Удивителната съдба на енигматичната наркоманка Сиси Графинята е разказана във филма “Аз, графинята”. Премиерата му бе в далечната 1990 г. и в ония политически времена мина някак мимоходом, а е удивителен, най-вече заради съдбата на главната героиня.

Познавах тази жена с рождено име Сибила Маринова. И след като гледах филма, за пореден път пророних няколко сълзи, защото тя не бе легендарната софийска наркоманка, не бе разпоредителката от кино “София”, не бе даже редовната клиентка на клиниката в “Суходол”, а

верен приятел с невероятно колоритен изказ

и извор на безкрайно интересни разкази. Колорит. Удивителен колорит!

Учех в “Олимпийски надежди”, когато ни запозна Ицо Черкеза. Той беше гадже на нейна братовчедка. Като перспективен спортист пътуваше в чужбина, не го проверяваха и можеше да ги снабдява с много дефицитните тогава хероин, морфин, лидол, дори кокаин. И братовчедка й вече е покойница. Потъна в обятията на Морфей, а бе убийствено красива. Сибила или Сиси ни канеше на “терени”, както тогава се наричаха сегашните купони, и “разцъквахме” под звуците на “Пърпъл” и “Юрая” с вървежните столични мацки.

Тя, родената около 1950 г., ни бе кака на всички “пеленачета” и “селски тарикатчета”. Ако не се друсаше, разказваше живота си. После получавахме билет за кино или празна стая в къщата на Сиси, където удовлетворявахме първите си сексуални напъни. Имаше в компанията момчета, които от нея научиха как се лекува трипер или гонорея. Сега се сещам, че е била тогава около 30-те, а ние – кюрпета на 16-17 години. После се разделихме. Аз – в казармата, а тя си остана при аверчетата от коневръза за морфин. Вече в Пловдив за нея ме подсещаше понякога Боби Лекето. И на него – лека му пръст. Познаваха се по линия на наркотиците. По онова време “употребяващите” бяха малко. И ги контролираха ченгетата.

Видяхме се в началото на 1990 или 1991 г. Сиси Графинята

развяваше синьо знаме на СДС

пред “Александър Невски” и плачеше. Заседнахме на маса пред несъществуващия вече ресторант “Стария Берлин”. С обръщението

“Ей, малкото ми депутатче”

ме контрира за похвалите, че филмът за нея обрал куп награди и с характерния си нецензурен език оплю режисьора Попзлатев и напсува тогавашния шеф на БНТ Хачо Бояджиев, защото излъчил скандалната лента точно на 24 май.

“Толкова деца са го гледали, бе пич?!” – искрено се възмущаваше прототипът на героинята.

Тогава ми разказа за пореден път истинската си история. “Майка ме заряза много малка.

Гледаше ме чужда жена. През 68-а имаше младежки комунистически фестивал в София и едни италианци ми подхвърлиха лидол в ученическата престилка. Гепиха ме ченгетата и айде – лагера в село Ножарево до Силистра” – спираше и отново псуваше. Наричаше майка си Кет Балу, а баща си Никола Маринов – Куцият Бил, който също си отишъл без време, но й давал кинти без да знае, че отиват за лидол и морфин. Мъкнела стотици кофи с въглища всеки ден, а освен това - бой, бой и глад.

Изнасилвана няколко пъти от шефа на лагера. Изпращат я за превъзпитание отново в “общежитието” в началото на 70-те.

Няма да забравя думите: “В тези лагерчета на другарите-комунисти изкарах диплома по метене, блъскане и чукане. Изродски живот.” А е била известна столична красавица, имала е мечти за кафене и любящ мъж. Тогава носеше в сърцето си

надежди за възмездие.

Уви! След няколко години пак се видяхме и хитричко изтърси един от незабравимите си лафове - “Демокрацията е бой, глад и разврат”, докато при комунистите бе само “бой и глад”.

Беше останала без зъби, а косата и падаше на кичури.

“Ако някой сега посяга към дрогата, да ме види

на какво приличам

Искам смъртна присъда за всеки изрод, който дава хероин на дете. Ква е тая демокрация, бе ... Ченгетата играят с наркотици!” – искрено се възмущаваше доайенката на столичните наркомани.

Тя, която цял живот мечтаеше за друга власт, се бе превърнала в абсолютен песимист.

Нямаше и синьото знаме, в което вярваше до полуда на оня обяд в ресторанта срещу Народното събрание. Сподели, че минавала често на твърд алкохол, но ментетата я унищожавали по-бързо от морфина и лидола. Не бях вече депутат и изкарахме вечерта в приятна компания на стари приятели в оная къща до Орлов мост, на ул. “Мургаш”, където ни събираше Сиси Графинята преди повече от десетилетие. Пихме “истински алкохол” и куфяхме на “Пърпъл”.

Този път тя разказваше за живота си с онзи живописен език, който и бе станал визитка. За пръв път чувах някои от нейните безкрайни истории. Дотогава знаех, че е преживяла един брак с боксьор, който много я обичал, но комарджийската му страст го потапя в тунела на безизходността. Тогава тя спомена за още два брака, но истина ли бяха или просто поредно бълнуване, така и не разбрах. За последен път

я “приютяват” в поправителен лагер

през 1973 г. Тогава идвал да я види дори наркоманът с най-голям стаж в обятията на Морфей - известният столичен тарикат Гизо – той имал близък роднина по върховете на БКП и той му осигурявал “чадър”.

Повече не се видяхме. През 1995 г. тя си “бие камшика” сама, след поредното лечение в Суходол, и намират трупа й пред “Синьото кафене” до националния стадион “Васил Левски”. Разказваха, че някакъв тип я подвежда или “вози” с горещ коняк, вместо поредната доза - колко й е трябвало… Тя вече бе доста слаба, по-голяма част от приятелите от бийт поколението се бяха изселили от столицата или просто избягаха, като ги застигна свободата. Беше тъжно, много тъжно…

Повече от седмица няма кой да я погребе. Прави го старият й приятел Джони Пенков, който в крайна сметка откри и

обезсмърти съдбата на Сиси

Само той казал няколко думи на погребението. Дори роднините научили от вестниците. А беше само на 45 през 1995 г.!?

Преди няколко години разбрах, че нейни далечни роднини обявили за продажба онази къща, в която Сиси ни събираше. На улица “Мургаш”, до Орлов мост, но никой не проявявал интерес, защото столичани от “жълтите павета” разказвали, че имало страшна прокоба в двуетажната сграда.

Разхождали

се призраци, скърцали врати,

оживявали духове и прозорците се отваряли посред нощ. Измислили легенда, че някакъв роднина на Сиси се обесил в същата къща, преди да я намерят до “Синьото кафене”. Може и да е истина – не знам... Според мен духовете са ортаци на Сибила Маринова в оня живот, за който тя си мечтаеше и който не откри.

И досега съжалявам, че не я изпратих по пътя към по-добрия свят... В Пловдив новината дойде доста по-късно.