Този текст отдавна трябваше да напиша. Лазеше в душата ми дълго време, измъчвах се с историята, която ще прочетете, прехвърлях един тягостен детски спомен, често се замислях върху съдбата човешка, превратностите на православната църква и невъзможността десетилетия да осмислим пораженията комунистически върху нея. А те често са чиста проба издевателства и нечовешко отношение към водачите клирици, пастирите народни и Божии служители.

А бе толкова простичко, по народному справедливо и по православному смирено… Трябваше да стане преди повече от двадесет години… Просто Българската православна църква да канонизира избитите български свещенослужители заради вярата им, заради служението на ползу роду. Погиналите с мъченическа смърт в лапите на комунистическите сатрапи след септември 1944 г. Стотици са. И докато навсякъде, дори в Русия,

избитите от комунистите свещеници

отдавна са въведени в сонма на светиите, българските мъченици за вярата стоят самотно и тъжно пред райските двери.

За един от тях ще разкажа – отец Константин Иванов Бъчваров от с. Торос, Луковитска околия, Врачанска епархия. Зверски убит от нашите комунисти в есенните дни на 1944 г. Дни на кървави и безсмислени отмъщения.

Ако минете някога през с. Торос, се отбийте до църквата “Св. св. Кирил и Методий”. Красива е. Строена от хората с техен труд и пари през 1880 г. В притвора има голям портрет на отец Константин, а в двора е гробът му. От надписа разбираме, че този свят човек е роден на 2.02.1902 г. в с. Торос и починал, т.е. убит на 30.10.1944 г. Миналата година през септември отново бях в Торос и си спомних преживяното.

Та споменът за този гроб ме измъчва толкова години. Бях дете (13 годишен), когато дойде съседът поп Антоний, потайно нещо заговориха с баба ми Радка, тя се защура из двора, накъса цветя от градината, омеси хляб и ме забра с тайнственост към църквата.

С нейни дружки от махалата споделяха, че владиката “дал благословия да погребат презвитера Мария в гроба на отец Константин”. Обичайната траурна церемония не бе в селското гробище, а в двора на църквата. След време осъзнах, че съм присъствал на погребението на жената на отец Константин – презвитера Мария, че е било 18.10.1975 г. и децата Донка и Иван измолили от врачанския митрополит Калиник да погребат майка си в гроба на рано погубения баща, да съберат свещеническото семейство и в смъртта. Дълги години в селото се разказваше как в късната есен на 1944 г. докарали от Луковит отец Константин в затворен ковчег, не разрешили на никого да го отвори и набързо го погребали там, където е служил цял живот. В този край имат обичая да погребват мъртъвците в нещо като гробница, изградена от тухли и покрита с ламаринен лист, който служи за капак. Та стигнаха копачите до тази примитивна гробница на дългогодишния селски поп, отвориха я… и жените от селото писнаха, ама писнаха от ужас.

Няма да забравя никога повода

за ужаса

Скелетът в гроба бе без един крак, а до черепа бе поставена кост от крака на отеца, заедно с обувката… Баба Радка и съседката леля Цветана през сълзи зашушукаха: “Ето защо не дадоха да се отвори ковчегът едно време, рязали са го на парчета…”

Тогава много-много не разбирах подметнатите реплики, след години разказите станаха релефни и разбираеми, тогава си спомних ужасната гледка на костта с обувката, която не бе там, където Господ е сътворил тялото човешко… Отец Константин е бил

погребан с отрязан до коляното крак,

поставен до главата му! Можете ли да си представите за какъв садизъм става дума!?

Жените измиха костите с вино и ги сложиха в платнена торба, а после в ковчега на съпругата, отец Антоний размаха кандилото, близките се простиха, раздадоха за “Бог да прости!” и церемонията приключи, но не и разказите за ужасната гледка и свещеническото семейство. Било е 18.10.1975 г. Каква е всъщност трагичната история.

Отец Константин Бъчваров е с огромен авторитет в селото, стриктен свещенослужител и много ерудиран мъж. Взирам се в кръщелното свидетелство на майка ми № 45 от 6 септември 1936 г., в което с красив калиграфски почерк е написано от свещеника Константин Ив. Бъчваров, че се е родило “отроче от женски пол на 30 август в енорията на църква “Св. св. Кирил и Методий” и се именува при свето кръщение Николинка и възприето от св. купел от Неша Петкова Георгиева”.

Следват подписи на енорийския свещеник, печати на Българската екзархия, на Врачанския епархийски духовен съвет, таксова марка от 5 лв. на Светия синод…

След още 6 г. отец Константин ще кръсти и леля ми. И двете пазеха кръщелните си свидетелства и особено се гордееха, че ги е въвел в православната вяра този “благ и свят човек”. Аз разбрах повода за гордостта им в оня есенен ден на 1975 г. и после от многобройните разкази на хората, които са го познавали.

В началото на 1944 г.

в селото дошла жандармерия

и блокирала няколко къщи, в които се предполагало, че се крият партизани. От Торос наистина имало трима-четирима, които свободно си ходели при партизанския отряд “Г. Бенковски”, а като поогладнеели, се връщали пак в селото, понаяждали се и се връщали в гората. Дори се гордеели, че са от “червения Торос” (колко е било червено селотоq личи от резултатите при изборите за VI велико народно събрание: БЗНС- Н. Петков (бяла бюлетина) – 1 834 гласа, Отечествен фронт (червена) - 543 и Демократическа партия(морава) - 84. А в Луковитска избирателна околия депутат става Трифон Кунев, който през цялото време на кампанията е в затвора, заради величавите "Ситни, дребни като камилчета").

Но да се върнем в началото на 1944 г. Селото е блокирано, хората се изплашили да не пострадат невинни и повикали на помощ най-авторитетния човек - отец Константин. Той отишъл при началника на жандармеристите и го уверил, че в селото няма “шумкари”,

няма хора, които

са против властта

и смирено му обяснил, че така само ще настроят хората срещу тях, а той заложил авторитета си на Божи служител, че в Торос всичко ще е мирно и тихо, само да не пострада никой.

Отец Константин бил внушителен като осанка и авторитет сред енориашите, та изглежда успял да убеди жандармеристите да не се правят обиски или не дай Боже арести в епархията му. Извикал кмета, директора на училището Тодор Бочев и заедно с жандармеристите отседнали в кръчмата на Семко Цацов. Тогава така е било - на хапване и вино местните първенци стопявали злите намерения.

Гощавката продължила до късно, но отец Константин държал да изпрати гостите лично и да се увери, че няма никой да пострада. Историята е разказвана от много селяни без особени различия. Тук ще цитирам какво съм записал през 1991 г. от разказа на баба ми Радка Джавезова: “Отец Костадин тогава спаси селото, защото всички знаеха, че в две-три къщи има наистина нелегални, май и Мара (сестрата на Л. Станев) бе излязла в гората, Гатю, Иван, Големия Фъстък… Изпрати ги чак до края на селото, по пътя за Дъбен, та да се увери, че няма да стане сакатлък в Торос. Благодарение на него в селото няма нито един убит в онези времена, докато в съседното Дерманци има 6 момчета, които ги застреляха в нивите, но пък след Девети в Дерманци няма избити, а тук – колкото душа ти иска.”

Да, но откъде е могъл да знае отец Константин какво ще стане на 9.09.1944 г.!?

Червенобрежкият партизански отряд “Георги Бенковски” бил на излет някъде между селата Торос и Дъбен, минал камион,

арестували “врага-шофьор”,

но той им казал, че Съветската армия е взела властта. Изгърмели няколко пъти във въздуха от радост и се натоварили на камиона.

“Превзели” Торос без никаква съпротива и спретнали митинг, на който говорили Пеко Таков, Вълка Горанова, Митка Гръбчева, че даже и местната атракция Гена Абисинката, бивша Уруспията. И тогава един от местните червени (биографичния комунист Иван Николов) се “сетил” за ония “гадове”, които яли и пили с фашистите при блокадата. Всъщност "гадовете" били спасителите на селото от безсмислени жертви: отец Константин Бъчваров, директорът на училището Тодор Бочев и кръчмарят Семко Цацов. Баба ми Радка разказваше: “Тичаха из селото като пощурели с автомати и пистолети.

Тодор Бочев го уби лично Митка Гръбчева

в тая стая откъм шосето, пред очите на детето му. Тя влязла в къщата с още няколко партизани, а детето се молело да не закачат татко му, придружителите й се сепнали, притеснили ги молбите на момиченцето, а тя извадила пистолета и го застреляла. Кръвта по стените стоеше години след това.

Семко Цацов като ги видял, се опитал да бяга, ама го простреляли и с кървищата го откараха в Луковит. Умря на другия ден. А попа го вързаха и го прекараха през селото, а той човека не разбираше какво става, блъскаха го и ритаха по улиците. Откараха го в Луковит. После Райко Банов, който също бе прибран, разказваше как са се гаврили с него.

Оскубали му брадата, яздили го и го карали да реве като коза. В Торос го докараха в затворен ковчег и на погребението пазеха милиционери. След седмица-две жена му и двете деца забягнаха и не искаха да чуят и видят никой от тоя край. А отчето бе много добър, мъдър човек, хората го обичаха, защото пееше много хубаво, а бе и едър, висок мъж, красавец… Човекът от Торос, който ги посочи и носи вина за смъртта им, е Иван Николов – стар комунистически деятел в селото, който дори и неговите съпартийци не обичаха много-много, но се страхуваха,

беше жесток, отмъстителен човек,

целият свят му бе крив… Много хора си отидоха мърцина заради него и още двама-трима.”

Скоро от стария приятел Кольо Даскалов (бивш заместник-министър на отбраната) научих още малко за смъртта на торошкия свещеник. По това време вуйчото на Даскалов Веселин Рабчев – кмет на с. Ракита, също е задържан в околийското управление на милицията в Луковит.

Кольо почти дословно предава разказа на вуйчо си: “Основният бияч Митко Шефа (само това се знае за изверга) буквално довлече попа на Торос в напълно безпомощно състояние – потрошен, неподвижен, не можеше да говори, после започна да хърка.

Аз се развиках за помощ, започнах да тропам по вратите, оня Митко Шефа дойде, погледна попа, а той вече и не хъркаше и с усмивка процеди: “А, той пръча, много лесно умря!”. После отмъкнаха тялото някъде…”.

Дали още тогава отец Константин е бил мъртъв никога няма да научим, но гаврата с трупа му сигурно е продъжила, защото никога няма да забравя оная кост с обувка до черепа на този свят човек…

Ужасът на комунистическия терор,

стоварил се върху пастира на едно българско село. И то в средата на 20. век. Нека психолози, антрополози, социолози, народоведи, краеведи и каквито още се сетите се опитат да го обяснят, доколкото въобще подлежи на нормално обяснение комунизмът.

Отец Константин е само един от стотиците православни свещеници, избити без съд и присъда след 9 септември 1944 г. от българските комунисти. Изследователите сочат броя им между 150 и 200 души. Мъченически погубени заради вярата. В Русия са канонизирани над 600 православни свещеници, убити от комунистическия режим, а католическата църква обяви десетки техни мъченици за светии, някои от тях са българи, също избити от атеистичната власт.