Тогава Самоков си бе военизиран град – две ракетни поделения, едно артилерийско, още няколко по-дребни, военен завод за радиостанции и гарнизонно управление. Есента на 1982 г. съм старо куче, горд младши сержант и командир на радиостанция. През септември посрещаме новобранците или “дихателите, душовете, зайците”, както полагаемо се кръщаваха.

Вече сме “дърти” и чакаме отмяна от младите лъвчета

на цивилизацията. По същото време ни изпратиха безподобната фигура, основен персонаж в разказа ми. Старши лейтенант Николов бе висок, русоляв, пухкав, с криви крака, пристегнат „по устав”, но не ставаше за нищо и шефът на гарнизона ген. Янков (Кашика) го бе натирил при нас като комсомолски секретар и отговарящ за политическата подготовка.

За несведующите да припомня, че в социалистическата казарма имаше всяка година изпити по бойна и политическа подготовка. Отличниците се удостояваха със значка, на която се вееше червеното знаме на СССР, а на втори план бе националният трибагреник. Идваха за надпреварата проверяващи от щаба на Първа армия, а в поделение 22 770, поради важността му (ракетни войски), пристигаха подобаващо количество генерали.

Ние разпъвахме антени и установявахме връзки, приемахме и предавахме текстове с морзовата азбука, после бягахме на полосата за време, стреляхме по мишени, „задушаваха” ни с отровни газове и разни други изпитания. Това правехме в свързочната батарея, а заправчиците подготвяха, обслужваха и имитираха изстрелване на ракети тип ТР (тактически) и ОТР (оперативно-тактически), т.е. същите тези

СС-20 и СС-22, които след време нарязаха за старо желязо, защото НАТО се уплаши да не ги тресне някоя луда фуражка в Брюксел.

Изпитът по политическа подготовка минаваше по-лежерно с едни и същи тъпи въпроси от рода на “Коя е най-великата армия на света?”, “Кой е създателят на СССР?”, “Каква власт се установява на 9.9.1944 г. в България?”. Имахме даже тетрадки, където записвахме “съдбоносните” за политическата ни просвета въпроси и отговори. Съществуваха образи като редник Матракчийски, който бе отличник в бойната подготовка, но така и

не успя да стане политически просветен

и изкара двете години, без да се завърне с нашивка в родното село Пчелин, което за съселяните му било голяма трагедия. И значка не му дадоха, та си купи една за 20 лв. (много пара тогава) от мл. сержант Васко Тотев, който имаше две. Разправяха, че като се появил в Пчелин със значката, веднага му се лепнали няколко девойки.

В такава весела и безгрижна казармена обстановка ни изпратиха ст. л-т Николов, който се превърна в атрактивно, но омразно бедствие. Беше си въобразил, че свързочниците са лентяи и галеници в службата, а старите войници незаслужено тормозим новобранците. (Каква бе причината, ще научите в края на разказа.) На всичкото отгоре, за да се натегне, реши да промени изцяло политическата учебна година и да “модернизира обучението”. Написа и размножи на циклостил конспект с въпроси, по които трябваше да се води политпросветата.

После раздели младите на няколко групи и прилепи за отговорници старите пушки. На мен и Бен (Димитър) Недялков от Костенец се паднаха дихателите радисти. Младият офицер свика комсомолско събрание на батареята и нареди в свободното си време да правим “самоподготовка” по конспекта му. За нея отговаряхме, разбира се, старите кокали.

За всеки въпрос Николов бе развил собственоръчно тема и много държеше да се знае “точ в точ”, както се изразяваше. Абе всеки луд с номера си, но тоя излезе по-луд от другите. Намерихме му цаката с първите теми от въпросника. Събираха се дихателите в учебната стая и най-просветеният започваше четене на глас, докато и най-тъпите запомняха нещо.

А ние пляскахме карти или пиехме плодова ракия по 3,40 с бял етикет. Да, де, но Николов си беше напазарувал доносници от новобранците, които срещу градска отпуска

му докладваха

какви ги вършим

в часовете за политпросвета

И той започна внезапни проверки. Наложи се да пращаме “отцепление” да следи иде ли уставнякът. Войната продължи с променлив успех и по едно време сериозно мислехме да му спретнем “мечка” . Преценихме, че ако ни изпеят личните му доносници, не ни мърда дисципът и се отказахме.

Така в позиционна война преминаха първите въпроси от конспекта на Николов. И стигнахме до тема № 11, която бе дифинирана от него точно и ясно: “Българската естрадна песен по примера на съветската.”

Тъй като я смяташе за свое новаторство в “класово-партийното” ни възпитание, реши да поеме лично обучението.

Събра всички и извади листата, които си бе подготвил.

Започна едно чудо невиждано,

от което разбрахме, че “съвременната забавна песен” започва с композитора Василий Соловьов-Седой и песента му “Подмосковные вечера”. Че негови продължители били Давид Тухманов и Максим Дунаевски. А най-високото ниво сред изпълнителите достигнал Йосиф Кобзон, който се родил в деревнята Часов Яр на УССР. После ни “светна”, че композиторът на песента “Альоша” е някой си Колмановски, който с нея възпял българо-съветската дружба. До Кобзон се доближавал Лев Лещенко с песента си “Береза белая” и Муслим Магомаев от Азербайджан. Свърши “беседата” и ни остави циклостила да се самоподготвяме до другия ден, когато лично щял да ни провери.

Изстъплението над нас бе страшно. В батареята имаше хора като Гочето Дзвиската от Железница, който трудно четеше, но имаше и няколко отличници от английски гимназии и манияци като Бен Недялков от Костенец, който боготвореше Deep Purple и “Диана експрес”. Всички знаеха песните на Емил Димитров, защото ни посрещаха в родната казарма с хита му “Сбогом Мария”, посветен на войника, любовта и раздялата. Нали си я спомняте: “Сбогом Мария, Мария, Мария, аз ще се върна след 700 дни и ще попитам за мойта Мария...”. При споменаването на тези 700 дни се отронваше задължително мъжка сълза, а при “Нашият сигнал” някои направо си ревяха. Особено когато Емил пееше за снимката от “вътрешния джоб” и подарения на друг любовен сигнал... С една дума, решихме единодушно да дадем отпор на ст. л-т Николов при опита му да ни препитва за естрадата. Тук е мястото да отбележа, че радистите давахме поред дежурства в радиопоста на поделението, където четири пъти в денонощието трябваше да приемем на определени честоти позивни от щаба на армията. Да ги запишем и предадем на следващата смяна. Понеже предавателят бе изключително мощен, в свободното от позивни време въртяхме чужди станции на къси вълни, където дънеха хард-рок. Дори една сутрин Черешаров се бе успал и на събуждане от усилвателите на плаца вместо “Изправи се, гора от стомана” се разнесе юлското утро на “Юрая Хийп”. Черешаров се отърва само с три денонощия арест, но повече не го сложиха да дежури в радиопоста. Др. Николов направи подробен доклад до ЗКПЧ-то, че срочнослужащият провокирал идеологическа диверсия.

И така Николов, стегнат по устав с лъснати обувки, също по устав се изправи да ни препитва за

“естрадната песен и съветското влияние”

Да, но изненадващо започна Бен Недялков със сквернословието, че Кобзон и Лещенко още нямали дългосвиреща плоча (първият албум на Кобзон е чак през 1987 г.), докато нашия Емил Димитров имал вече над десет дългосвирещи тави, продал от тях повече от 50 млн. копия само в СССР и направил концерт на стадион “Динамо” пред 80 000 души.

Аз продължих с припомнянето, че съветската звезда Ала Пугачова станала такава с песен на Емил Димитров – “Арлекино” на “Златния орфей” през 1979 г. Ефрейтор Ласкин (първи братовчед на актьора Иван Ласкин) направо разтърси комсомолския шеф с твърдението, че в съветската естрада нямало никакви групи, докато в света се слушали “Бийтълс”, “Ролингстоунс” и “Блек Сабат”, а в България “Щурците”, “Сигнал” и “Диана експрес” пълнели залите. Ст. л-т Николов не очакваше да е атакуван през центъра и се втрещи в началото. След като се окопити, направо ни закла: “Два часа строева подготовка на плаца”. Стари и млади набивахме крак и изпяхме целия си патриотично-военен репертоар: “Велик е нашият войник”, “Край Босфора шум се вдига”, “Изправи се, гора от стомана”, “Умри, но свръзка дай”. Повторихме ги по няколко пъти и след “мероприятието” този уставняк насрочи след два дни отново “обсъждане на естрадна тематика”.

Два дни живях

в неведение

какво е измислил первезният

му мозък.

В уречения ден, за да е гаврата пълна, определи за помощници двама от старите пушки. Това означаваше, че ще има чанчене на клетите набори. Под негово ръководство се разходиха до градския Дом на народната армия, откъдето домъкнаха един магнетофон и огромен свитък с нови творения на “естрадно-патриотична” тематика. На десетина страници човекът бе положил огромен труд да “анализира” тенденциите в популярната музика и връчи на всяка група екземпляр, който да бъде назубрен добросъвестно.

Явно съм имал още тогава влечение към архиварството, защото съм запазил циклостила на другаря ст. л-т Николов. Ето няколко симптоматични цитата: “Българският естраден изпълнител Емил Димитров се отличава с подчертаното си чуждопоклонничество. Само погледнете имената на неговите “музи”, към които се обръща в песните си: Джулия, Нора, Мадлен, Клаудия, Лидия, Изабел, Джиджи, Фани, Едит. Няма нито едно звучно българско име?! Дори в песни като “Щастливият шейк” и “Бала-бала” се прокарват гнилите крясъци на империализма. (Кой да му каже на службаша, че последната е на великия Чуби Чекър?!). Същият певец

откровено стимулира неморалните отношения

между мъжа и жената, изневярата, краткотрайната любов и съжителството без брак в песни като: “Само тази нощ”, “Когато отиваш там при другия” или “Когато се срещнем непознати”. Другарят Емил Димитров е далеч от идейно издържаните в комунистически и патриотичен дух песни на Маргрет Николова, Ирина Чмихова, Бисер Киров, Петър Чернев и Йорданка Христова.” И продължава творението в отговор на упрека, че в СССР няма известни музикални банди: “В СССР вокално иструменталните състави (ВИС) са постигнали крупни успехи в музикално и идеологическо отношение. ВИС като “Веселые ребята”, “Земляне”, “Песняры”, “Поющие гитары” и “Цветы” са любими на цялата прогресивна младеж, която с техните песни си организира многолюдни музикално-танцови забави”.

Ама да не мислите, че се разминахме само с четенето на безумния текст на ст. л-та Николов. Последва истинското шоу. Изправи се пред цялата батарея и тържествено пристъпяше към “прослушването” на естрадните върхове. “Сега чуйте песента “Дружит нам надо” на “Веселые ребята” – обявяваше комсомолския ни секретар и включваше магнетофона, увеличен на Max. Следваше - “А сега, Группа Стаса Намина с “Гимн солнцу” и ново завъртане на копчето. Особено се разтопи Николов на изпълнението на “Песняры” на песента “Алеся”, дори я повтори няколко пъти. Гледаше с нежен и премрежен поглед към опушения таван на “комсомолската стая” за културно-масови мероприятия. Откъде този изумителен идиот-конферансие беше намерил записите, така и не попитахме, но на второто или третото изпълнение на “Группа Стаса Намина” Бен Недялков изрева

“Ти си идиот, бе!”

и тежко напусна общото ни просветителско сборище. Последвахме го още няколко души, а редник Матракчийски се закани: “Тоа требе да го трепем!”.

На другия ден сутрешният развод започна с демонстрацията на “незрялата постъпка на старите войници” и с Бен бяхме посочени като нейни организатори. Николов се закани, че ще напише рапорт до началника на поделението за налагането на наказание от 15 денонощия арест. Докладът му още същия ден бе на бюрото на полк. Керемедчиев и се описваше как пренебрегваме Йосиф Кобзон, Лев Лещенко и Муслим Магомаев за сметка на гнилия и развратен пример на Емил Димитров за разюзданата любов, а за “Пърпъл”, “Сабат” и “Юрая” блюстителят за чиста естрада направо препоръчваше да проведем разговор със ЗКПЧ-то на поделението, защото си било “идеологическа диверсия”. Полковник Керемедчиев бе пич отвсякъде и трудно сдържаше смеха си, но ни призна, че “не може да разруши авторитета на др. Николов” и затова му написа резолюция на докладната, че “наказанието, което се полага на нарушителите, е в неговите провомощия”, т.е. отказа да ни издруса с 15 дневен арест, а ни се полагат пет денонощия, защото не се съмняваше, че ще получим максимума от разбеснелия се комсомолец. Още същия ден поехме с Бен към ареста за 5 дни.

Как завърши историята ли? Другарят Николов махна прословутата тема № 11 от конспекта за политическа подготовка, насочи се към идеологическата просвета на новобранците и повече не донесе магнетофона в поделението.

На следващата година се уволнихм

е след продължителна окопна война с него. В онзи знаменателен октомврийски ден на 1983 г. зад оградата на поделението му извикахме дружно “Ще се скапеш тук, гадна фуражко!”. Да, но изненадата бе умопомрачителна. Само след няколко месеца научихме, че ст. л-т Николов е заловен до джамията в Самоков в много интимна поза с редника Шарламетов от село Гуцал. Били се отдали на бурна мъжка любов. За случая писал в-к “Народна армия”, а Николов извадил някакви връзки в щаба на армията, та се разминал само с уволнение. Иначе в Самоков отдавна няма нито поделения, нито войници, а ракетите ги нарязаха на парчета. Споменът за старши лейтенанта другаря Николов обаче не е изчезнал.