Все ми се иска да вярвам, че отвъд смъртта има друга реалност. Там, където няма да съществуват телата ни – телата, кои-то се движат тук може да се окажат котвите, които ни придържат към живота. Около нас се люшкат вълните му, готови да ни погълнат. Ние се отпускаме понякога, заслепени от слънцето му.

Понякога далдисваме, но въздух ни трябва, издигаме се отново. Оказва се, че, ако вдишаш с пълни гърди от живота, ще се удавиш. Понякога си мисля, животът не е за всеки. По-опитните ще преплуват до бреговете му. Ама как са се родили опитни, като появата ни на този свят е една и съща. По един и същи начин сме усетили болезненото навлизане за първи път на въздух в гърдите, плачът от раздиращата болка, свитите в юмручета ръчички, ослепителното нахлуване на светлината през очите…

Това, не го помним. Това си го представяме понякога. Понякога си мислим, че е сън. Че е сън животът и ей сега ще се събудим от него. Събуждането от живота всъщност е смъртта. Иска ни се тя да не съществува. Да е измислица от някой, който ни сънува. И, който ни сънува, е с такава фантазия само. Защото сънува родителите ни, техните родители, тяхното нямане после сънува. Сънува децата ни, техните деца после сънува. Животът ни сънува с всичките звуци, радости, скандали, животи около този сън…

Ами сънищата ни. Защото, ако някой ме сънува, той сънува и сънищата ми. Как е успял да влезе дотам чак. И кой е той, който си позволява да сънува всичко това? Кой му е позволил да ми вземе личните данни – дата на раждане, дата на умиране, час на заспиване, час на събуждане, кошмари за сънуване…

Моето ходене и моето залежаване. Моето здраве и моите болести кой си позволява да сънува. Сънуването… Дали пък сънят не е нашият паралелен живот. Бог се е смилил над нас и ни е отпуснал още малко време живот. Защото, нали сънят е малката ни смърт. Но Господ се смилява и казва: „Не. Не е малката ви смърт това. Това е допълнителният ви живот. Това е мястото на сбъднатите ви мечти, на сбъднатите ви подозрения. Това е една трета живот повече, която ви давам. Това е сцената, на която ще репетирате вашата смърт“…

Сигурно това ни казва Господ. Казва ни, че сънят е сцената, на която репетираме нашата истинска смърт. Значи, там някъде в нея ще си сбъднем желанията и мечтите. Ще победим кошмарите си. Господи, остави ми кошмарите. Защото животът е толкова красив, след като си се събудил от кошмарите. Толкова е красив животът. Понякога е толкова красив, колкото смъртта… Нали… Паралелният ни живот. Без тялото… Само нощното изпотяване те кара да си мислиш, че това е сън, който сънуваш ти самият. Колко е хубаво някой да те сънува без да се поти.

Ти да се сънуваш без да се потиш. Да навлезеш в тази третинка допълнителен живот, от който няма да излезеш с опит. Сънят не дава житейски опит, сънят дава смъртен опит. Ти не можеш да използваш опита от съня. В живота, като се опариш после духаш кашата. В съня ядеш тази вряла каша, потапяш ръката с в огъня, усещаш болката, но продължаваш. Знаеш, усещаш някак си, че тази болка само те докосва.

И няма как да се предпазиш от нея. Не можеш да превържеш ръката си с друго нещо, освен с облак. Но пък, когато превържеш изгорената си ръка с облак, такова облекчение.. Такова облекчение. Такова. Облекчение. Виждаш я и знаеш, че животът продължава. Че си се събудил и животът продължава. А така ти се иска да си още малко мъртъв, нали… Така ти се иска да си още малко умрял… Ами, това е…

От фейсбук