*Втора част от личната история на Христо Марков, който разказва Как се влюбих в дъщеря на "невъзвращенец" 

Заведоха ме на втория етаж в жълта сграда и ми казаха да чакам в коридора другаря Джевлеков, който всеки момент щял да дойде. След половин час по коридора се движеше един хипопотам и в крачка ме попита аз ли съм Христо Марков, после ме изгледа с мънички очички и отвори една врата, после втора.

Намерих се в огромен кабинет, още разглеждах обстановката, когато хипопотамът се раздвижи. Откъсна ми главата с шамар. В ушите ми забуча. Тежка ръка имаше другаря, но не повтори:

- Къв си ти бе? Къв си – гъзар ли го играеш? – Ако сте забелязали, социалистическите органи много обичаха да започват разговора с този безумен въпрос “Къв си ти, бе?”.

Не помня какво отговорих, но хипопотамът се настани зад бюрото с пухтене и ококори мишите си очички:

- Отговаряй без да лъжеш, точно и подробно. Всичко. Иначе не ти се

пише нищо хубаво,

келеш такъв. Познаваш ли Юлияна Георгиева Аврамова?

Господи! Какво ли е станало? Не беше се обаждала три дни Юлето, казала бе, че ще пътува.

- Познавам я. Гаджета сме, обичаме се. Разделихме се в неделя сутринта. Каза, че ще пътува. Какво е станало?

- Не питай, а отговаряй, бе! Като каква я познаваш? Говорила ли е за баща си? За семейството си? Какво е отношението й към социалистическата ни родина? Споделяла ли е къде ще пътува?

Още недоумявах, но нещо ми подсказа, че работата ще да е дебела. Какви бяха тези въпроси за “социалистическата родина”, за баща й…

- Юлияна е пълна отличничка, никога не е говорила по политически теми. Има положително отношение към народната власт. Познавам майка й и баба й от с. Торос. Много добри жени. Гаджета сме от лятото, тук продължихме с приятелството си, ама какво е станало?

Телефонът на хипопотама звънна, той промълви нещо от рода на “Един момент, ще се обадя.” И натисна копче на бюрото си. Дойде униформен и другарят-хипопотам Джевлеков ме посочи и каза да ме заведат в някаква стая и да опиша в подробности

всичко, което

знам за Юлияна.

Дадоха ми лист и химикал и ме отведоха в нещо като кабинет, но само с бюро, два стола, етажерка и легло (Защо пък им е легло?). Униформеният стоеше в стаята, докато накратко описах пестеливо най-разточителната и красива любов в живота си. Знаех, че трябва да използвам изрази като „Не знам, не е вярно, не съм забелязал, не сме говорили такива неща, нямам представа…” После дойде хипопотамът, не остана много доволен, но прибра листа и ме възнагради с още един шамар, който ми завъртя главата на другата страна: “Вбесявам се като се провалят млади хора.” Каза да чакам в коридора. Нищо. Час –два стоях като сопол и през главата ми мина какво ли не. По едно време гледам по коридора леля Мария (майката на Юлето), придружена от същия униформен. С очи измъчената жена ми подсказа да не реагирам. Изтръпнах. Вкараха я в кабинета с две врати на др. Джевлеков. Пак час-два стоях изпушен в коридора.

Накрая хипопотамът се показа и нареди:

- Изчезвай. Свободен си и да не мърдаш тези дни от София. Пак ще те потърсим. Нито дума в училището.

Да бе, чакай. Засилих се към “Люлин” – леля Мария бе единствената, от която можех да науча нещо. Пред блока на Юлето заседнах в една кръчмичка и зачаках. В късния следобед леля Мария се зададе откъм спирката. Пожела да говорим навън. Седнахме пак там, в кварталното кръчме и леля Мария се разрида: “Юлето бе на година и половина, когато баща й избяга, през Турция. Много добър инженер, но направиха живота му ад – син на “врагове на народа”.

Беше оставил писмо у един приятел, че ще направи всичко възможно да вземе и нас. Уви. Тук започна тормозът. Уволниха ме от работа, привикваха ме в милицията, сякаш аз имах вина за бягството му. Останахме без пари и се принудих да започна работа на Гара Искър, а Юлето беше малка. Взимах я със себе си. Жоро, мъжът ми, бил на лагер в Италия, после го прехвърлили в Австрия, мина се повече от година, когато разбрах, че се установил в Ливърпул. Намерил си добра работа. Изпращаше писма по приятели, правил опити да отидем при него, но къде ти с малко дете… Бяхме на ръба на мизерията, но Юлето излезе добро дете, училището й вървеше. Съвсем малка й разказах всичко. Порасна рано. Още като влезе в английската гимназия, бе решила, че ще се маха от тук. Познаваше баща си само от снимки, четеше по сто пъти писмата му. Записваше се на екскурзии,

не й позволяваха

да пътува

или пък нямахме пари. Хвана се в кръжок за народни танци. Знаех, че го прави с идеята да се махне, но нямах нито сили, нито право да я спирам. После се появи ти това лято и тя хлътна, много хлътна, Ицо. От мен да го знаеш – само през тези месеци момичето ми бе щастливо.

За ноември ги поканиха на фолклорен фестивал в Амстердам. Всичко стана много бързо, за седмица-две. На този същия полк. Джевлеков синът му също бил в кръжока и тя измолила Пламен (така се казва малкият) да говори с баща си, че ще се върне, да гарантира един вид за нея. Миналата седмица й казаха, че ще я пуснат, ходих, подписвах разни документи, че ще се върне и т.н. Този полковник, изглежда също се ангажирал. Знаех какво ще стане, но нямах право да я спирам. Остави писмо до своята класна, че никой не знае за намерението й да остане в Холандия, че остава доброволно и т.н. До последно мислела за близките си. Затова те пуснаха днес, иначе кой знае какво щеше да ни се случи…

Щом кацнали в Амстердам оня ден, Юлето

заявила, че

няма да се връща

Закарали я в някакво полицейско управление, дошъл посланикът, били учителите, този Пламен, а тя полудяла – крещяла, нахвърлила се върху тях, драскала, поискала телефон… Свързала се с баща си… Сега е в социална служба… Това ми казаха в милицията, повече нищо не знам. Това е. И накрая – остави писмо само за теб. Ето го, Ице, и знай, че много те обичаше, истински. Това е, нямам сили да разказвам повече…”

Бях като треснат и започнах да си припомням изпуснатите фрази оная вечер в “Астория”, тя е знаела, била е избрала вече пътя си навън, но… Писмото бе кратко, с равния, едър почерк на Юлияна. Пазя си го още: “Ице, ще ме разбереш, знам. Избрах мечтата си и татко. Ти цял живот ще си моята песен, моето лято и сън. Оставаш най-голямата ми любов, запомни го – завинаги! Имам нещо вечно от теб и ти благодаря, но животът в България е скапан, не ги понасям. Направила съм всичко да нямате проблеми.

Сбогом, мой вечно красив сън!

П.П. Оставям ти плочата с нашата песен, нека спомените живеят в теб, беше толкова красиво, любов моя! Целувам те, много те целувам…”

Това бе всичко, всичко, което ми оставяше Юлето. Нещо ме преряза. Разревах се пред майка и. Всъщност тя вече плачеше… Като в просъница леля Мария ми каза:

- Ела до къщи да ти дам плочата. Това е последното, което ми заръча Юлето, настояваше да ти я дам. Не знам защо точно…

Аз знаех, само аз знаех…

Как съм вървял от “Люлин” до Лъвов мост не помня, губи ми се. В ноемврийската сутрин осъзнах, че губех първата си любов, че някой бе направил своя избор сам и свободен, че имаше още нещо, което не разбирах… Сам с грамофонна плоча, с песен за “Юлияна”, със спомен, вече спомен… И разбирах думите на Юлето от последната ни вечер в бара: “Колко красиво изживявам с теб спомените си!”. Изживяхме ги, вече… И… засилих плочата с песента за Юлияна в мръсната вода.

В един мокър есенен ден на 1994 г. някой извика на “Дондуков” – “Ице, Ице, ти ли си?...” Не можех да повярвам, нито да сгреша – гласът бе същия, същия, но ако не бяха очите и топлият тембър… Господи! Юлияна! Нямаше ги дългите черни коси, тръстиковото тяло, изкусителния овал, нямаше я онази магия и чар. Срещу мен стоеше похабена жена, с къса рано прошарена коса, заострени черти на лицето, кокалести ръце, вече поразени от артрит, здрав кокал на отруден, уморен човек, Боже, пред мен стоеше Юлияна, усмивката бе същата и очите, очите… Устните бяха все така топли, целувката все така страстна и успокояваща! Ръцете й трепереха, дори след като седнахме в близкото кафене. Разля чашката, изръси пепелта от цигарата извън пепелника. Аз не знаех нито къде да си дяна неугледното тяло, нито как да подхвана разговор след толкова години. Юлияна бе дошла за кратко, за да приключи окончателно с България. Майка й починала още през 1987 г.,

не я пуснали

да я погребе

(“знаеш колко бяхме привързани”), била вече в Ливърпул, при баща си. Той си отишъл година след леля Мария – “Отиде си с отворени очи…, тук донесох урната с праха му и я погребах в гроба на мама. Толкова се обичаха, обичаше и България, а му ги отнеха, поне в края на живота му аз бях до него…”

Зададох най-глупавия въпрос, а Юлето отговори със същия тих и примирен глас:

- Омъжи ли се?...

- Не, не, но родих дъщеря, за която живея. Кръстих я на мама и с моето име – Мария Юлиянова. Скоро ще направи 15 години. Взех я с мен да види България. Ликвидирам всичко тук и заминаваме за Ню Йорк, приеха я в най-престижната тамошна балетна школа. Знаеш, че и аз се увличах по танците, това наследи от мен детето.

- Ама нещо не ми излиза сметката, Юле. Ти изчезна точно преди 15 г., а дъщеря ти е… Беше 1979 г., нали? Толкова години нито се обади, нито писа, понаучавах оттук-оттам по нещичко, а сега – 15 годишна дъщеря, как е станала тая работа? Кой е бащата, все пак?

Юлияна се усмихна загадъчно и промени темата.

- Няма значение, важното е, че детето ми е прекрасно. Ице, сега пак си депутат, следя доколкото мога пътя ти още от Великото народно събрание, радвах се като дете през 1989 г. Но… Поисках да тръгна за България веднага, а в посолството попадам на другаря Джевлеков-младши. Представяш ли си?! Този изрод бе нещо като главен секретар, бореше се за демокрация, бил привърженик на промените, на новото, на сините. Даже се опита да ме агитира. Мен?! Още тогава реших да скъсам окончателно с тази невъзвратимо поразена от комунизма страна. Вчера продадох къщата на баба в Торос, днес приключвам и с апартамента на мама в “Люлин”. Щях да ти се обадя, да се простим. Времената ни отминаха, останаха там край брега на реката, Ице, нека си останем в спомените… Бяхме толкова щастливи. Как са децата ти? С две момчета си много щастлив, нали?

Мълчах и плачех както преди 15 г. в кварталното кръчме... Признах на Юлияна и какво съм направил с онази “Юлияна” на “Сребърни крила”, а тя с лека усмивка промълви “Добре си сторил”.

И тогава чух “Добър ден”. О, Господи! До масата стоеше онази Юлияна, която бях оставил в лятото на 1979 г., там, край реката, онази Юлияна, която прегръщах и целувах в бар “Астория”!? Същата, абсолютно същата. Помислих, че съм попаднал в някакъв сюрреалистичен спектакъл, че нещо се е обърнало във времето, което никога не е минавало…

- Дъщеря ми – стресна ме гласът на похабената Юлияна – Приличаме си, нали?

Тя е слушала много за теб, всичко съм й разказала.

Онемях, толкова поразително копие на друг човек не бях виждал. Още стоях с отворена уста, когато младото момиче най-непринудено ме целуна по двете бузи. Стори ми се, че усетих ухание на липи… После изчурулика:

- Аз съм Мария. Толкова добре ви познавам, че нямате представа. Мама често говори за вас, но си ви представях по-слаб, ама и така ви харесвам. Вчера пак разглеждах снимки от онова време. Много се радвам, че се запознахме. Ама какви сте сериознииииииии…

Нещо ме хвана за гушата, гърлото ми се запуши – нима щяхме да загубим и това изящно произведение на природата… Сигурно съм изглеждал много глупаво, а копието на моята Юлияна продължаваше да чурулика:

- Искам да стана балерина, приеха ме в готина школа в Ню Йорк, следващата седмица заминаваме. Ама тук толкова ми харесва, но

мама казва, че е обречено всичко

Тя сигурно ви е разказала, всъщност. А вие как сте? Сега в Пловдив ли живеете, имате две момчета, всичко знам за вас и мама винаги ме изненадва с нови разкази за някогашните ви подвизи, ама защо ме гледате така?...

След една година получих обемист плик с кратко писъмце, няколко снимки, плакат и грижливо изрязана статия от щатски вестник с голямо заглавие “Мария Джулиянова спечели конкурса за млади дарования”, следваха описания, суперлативи, кратко интервю, а от снимката ме гледаше… моята Юлияна, оная от горещото лято край река Вит.

Вече двадесет години се чудя кой е бащата на онова момиче, което чуруликаше на един ошашавен мъж и рано пазавехналата красавица Юлияна. Препрочитам прощалното писъмце: “Имам нещо вечно от теб и ти благодаря…” И винаги си пускам песента, която ме отвя да направя признанието… “Юлияна, Юлияна…аз съм сам и ти си сама…”