Това неземно изкушение ме тресна в сухото лято на 1979 г. В неповторимото село Торос, до река Вит. Ако има символ на 16-годишните момичета на онова време, тя печелеше с една обиколка. Даже с две обиколки. Обожаваше “Смоуки”, а я свалих със “Сребърни крила”.

В една теменужна вечер я представи на компанията Снежана: “Английска гимназия в София, майка й е от Торос, обича “Смоуки”, няма гадже, но и вас не харесва, за ваканцията е тук, при баба си”.

Шелека (всепризнат красавец) се обиди на пренебрежението към живописната ни селска компания: “Кажи й, Снежо, да си бие камшика…”.

Да, но пред нас стоеше красотата в най-натурален вид: убийствени зелени очи, черна коса като асфалт (чак блестеше), гърди като сълзи, издължено тяло, стройни бедра… Не откъсваш очи от природното явление!

Разпитвахме с дива страст към новото. Баща? Не го познавала,

казвали, че бил невъзвращенец

(май за първи път чувахме думата), живеел в Англия, където заминал, когато била само на годинка-две. Някак си срамежливо сведе глава и приключи запознанството: “Живея само с мама, тук съм при баба. Само те ми останаха.”. Такава красота, а говореше тихо, някак си плахо, приглушено, уплашено. Заприлича ми на намокрено пиле. Винаги си носеше жилетка, премяташе я през острите си рамене с финес и грация.

Втората вечер дойде с още по-къса пола, запали цигара с жест и преметна крак връз крак. Ужас! Краси и Шелека възкликнаха: “Е-е-егати парчето!”. Приехме я естествено и без забележки, защото бе превела някои от любимите ни парчета на “Пърпъл” и “Цепелин”. Знаела, че ни харесват.

Нямаше мъжкар да не се пробва при нея, просто изкушението бе неудържимо. Не отказваше блус, но отряза всички с тихото и категорично: “Недей! Няма нищо да се получи.” Извъртяхме хиляди пъти любимата и песен на “Смоуки” “What Can I Do”. Нали я помните: “Всяка моя мечта се понася като облак във ветровитото небе…” Притисках се към нежното тяло с надеждата на наивния глупак, а Юлияна се разплакваше лесно и често с едри сълзи. Тръгваше си незабележимо, но пак се връщаше в компанията.

До ранната лятна вечер, когато чухме по някаква югославска радиостанция песен за … Юлияна. С дрезгавия тембър на хърватина Владо Калембер, вокалист на “Сребърни крила”. Едно еротично стенание към Юлияна, няма как да не я изровите от паметта си: “Ю-лияна, Юлияна, аз съм сам и ти си сама…”. Компанията се разшава, но не открихме запис, да не говорим за грамофонна плоча.

И направих най-удачния си интимно-романтичен ход. С опасност приятелите да оплетат Юлияна със северняшкия си чар и настоятелност хванах рейса за София. В 5.30 часа сабахлем, със стотина долара в джоба. Към Меката на социалистическото изобилие “Кореком”. Нямаше начин там да няма

новата тава на “Сребърни крила”

с тази песен, за която бях убеден, че е написана и посветена на нашето момиче. Уви, обиколих всички корекоми в София, но тази плоча, ах, точно тя липсваше. В отчаянието си опрях до Ирина, която работеше в магазина за грамофонни плочи на бул. “Г. Димитров” (сегашна “Мария Луиза”) до Халите. Правехме си услуги – аз с връзки из леко подземните среди, тя с редки плочи “под тезгяха”. Да, но липсваше и при Ирина мистичната тава. Знаела за нея, но контрабандистите на музика не бяха запълнили пазарната ниша, подмамващо ме залъга, че след седмица-две щяла да бъде в наличност. Как да и обясня на Ирина (пък и имахме вече някаква закачка), че за “седмица-две” ония край река Вит като нищо ще срутят Юлияна, ще превземат крепостта, а аз ще се въртя като обран евреин край тях.

“Що не пробваш

при твоите хора

пред банята?

Те могат всичко да намерят…” – подаде ми спасителната идея Ирина. По това време пред Централна баня се събираха феновете на “Левски” и покрай безкрайните футболни коментари се въртеше и комар, и алъш-вериш.

След два часа старият софийски тарикат Лазар Бичкията ме заведе при някакъв негов човек, приютил се на квартира някъде около “Патриарха”. На таванчето бе рай на изобилието – дънки, сапуни, цигари, касетофони, нескафе, шоколади и най-важното – новата плоча на “Сребърни крила”. Позавехналият тарикат даже ми пусна търсената “Юлияна”, за да потвърди автентичността на стоката. Явно съм бил издайнически въодушевен, защото оня с усмивка на тънък психолог заби цената: “Няма начин, копеле – плочата е съвсем нова, още я няма никъде. Директно от Белград ми я носят. Това е – 40 долара. След два месеца ще е наполовина, но сега… и само в зелено”. Най-скъпите не надхвърляха 20 долара, но… ставаше дума за неземното изкушение Юлияна, която бях зарязал лекомислено в компанията на торошките сладострастници. Платих плочата, а за останалите долари спазарихме един чифт дънки и две бутилки уиски и доста цигари, предимно “Кент” и “Ротманс” - плочка, защото по тях много си падаха изтерзаните от социалистическия недоимък гаджета. На връщане Бичкията ме навика, че много съм шарил “за някакви сърби”, но не ми дремеше. Разказах му историята с Юлияна и софийският тарикат замислено отсече: “Имаш ли зелено, всичко се намира при бай ти Лазар”. Почерпих го едно и заминах за “Подуяне”, където в 16 часа хванах рейса обратно.

Вечерта бе забележителна и незабравима! Всеки на 17-18 години си има такива юношески нощи, когато се чувстваш по-голям,

важен и най-вече – много влюбен.

Абе тази вечер Юлияна бе някак си влудяващо красива, още я виждам в средата на стаята – стройна като тръстика и с учудени зелени очи. Избих рибата и всякакви щения към нея за тежка тъга на приятелите. В чест на уискито, корекомските цигари и новата плоча веселбата бе в домашна обстановка. Компанията в пълен състав и все така пъстра – младежи и девойки от София, Пловдив през Троян до Ловеч, летуващи при баба и дядо. Тарикати и отличници, сдухани и благосклонни момичета, отвързали букаите на родителските ограничения, кибици и побойници, самотни и тлеещи в обятията на любими. Юлияна седеше на обичайното си място в ъгъла, пред чашка с десетина грама уиски и с нежни пръстчета поднасяше цигара към еротичните си устни. Героиня на италианския неоромантизъм. Това е положението. Май си спомням сравнително точно и диалога, преди вулканът за избухне. Всъщност – никога няма да го забравя.- Запазвам си един танц, Юле. Много важен. За мен.

- Ами добре. Нещо станало ли е? Повод ли имаш?

- Само да пусна песента. За теб е. Подарявам ти я.

И се понесе дрезгавият глас на Калембер: “Юлияна, Юлияна, аз съм сам и ти си сама…” Гледах я в очите, зениците й започнаха да се разширяват, да блести косата й, защо ли потрепера тялото й, когато дивашки я прегърнах през кръста. А компанията шумно въздъхна почти културно, въпреки че мъжката част искаше веднага да ми прегризе гърлото. (След време Снежа ще ми каже, че като чул песента Шелека искал да лисне връз плочата чаша уиски, но го възпряла жаждата.)

Вледеняващо красива, стройна като тръстика,

Юлияна леко потрепери, очите и пак се навлажниха. Мълчим, после се прошепна в ухото ми:

- Ти си тъжен човек. Като мен. Но тъжните хора са добри, много добри!

Докато се чудех какво да отговоря, Юлияна ме придърпа още по-близо и ме целуна. Стана някак си естествено, дълго, а устните и бяха като роса, като на довчерашна мечта. Компанията взе да ръкопляска. Такава бе традицията, нещо като признание за мъжкия успех, за стойностите на разноликия сбироток, който представлявахме, всъщност успокоение, че има нещо в нас. После пуснаха песента отново, а Юлияна ме целуна пак, вече спокойно, упоително и дълго. Мирисът на устните й… Тогава, а и сега съм сигурен, че ме полъхна липа. Въобще, както се пееше в един евъргрийн на Емил Димитров: “Нощта е като теменуга, а въздухът ухае на липи…” После и сексът с Юлияна ухаеше на липи! Твърдя го и сега. Първият див секс, който ухаеше на липи. И днес си мисля, че човек само веднъж, ама само веднъж изживява секс, който е с мирис на липов цвят.

Тогава, тази вечер започна онова лудо лято с момичето, на което в очите имаше теменужки, а голото и тяло приличаше на детството, тръстиково и волно, с меки извивки като Предбалкана. Тогава, лятото на 1979 г., разбрах, че има състояния, в които изключваш и потъваш в тялото на другия. Правехме всичко възможно да сме заедно.

През деня се разтапяхме във вировете на река Вит,

правехме любов по скалите, по поляните и се охлаждахме в бързеите. Вечерта хапвахме набързо от гозбите на баба и следваше поредния терен, на който се въртеше до втръсване “Юлияна”, а аз държах оригинала в ръце, за да завършим в ранните утрини прегърнати с неземния унес на липи.

Понякога в безкрайните разговори Юлияна споменаваше за баща си: “Татко е много добър, много обича мама, но…” И се разплакваше. В такива случаи искаше да се прибираме при баба Радка, с която се сближиха по необясним начин. А тя се чудеше как да ни угажда – мекици, баници, а в особени случаи вадеше от съкровените запаси домашна ракия, които старателно укриваше от дядо. Една вечер си говореха с него за Юлияна - колко радост донесла в къщи, как съм се укротил, как всички съседи ми завиждали за хубавото момиче, колко деликатна и естествена била. И тогава баба Радка промълви нещо страшно, някаква древна българска философия, неразбираема за младата ми глава:

“Дано има късмет момичето,

защото толкова хубост и добрина не е на хубаво.” После си припомних думите, а тогава с Юлияна бяхме погълнати от лятото на любовта, мъничкият ни свят поглъщаше мечтите ни. Само една вечер се натъжи без причина и промълви: “Обичам те колкото татко и знам, че няма да те имам, както искам. Ще те загубя. Неизбежно е, но още повече те обичам…”. Успокоих я с думите, че винаги ще съм до нея, че тя ми е единствената любов. Неща, които се казват на 17 г., когато животът е лек и равен и ухае на липи и теменужки.

Лятото “отмина бързо”, както пееше пак Емил,

но си останахме

с Юлияна

Заживяхме в София. Сутрин поемах към “Дианабад”, а тя към очукания блок в “Люлин”. Случихме на чудно софийско циганско лято, което миришеше на кестени, царевица и гевреци, а още в петък вечер поемахме към селото на мечтите ни. Реката бе есенно топла и мамеща, ловехме риба и вечер си устройвахме малки пиршества с остатъците от лятната тайфа.

Застудя и витошката мъгла взе да слиза по-често към трамвайните линии.

Тогава дойде вечерта в “Астория”. Бе най-шикозният бар в София, до Американското посолство. С големи витрини, от които ни гледаше друг живот. Портиер на входа, после поемаш надолу и попадаш в амфитеатрален бар със стъклен дансинг. Мечтата на всяко социалистическо копеле за нощен живот.

Юлето пожела да отидем там. Само двамата. Било важно за нея, много важно, а аз тутакси се подготвих, според разбиранията си за гъзария: костюм, шпицари и милитъри риза. Предварително подготвих почвата при портиера с 20 кинта с лика на вожда Димитров (нямах 18 години).

Тя дойде ослепителна и

уби тузарите,

а на мен пак ми замириса на липи. Приглушена светлина, маса за двама, хитовете на АББА, запалена свещ, искрящо уиски, разтапящи се сервитьори, които гледаха моята Юлиана с дискретен сладострастен поглед, а тя респектираше с нещо като шапчица тип “пилотка” (бяха много модерни) и строг костюм. Вечер за страст, спомен и тъга.

Още на първия танц Юлето ме прегърна и погледна с оня зелен поглед, който разтапяше, и промълви: “Колко красиво изживявам с теб спомените си!”. Понеже си бях неизтънчен и див екземпляр, не разбрах или не поисках да разбера изплаканите думи, дори ги приех еротично и плъзнах ръка надолу към страхотния и задник. Познаваше добре дивашкия ми нрав и се усмихна снизходително. А е имала толкова за казване…

Бе към края на приказната вечер, когато Юлето ме погледна настоятелно със зелените си очи (можеше да събуди мъртвец с тези очи) и настоя да я изслушам внимателно:

“Искам, до болка искам да продължи приказката ни…”

Последваха излияния, от които нищо не разбрах – просто си мислех за предстоящия секс и страст. Настоя да плати сметката и на сутринта някак си между другото подхвърли, че имала работа за три-четири дни и щяла да се обади в сряда.

В сряда у тях нямаше никого.

В четвъртък ме събуди директорът на даскалото: “Кво си направил, бе?! Долу те чакат другари от милицията. От Софийско градско. Обличай се и тръгвай.” Сънен ме натовариха в синя “Жигула” и двама в униформи се настаниха до мен. Другаря Илиев (директор) го отпратиха любезно. Ква беше тази работа? Последните седмици бях завъртял търговийка: дънки, ризки, цигари, даже в стаята имаше два касетофона, но в такъв случай щяха да направят тараш, ако бях изпят за корекомските сделки. Нямах участие в масови побоища, които си бяха обичайни за “Олимпийски надежди”, в училище нямах и “нездрави прояви”… И защо в Градското, а не в Районното, където ни прибираха след изцепка?

Защо Юлияна не се обади и се видяхме отново чак след години, четете скоро