Лудото Ленче беше красива, интелигентна, изключително вежлива, засмяна. Много обичаше разходките и срещите из старата махала. Че е леко хахо, личеше само от шашавите й вързулки из косите – какви ли не фльонги, панделки, плетени въженца с мъниста, шапки на майка й от 30-те години...

Иначе – спретната, чиста, все в стари роклички... Обичаше да присяда при леля Любка шивачката - тази на ул. "Цар Симеон".Там постоянно влизаха и излизаха клиентки. И Ленчето – хоп, като дойде някой, можеше да си бърбори колкото ще. Леля Любка не я хокаше и не я пъдеше, защото:

1. Бяха съседки. Волната хубавица имаше изпръхнала от годините къща с двор на гърба на дома шивачница, само че с вход оттатък, откъм улица "Кирил и Методий";

2. Елена (Лудото Ленче) беше

от стар и

уважаван род

с отишли си без време от мъка по нея родители. Тоест обитаваше божия свет сам сама.

3. По цял ден леля Любка работеше вкъщи. Живото й тегло (плюс-минус 120 кг) не й позволяваше да ходи да шие във фабрика. И като един вид инвалид си беше изкарала разрешение от Коларовски районен народен съвет да полага труд за родината само по адрес на местоживеене... Какво й пречи Ленчето?! Птичка божия, нека си чурулика... Като няма клиентела, вземе, та й прикърпи някоя дрешка отпреди войната.

4. Като повечето възрастни жени в махалата между операта, Сточна гара и Лъвов мост топлата кръгла модистка бе дълбоко религиозна. Това, да остави сама душица да се лута, а понякога и да гладува?... Сама на студа в порутената къща?... Никога! И манджичка ще й сипе, и на топло ще я държи. Няма само да принася на тоя гладник – Моя! Като има за него, ще има и за Ленчето. Точка! Повече няма да се разправяме, ами иди купи вестник! Да видим какво става с международното положение.

5. С безумни щуротии и скечове Лудото Ленче бе породило сумати вицове из суинг София. Името й се бе превърнало в нарицателно из бохемските компании, журове и вечеринки, по ресторантите "България", БИАД, "Опера", бар "Луна", "Бамбука", Дома на юристите, на островчето на езерота „Ариана“... Столицата през 50-те беше малка, от четирите гари ("Подуяне", Сточна, Централна и "Север") до края на Борисовата градина, пардон – Парка на свободата.

Злите приказки прескачаха от

език на език

бързи като бълхи... Кой знае какво може да пръкне в главата на някой "майтапчия"? Сред бесни танци и отрядници с червени ленти на ръкавите – джаз, буги-буги, рокендрол, туист, алкохоли, наше Ленче една от перлите на „тумбите“ суингове... Аа, няма да стане тая! Елена е искрена и беззащитна като дете. По-добре между ютията и клиентите в "модния салон", отколкото по улиците...

Излишно е да казвам, че информацията ми е точна, достоверна и от първа ръка - в случая от 1-2 улични преки. Точно тогава, в началото на 60-те, всяка сутрин водех майка си на детска градина – на гърба на нашия двор откъм улица "Цар Симеон". Значи надолу към Владайска река по ул."Дунав", завиваш надясно по "Симеон" и на другия ъгъл е Цъ Дъ Гъ (целодневната детска градина). Сред акордеони, хорца, стихове за Дядо Мраз и "светлото бъдеще" със строги даскалици. С две закуски - сутрин и след морна дрямка, разходки под строй, другарски обяд и задължителен следобеден сън. Разпъваха ни малки сгъваеми креватчета в голямата дневна и заедно с момиченцата полягвахме по нощнички, авангардно и разкрепостено. Кискане, шушу-мушу между завивките, въпроси, тайни. През лятото – къпане само по бели шапчици в басейна с жабата... Делничното ни "служебно облекло" - еднакви красиви роклички престилки... Мъж, вече цял метър от земята, а в къса рокличка?... Пфу!

Та още половин пряка по ул."Цар Симеон" към булевард "Волгоград" и се стигаше до дома ателие на леля Любка. Хубави, масивни къщи, коя на два, коя на три етажа. Потопени в дворове от люляци, божури, дюли, орехи и гълъби, но стегнати и събрани в полис от вещи архитекти.

Разчупени, с прозорци към улицата, с плетени от желязо тумбести или прави балкончета, с дялани от един камък стъпала пред входа, с изумително красиви резбовани и ковани дървени портали.

В началните години на 20-ото столетие, когато къщите били строени, домовете в Драз махала били шармантни, чистички и свежи като току-що завършили гимназистки. След бомбардировките през 1941-1944 г. над близките товарна Стокова гара и центъра на града кокетките с апликации, винетки, чупки и акценти решително бяха сменили стила си от “модерн”, “необарок” или “сецесион” на... “пъпчив пубертет”. От запалителни бомби, взривове, осколки, детонации повечето фасади бяха с изчоплени мазилки като от ръката на нервен, чешещ се младеж.

Двайсет години по-късно към раните от войната се бяха прибавили цъфнали люспи стара боя и смели кръпки от вар... Цялата задна стена на нашата къща на “Дунав” 36 беше надупчена като от картечница – осколки от въздушната бомба, “разчистила терена” за новия детски дом- градина.

Всъщност хубавата Елена с джувките беше доктор - почти завършила медицина в Германия в края на Втората световна война. Веселите случки от 50-те се бяха случили в дните, когато сладураната зацепвала с ума. От болестта... Когато беше наред, Лудото Ленче се радваше на дълбоко уважение в старата махала. Защото помагаше на хората въпреки страшно тъжната си лична история.

Елена била вече последен курс от следването, имала си хубава любов, годеник. Точно в най-шантавите години на Германия през Втората световна война. Изпратили годеника й на фронта, а след месец- два го върнали в пощенски плик. Само името му и

“Геройски загинал за Третия райх”... Хубавата Елена от София тихо и дълбоко тъгувала за изтрития от живота й съпруг. Като завършващ студент ходела на лекции и практикуми в Берлин, давала дежурства по болниците. Мъка, кървища, ужаси...

Имало и други българи в медицинския факултет, но тя била най- добрата, отличничката. Завист ли, идиотщина ли, но на едно упражнение по анатомия решили да се пошегуват с хубавата, но тъжна Елена. Правели дисекции в моргата, тя работела със скалпела над някакъв труп. Обстановка, подобна на гравюра от Дюрер или на вече халюциниращия от алкохола Гоя... Тежък каменен сутерен, полумрак, слаба светлина, бягащи сенки по приземните прозорци... На друг свят била Елена, говорела мислено с годеника си, когато кракът на умрелия младеж на масата мръднал... Още веднъж... Леко, но пак! Писък, грак от дълбините на ада, студ в гърлото, мрак в зениците... Свлякла се на пода в несвяст... Тук, в немската морга, приключил и следването, и отличничеството, и докторството на Елена. Ония гамени, българчетата, да вземат да вържат с тънък конец палеца на трупа. И в най-тихия момент отдалеч да подръпнат крака му. Все едно е жив...

Баба ми често ме водеше в “модния салон” на леля Любка – да й поразшири някой тоалет от младини, да остъргаме по чинийка вишнево сладко с чаша студена вода. Няма начин да не сме си говорили сладко-сладко и с Лудото Ленче. Благо и уютно като с момиченцата от близкия клуб “Целодневен детски дом”. Но нямам конкретен образ, само нещо мило, топло, ефирно, играещо по воалите пара от грамадната ютия на леля Любка. Мама Оля също разказваше

историята на

Лудото Ленче,

но старата дама страдаше от логорея и бълхи по езика, та по-настрана...

Втората ми директна среща с Лудото Ленче е на вечно отворената ни врата на двора, между широки дъски, с щръкнали от старост жили. Прекрасната Дора - майка ми, говори нещо с хубавата Елена с фльонгите. Пристига и нахилената ми леля с голям дървен камион, жълт, с червени фарове. Подарък мечта, Ленчето – настрана... Но точно в този момент доктор Елена дала спасение на малката ми сестра. Бебе, няма и годинка, но като почне да реве, се свлича от креватчето и удря главата си в пода до припадък... Прегледи, консултации - растат му зъбки, да си чеше венците, мажете ги с еди-какво си... Не и не! Докато Лудото Ленче изслушала внимателно мама, подържала бебето в ръце и отсякла: възпалние на средното ухо!...

- Изтичай до “Плод зеленчук”, купи връзка праз лук. Отрязваш от бялото колкото един пръст, печеш на котлона, то става сокче вътре. Пробваш го на ръката да не пари.

Капеш в ухото

на детето

Докато го изцедиш цялото...

Мама беше от хората, които вярваха на Елена. Още първата вечер бебето спало като къпано... Помни: праз лук парченце, печеш бялото и капеш сокчето – за ухо!

А другото чудо на Лудото Ленче само в нашето семейство (защото бе помогнала на много закъсали) беше пак срещу непонятно за балканските медици зло – косопаса. Пак на малкото момиче. Тогава точно се бяха появили антибиотиците. И покрай възпалението на ухото – трапанация на тъпанчето, та аха-аха да оглушее русото дяволче... За цял живот! И докторите, нали е модно, дай антибиотик, дай... Докато една сутрин мама Дора намерила на възглавницата цяло кичурче от косата на детето.

Родната медицина пак нещо “вокруг – дооколо” и пак нищо. А болестта пълзи... Та

немската докторица

– с жълта книжка

до живот, без право на практикуване, праща младата майка в аптеката. Заръката: ще купиш мравчена киселина, тя е без рецепта. Това, което яде косата на детето ти, е бактерия, животинче, микроскопично насекомо. Него го мори само мравчената киселина. Помни: за косопас – мравчена киселина! Просто топиш памуче и мажеш петното и корените наоколо. След 2-3 дни косата тръгва пак... Данке шойн, доктор Ленче!

Третото чудо ме споходи във възмъжателния период. В някаква бишканица прелетя шега, че сме като Луди Ленчета и попитах за нея. Със светла усмивка мама Дора каза, че е починала. Не дочакала старостта. И бърбораната въведе нов смут в младата ми душа. Нещо като собствения й стрес от забравени текстове на СССР маршовете с хор “Маяковски” в моминските й години, на концерт в началото на 50-те...

Пролет или есен, при мокро време или пред буря душевно смутените зациклят. Обземат ни творчески идеи, дълбока тъга или искрящ ентусиазъм. В такъв ден се качило Ленчето на тавана в празната си стара къща. Водела я прогресивна коафьорска цел – обновяване на прическата. Ровила що ровила, и забелязала, че има прекалено много дрехи от майки, бащи, дядовци, баби... Слязла решително долу, турила и дамска чантичка на ръката и право в църквата “Света Параскева”. Тая на улица “Раковска”. Но не при младия отец Стоил, дето лазел под огромния купол да лови гълъби и да ги хапва с приятели, а при другия –

дъртия козел, дето не може да пее,

а само врещи.

- Отче, здравейте! Отче, добър ден! Отче, как сте днес? И-имам много дрехи, и-искам да ги даря на бедните. Да... Отче, е-ела да ги видиш!... Да!... Немотия е. Да... Ще облечем някого за зимата да не мръзне... Да... - Ленчето с грейнали очи пощипва навързани канапчета, хартийки, панделки по главата си. На минута-две потръпва от тикове, след секунда-две ще се взриви от възторг... Ясно.

В ранен следобеден час един божи служител ще предпочете тиха дрямка пред бляскаво модно ревю с вехтории... Но се съгласил. Култовата случка се разиграла в дома на Ленчето бързо, елегантно и отчайващо откровено. Влезли. Завела хубавицата дядо ти поп до стълбата към тавана. Ама тя не била като за ходене с парапет отстрани, а градинска, забодена в отворената капандура на тавана. Пожарникарите размятат такива... Пъргаво припнала дарителката нагоре. Хич не й идва наум, че духовният баща е с калимявка, расо, артрит от хладния храм, чанта, бяла коса и брада... Като опряла глава в тавана, усетила, че той не идва след нея. И се обърнала рязко... Наместникът на Бога хлъцнал. Отръскал видението от зениците, опитал да се съвземе.

Тя се върне стъпало-две надолу, наведе се, подаде ръка... Направи стъпка нагоре, ръкомаха, говори... Тънката й рокличка пощурява от бързите движения. Платът разкрива тайните на Сътворението... Дядо поп нещо срича, заеква,

опитва се да я успокои, да се прекръсти, забравя по средата със зинали уста, сменя боите на лицето... По белите й стройни крака спирка за погледа няма... Няма!... Грабнал чантата дядо ти поп, та чак на двора. И право в кафенето... След седмица цяла суинг София се кикотела до припадък от танца на Лудото Ленче – натюр, върху свещеник и стълба.

Козльо, козльо, дядо попе... Защо си се раздрънкал? Че и на мен сега, след толкова години, да ми е срамно (но светло) от приказки? От друга страна пък, Лудото Ленче е част от езиковата култура на България днес... И малко хора знаят, че пъргавата умница не е само весело нарицателно, а съвсем истинска, витална личност.