Започва да работи на деветгодишна възраст и дори храни родителите си по време на окупацията на Париж от германците

За Шарл Азнавур Боб Дилън казва, че е най-добрият музикант, когото някога е чувал. В ранните години на твореца обаче критиците не са толкова положително настроени към него. Според тях той е прекалено грозен, нисък, а гласът му е ужасен, но за щастие никой не обръща внимание на негативизма, който се излива по негов адрес. Той остава най-добрият певец и текстописец, когото Франция дава на света, и радва феновете си до дълбока старост.

Шарл Азнавур успя да си каже последно "сбогом" с публиката, включително и с 5000 души в родната София, по време на последното си турне, преди да издъхне на 94 години.

Френският Франк Синатра започва да твори на съвсем крехката възраст от девет години, ала не като певец - изявява се в амплоато на актьор. Слиза от сцената няколко месеца преди да си отиде от този свят. В биографията си има над 1200 песни, 100 милиона записа и 80 филма, своя звезда на Алеята на славата и е избран за артист на XX век от сп. "Тайм".

Когато е на 10, напуска училище и започва да прави първите си стъпки в музиката. Тогава среща един режисьор, който го пита: "Можеш ли да танцуваш с момичетата?". Малкият Азнавур веднага се съгласява и навлича пачка. Никак не се срамува от това, все пак е работа и му носи пари. С тях дори успява да изхранва семейството си по време на окупацията на Париж от германците.

На 15 г. пее в нощни клубове, на 20 се запознава с пианиста Пиер Роше и започват да пишат песни заедно. Двамата печелят много награди, ала парите никога не им стигат.

Музикалната му кариера се изстрелва, когато той е на 22. А виновник за това е не кой да е, а самата Едит Пиаф. Преди 70 години тя го взема със себе си на турне, част е от антуража й, дори пише песни за нея. Така и не му дава съвети за успех, тя е толкова щедра само към мъжете, които обича, а Азнавур уважава, защото пише страхотни песни. Ала красавицата индиректно му дава най-важния урок - да обича и да уважава публиката си. А преди 50 години го убеждава да си направи операция на носа, тъй като е прекалено голям. След дълго мърморене той все пак ляга под ножа, но когато Пиаф го вижда, е категорична, че преди е бил по-хубав.

Всяка негова песен е рискована. Когато Азнавур започва да пише песни през 40-те години на миналия век, сексът е нещо, което се парави само на загасена светлина. Жените пеели за своите разбити сърца, а мъжете мълчали за своите бушуващи емоции, преструвайки се на по-силни. Азнавур оставя встрани от прожекторите мъжествеността и либидото и в музиката си обръща внимание повече на депресията, пола, предразсъдъците и дори на изнасилванията.

Неговите хитове са напълно различни. Той създава песен за гей травестит, наречена "Какво е да си мъж", а всички му антураж е готов да го зареже, защото са сигурни, че това ще му коства кариерата. Дори самата Едит Пиаф му казва, че отива "прекалено далеч".

Азнавур заявява, че неговият подход към композирането произлиза от естественото любопитство към хората. "Човешкото поведение винаги ми е било интересно", казва той. Геният изпитвал желание да подражава на "свободата, която имали художниците, скулпторите и писателите. Те можели да изобразяват своите герои голи, ала без да са вулгарни. Това се опитва да постигне и той със своите композиции: пълна свобода да се справи с всяка тема, използвайки всяка дума, ако е необходимо.

"Това е някаква болест, която имам. Обичам да говоря за нещата, за които не бива да се говори. Започнах с хомосексуалността и исках да разруша всяко табу, което съществува." През цялата си кариера Шарл Азнавур не спира да се гордее със своето арменско потекло. Неговите баби и дядовци са избягали от геноцида в Турция, а в знак на почит певецът дори става посланик на Армения в Женева.

До последния си час той е яростен защитник на имигрантите и не приема, че Европа се отнася толкова лошо с тях. Франция обикновено е прегръщала имигрантите - там живее Пикасо от Испания и Мария Кюри от Полша. "Пикасо е французин, Мария Кюри - също, знаеш какво имам предвид?" - казва Азнавур. - Ние сме много горди, че тези хора са били част от нашия народ, но не искаме да приютим нови." За него отхвърлянето на имигрантите е une erreur - грешка. "Трябва да ги приберем" - казва музикантът. -

Това е важно за страната, за културата, за децата, за всичко." Навярно ако имаше още време на Земята, щеше да напише песен и за това.

Година преди да си отиде от този свят, той продължава да обикаля земното кълбо. Но не крие възрастта си от публиката, казва всичко - че не може да чува, че не вижда добре, че гласът му е ужасен и трудно помни песните си, заради което има помощник на сцената. Но всички се отнасят с разбиране и почит към него, защото са негови "довереници" както казва самият той: "Публиката е моята първа любов. Моята любовница, както се изразяваше жена ми." И остана с нея до самия край.