Роден е на 11 декември 1942 г. в София.

От 1962 до 1968 г. учи полска филология в Ягелонския университет в Краков, където се дипломира като магистър.

През 1969 г. постъпва в Софийския университет като асистент. От 1996 г. е професор.

Ректор на СУ от 1999 до 2007 г.

Автор е на много научни публикации, около 20 книги и сценарии за шест игрални и два документални филма.

Женен е за режисьорката Мариана Евстатиева. Имат една дъщеря и двама внуци.

Щях да се удавя в морето до Резово

и да се пребия като скиор в Полша.

Но в лова вече съм мъдър и

имам житейския опит да се пазя

С проф. Боян Биолчев разговаря Пенчо Ковачев

- Г-н Биолчев, коя беше първата ви мисъл, след като разбрахте, че получавате Вазовата награда за литература за 2018 г. Признайте си, а не отговаряйте така, че да се докарвате пред читателите на “24 часа”...

- Това за докарването ми е познат синдром. Когато писателят потъне в поздравления, трябва много да внимава - няма ли, като затворят отсреща телефона, да му се изсмеят. Първата ми мисъл беше без забавяне да се обадя на приятелите, защото

по принцип писателят

си е егоцентрик

и умира за обществено внимание и награди. Но на кого да се обадя, като ги познавам приятелите си. Мигновено осъзнах, че поемам риска от другата страна да си кажат: Ей го, и тоя няма търпение. Е, ще излъжа, ако кажа, че не съм се обадил на никого.

- Иван Вазов доживява 71 години, вие сега сте на 75. Може ли да се каже, че вече сте надживели патриарха на българската литература?

- Ако ставаше с ЕГН, щеше да има много патриарси. Други са показателите. Когато за първи път се докоснах до творчеството на Вазов, ми се струваше, че той е доживял до дълбока старост, а ето сега се оказва, че е по-млад от мене. Всичко е въпрос на гледна точка през лупата на възрастта. Четох Вазов още като юноша и във всяка възраст съм се връщал към него. Особено към “Чичовци” и “Немили-недраги”. И всеки път прочитът е бил различен. Което означава, че да търсиш развитието си само като писател, е малко, ако не развиваш паралелно читателят у себе си. Пък и всяка възраст има своята мъдрост.

- Къде поставихте малкия бронзов бюст на писателя, който получихте като награда в Сопот?

- Вкъщи има толкова много бронзови награди на жена ми, кинорежисьорката Мариана Евстатиева, че за моя бронз нямаше място. Обаче аз имам кабинет, който ми е и библиотека с неовладяем брой книги. И Вазов се разположи върху един куп яки томове като на пиедестал.

- Наградата на името на Иван Вазов е учредена от община Сопот и Министерството на културата през социалистическата 1970 г. и оттогава се връчва на 9 юли, рождения ден на писателя. Какви следи, петна и пръстови отпечатъци забелязахте върху бюста - наградата ви в днешната демократична 2018 година?

- 1970 г. е била социалистическа само на изток от Драгоман. В света тогава се развиваха допълнителни цветове към модерната цивилизация, създаваха се нови интелектуални пространства... А ние какво сме наследили от 1970 г.? Едно прилагателно. Но пък първият носител на наградата на Вазов е Димитър Талев. Талантливите творци бяха по това време удобна легитимация на върхушката за пред света на запад от Драгоман. А какви петна, следи и пръстови отпечатъци, при положение че

първите отпечатъци са от

пръстите на Димитър Талев

Списъкът по години на носителите показва с незабележими изключения плеяда от ярки имена на българската литература. Можеш само да склониш чело, че си попаднал в него.

- Кои са в него?

- Писатели, които бяха жадно четени и безалтернативно признати от читателя. Писатели, които нямат нищо общо с масовката, която упорито се трудеше върху прилагателното към 1970 година.

- Времето сега подходящо ли е да се роди нов Вазов?

- Ако се случи генетичен скок с майка и баща, във всяко време е възможно да се роди голям талант. Друго нещо е патриархът на литературата. Той можеше да се появи само в съответния исторически период, какъвто бе междувековието след края на нашето Възраждане, за да може литературата ни в лицето на Иван Вазов да бъде осветена с духовен сан.

- Миналата година в навечерието на 24 май “Под игото” беше издаден на шльокавица...

- Какво е това шльокавица?

- Ами така наричат изписването на български думи с латински букви, цифри и други символи от клавиатурата на компютър, джиесем или друго електронно устройство.

- Аз знам, че шльокавица означава лоша ракия. (Голям смях.) А ние досега говорихме само за добрата ракия...

- Авторите на идеята казаха, че по този начин протестират срещу загърбването на кирилицата и заплахата от нарастващата неграмотност. Търпи ли великият роман на патриарха на българската литература такива експерименти?

- Интересен начин за протест чрез отказ от това, което искаш да защитиш. Но какво да кажа за шльокавицата... Все пак се появява текст на патриарха, макар и в карикатурна опаковка. Това донякъде е попътно за отварянето на слепи очи към националната литература. И може да се прояви толерантност. Дето има една дума: превод и на цигански може да има, което е също форма на шльокавица, защото как ще събереш петдесетте хиляди (дано не бъркам) думи на Иван Вазов в деветстотинте на циганския, но така още една част от съвременните граждани на България ще могат да го “зачетат”. Колко ще разберат, е друг въпрос. Тепърва ще има да се чудим,

когато издатели

станат андроидите,

които, едва създадени от човека, заявяват, че ще сложат човечеството в зоологическа градина. Тогава съобразно с характерната ни психика ще има политически избори кой да бъде в клетката на лъва. Предполагам, че каменарите от древността са направили серия от протестни митинги срещу появилия се папирус, защото са се страхували - и с пълно право, - че ще им изяде хляба. И сигурно са скандирали, че писмеността загива...

- Как да изучаваме Вазов днес? Учениците се оплакват от архаичния му език и че им е трудно да четат и разбират произведенията му.

- Когато сънародникът ни започва да чете българска литература, любопитството на огромен брой българи е било градивно преподчинено на преклонението пред българското слово. При това в същото преклонение са възпитавани и децата им. Сега се появява точно обратното. Учениците се оплакват от архаичния език. Ами какъв да е езикът му? И от кого се оплакват учениците?

От това, че той е тяхното единствено минало. Езикът е като човека - има младост. Езикът е като обществото - има своя история. Ако собствената ти история ти е скучна, това не се дължи на историята. Ами все едно да се откажем от археологията. Защото не разбираме какво са правили и какво са искали да ни кажат древните с тия амфори и т.н.

Във всяка възраст

се връщах към Вазов.

И прочитът му

все е бил различен

Може ли да се затваряме в един позлатен кръг на възпитателно невежество?! Срещу модела на високоорганизираните интелектуално култури. Историческото познание е благородна принуда срещу неосмислената съпротива на младия мозък. Не на него ще слугуваме, а ще работим за широкия поглед на детето към минало и бъдеще, та това дете да има шанс да стане зрял българин. Луди пари текат в уроци по английски език.

Напълно логично и полезно. А цяла трагедия се разгръща, че детето не ще да научи безплатно двеста-триста остарели думи, за да прочете, разбирайки го, народния патриарх на литературата. И нека повторя - в този случай детето не е виновното.

- Когато преди години представяхте книгата на Христо Пимпирев “Антарктически дневници”, казахте следното: “Добре дошъл в литературата, Христо, но те предупреждавам, че в нея също е студено...” Защо е студено, г-н Биолчев?

- Писателите, както вече казах, са естествени егоцентрици. Има в гилдията някаква степен на съизмерение, която в Антарктика и в средата на антарктиците никак не вирее. Там въпреки студа има само приятелство просто защото в тежките условия не ти остава нищо друго, освен да се опреш на нечие рамо или да подложиш своето. В литературата ти си самотник,

искаш да те признаят

точно тия, дето искат

те да са признати

И това е неизбежно и непроменимо. А може би това е и природата на твореца, защото тя е и борба за открояване на личността.

- А къде в България е топло?

- Нали има един израз, че “някой отишъл на топло”. Сигурно там е това място... Но търсенето на топло не е кауза, не трябва да търсим топло, за да отидем при него, а трябва да се научим да правим студеното търпимо, да подгряваме студа, който ни заобикаля. Когато отиваш на топло, ти търсиш нов изход извън себе си. А истината за едно национално съзидание е да направиш от това, което ти е дадено исторически, добро място за живеене за теб и евентуално за децата ти, ако те го приемат за добро.

- В едно телевизионно предаване казахте, че ако търсиш развод с миналото, неминуемо ти предстои развод с бъдещето. Бихте ли разтълкували това твърдение?

- Това не е де факто моя мисъл, дал съм нейна вариация, нюанс. За първи път я срещнах при Расул Гамзатов. Той разказва за народния мъдрец Абуталип, който произнася следното изречение:

“Ако стреляш с пистолет

в миналото, бъдещето

ще стреля в теб с оръдие”

На български го знаем като “който няма минало, няма бъдеще”. А аз просто исках да подчертая, че ако се опиташ да доказваш, че твоето минало всъщност е друго, ще градиш бъдещето си върху пясък.

- Липсват ли ви университетът, студентите и преподаването?

- Аз съм още там! Водя три магистърски курса. Винаги съм бил връстник на студентите от гледна точка на уважението и обичта, които съществува между нас. За да не се увеличава възрастовата разлика, трябва да съм при тях. И аз съм там. Най-досадното нещо е възрастен човек да поучава заповедно младия човек, който тепърва оформя мисленето си. Тази грешка никога няма да я допусна. Както към мен не беше допусната от баща ми.

- Докато бяхте ректор, идваха ли при вас новобогаташи, за да купуват дипломи за жените и любовниците си?

- Никой не е посмял да дойде, защото се знаеше, какво ще стане. Но съм имал друг род случки. Например предложения с общ финансов интерес, разбира се, включително и мой, за разпродаване, имоти на СУ. Даже имаше и един скоротечен министър на образованието между тях. Но получаваха един-единствен отговор, за който тези, които ме познават, знаят, че ми е готов във всяка секунда.

- Вие сте доказан ерудит и почтен човек. Заради това ли никой не успя да ви изкуши за политиката? Имахте ли покани от партии да станете техен член?

- Имал съм такива покани, но за какво ми е.

Бил съм управленец

в образованието,

но това е друго нещо

Да бъдеш ректор на висше училище, е съвършено друг тип управление. Там ти нямаш никакъв силов властови потенциал. Там само логиката и умението да убеждаваш на академически съвет може да ти позволи да придобиеш своеобразна власт. А тази власт означава само едно - уважението на твоите колеги. Нищо друго не ме е интересувало. Бил съм убеден, че мога да свърша нещо, и се надявам, че съм го направил. Нищо повече! Не ме бива за партиец, защото още на другия ден ще наруша дисциплината със собствено мнение.

- Слушал съм да казвате, че имате много приятели. Предаваха ли ви някои от тях през годините и как надживявахте тези предателства?

- Истинските ми приятели не са ме предавали. Имам огромна интуиция за мъжката... щях да кажа дружба, ама това има друга конотация, а тук говорим за по-висока степен на отказ от егоцентризма. Мъжкото приятелство те прави по-малко егоист. Удивително нещо! От моето поколение аз вече нямам приятел в писателските среди. Единствените, които имах и за които и днес не престава да ме боли, защото ги няма между живите, бяха Виктор Пасков и Христо Калчев. А тези, които ме предаваха, са били от приятелства полуфабрикати или временно взаимопочитание, продиктувано от необходимост да се свърши някаква предполагаемо полезна работа. Помагал съм на такива. Аз мога да простя, ако някой ме предаде. Но ако някой предаде мой приятел, той завинаги е зачеркнат.

- Ските, подводният риболов и ловът са вашите големи страсти. Как ги подреждате по значимост?

- Няма нужда да ги подреждам по значимост, защото са подредени по сезони. Подводният риболов е през лятото, ловът - през есента, а ските - през зимата. Не си пречат.

- Имали ли сте опасни моменти и преживявания на дъното на морето?

- Само един път, когато попаднах на ято големи лефери на около километър от брега. Плувах дотам и още с пристигането ударих един лефер. Ятото веднага се гмурна в дълбокото.

Направих удивителната

грешка,

след като километър съм плувал без гмуркане, да се гмурна веднага. Ударих още един лефер. Оказа се, че кордата се е заплела в оловото на кръста ми. Мъчех се да изплувам, но той ме дърпаше надолу. И накрая разбрах какво е мигът преди да загубиш съзнание. Видях виолетови, червеникави и жълти петна, които се въртяха като в калейдоскоп. Бил съм на секунда от загуба на съзнание, но в този момент главата ми щръкна над повърхността и си поех въздух.

Това беше преди повече от 20 г. и никога след това не допуснах такава грешка.

- А като скиор?

- Като студент бях състезател по ски в полския “Академик”. Имахме спускане, някакво републиканско, като първоначално след старта имаше около 300 метра прав участък за засилване, след което веднага трябваше да се вземе завой и да се влезе в голяма стръмнина.

Така се засилих, че изпуснах завоя. Пистата под мен изчезна, полетях във въздуха и се ударих в един бор, за щастие, млад. Той се огъна и ме хвърли обратно.

Закараха ме в болница, но предполагам, че съдията, който стоеше дежурен при вратата, която изпуснах, са го закарали в психиатрия, защото той вижда как някой лети над него и докато се обърне, този някой пак лети над него, но в обратна посока.

- По време на лов?

- Ловец станах сравнително късно благодарение на приятелството ми с Митко Радичков и Николай Табаков. Те установиха, че ме бива за лов - защото имам необходимите за него око и търпение. Но вече имах и достатъчно житейски опит и умения да се пазя. И преди всичко да се опазя от подчинението на атавистичната страст.

Никога не изпадам в тежко настроение, ако прасето не дойде при мене, а при съседа, което, честно казано, доста често ми се случва.