Разбрах колко приятели имам, след като вече не бях зам.-министър

С доц. Юрий Дачев, драматург, режисьор, сценарист и преподавател в НАТФИЗ, разговаря Пенчо Ковачев

- Преподавате “Драматургия за съвременен театър” в НАТФИЗ, водите едночасовото седмично шоу “Рецепта за култура” по БНТ 2, поставяте в няколко театъра, пишете пиеси, киносценарии, статии, автор сте на няколко книги... Сигурно пропускам нещо, г-н Дачев, но кажете как ви стига времето?

- Честно казано, нерядко и аз недоумявам, защото не съм особено организиран човек. На мен стресът ми дава енергия. Не мога да върша само едно нещо. Това може да е изтощително, да дава понякога отражение върху резултата, но е мое “фабрично” устройство. Дайте ми спокойствие и свободно време и нищо няма да свърша.

- От всичките тези занимания кое ви носи най-големи творчески вълнения, а и удовлетворение?

- В момента - да редактирам или пиша текстове, мислейки за това как ще ги поставя. Но аз съм непостоянен човек. Утре може да ме радва друго.

- От началото на тази година в Народния театър се играе вашата постановка по пиесата на Димитър Димов “Виновният”. На тази сцена са поставяни и други произведения на този автор, както и пиеси на класици като Шекспир, Чехов, Молиер, Гогол, Горки, Камю, Вазов, Стефан Цанев... Възможно ли е чрез театъра да бъде провокирано мисленето на младите хора и да ги накара да прочетат книгите на тези и други автори?

- Разбира се! И тук ефектът може да бъде двоен. От една страна, спектакълът да насочи вниманието към литературното произведение или автора, от друга - да внуши, че театърът е изкуство със свой език, че чете по свой начин литературата, че негово право и прелест е както да се вдъхновява от литературата, така и да я променя. Трябва обаче ясно да се изрича, особено пред ученическата публика -

да гледаш “Хъшове”,

не значи, че си чел

“Немили-недраги”

Затова потърсете удоволствието и от двете. Или поне изберете кое е вашето, след като сте прочели литературната творба.

- Защо решихте да поставите “Виновният” - една не особено популярна творба на Димитър Димов? Какво свързва проблемите от 50-те и 60-те години на миналия век с проблемите от 10-те и 20-те на сегашния?

- “Виновният” е много странна, много самотна пиеса в българската драматургия. Въпреки неизбежните фрази за дълг, борба, идеали, които са опит да я сдобрят с тогавашното време, тя е откровена по отношение на неща, за които в текстовете ни за театър не се е говорило десетилетия наред: компромисите в името на оцеляването, властта на сексуалното привличане, търсенето на оправдание не в нас, а някъде навън. В обществените порядки, в наложените роли, в задължителните избори. В спектакъла често ще чуете

повтаряната от

героите фраза:

“Такова е времето”

Да, но никое време не е достатъчно виновно, за да ни накара да се чувстваме напълно невинни. Днешното - също.

- За кратко време бяхте заместник-министър на културата. Как ви се отрази тази авантюра?

- Даде ми трезвост по отношение на явления и хора, която вероятно щеше да ме споходи много по-късно. Срещна ме с един от най-светлите хора в живота ми, какъвто ще си остане Емма Москова. Научи ме на по-внимателно отношение към хората на такива постове, защото усетих какъв грил е едно такова място. Разбрах колко много истински приятели имам, след като вече не бях заместник-министър.

- Ако ви поканят, бихте ли станали министър?

- Не виждам кой ще се излъже да ме покани, не виждам какво ще ме излъже да се съглася. Нагазвайки все по-дълбоко в съмнително хубавата зряла възраст, вече уточнявам някои свои желания в съобразие с житейския си лимит.

Този пост, поне в моите разбирания, изисква да се опиташ да си над личните симпатии и антипатии, да се вслушваш в широк кръг от хора, да проследяваш всевъзможни концепции, стратегии, културни политики и не знам какво още.

А аз се чувствам комфортно в своите харесвания и нехаресвания, в хигиенната дистанция от някои умници и борци за ценности, които смятат себе си за най-голямата ценност. Малко вярвам, че у нас съществуват креативни общности в областта на културата, а един министър би трябвало да работи с провъзгласилите се за такива.

С други думи, не искам да харча усилията си за неща големи, хубави и празни, а за конкретни хора. Предаването “Рецепта за култура” ме срещна с много такива хора. Талантливи, негръмогласни, събрани в това, което вършат.

За такива искам да работя, с такива искам да работя или поне да се срещам. Министърът е дълбоко несвободен човек. И да си го мисли, не върви да каже, че културните ни постижения може да са европейски, но нравите ни - хич. И че не само доматите ни не влизат в европейските мерки, а завистта и злобата ни също.

А аз го мисля и много често повтарям една реплика-секира от пиеса на Георги Данаилов: “На това отвън - Подуяне му викат”. Тия дни пак си я припомних, гледайки как някои, уж културни люде, превръщат във фитнес обругаването на един изключително талантлив писател, какъвто е Георги Господинов.

- Как определяте студентите, на които преподавате? Идват ли подготвени от училищата? Мислещи хора ли са?

- Идват много талантливи хора, за съжаление, преобладаващо с много лек багаж от културни познания. Талантливият човек, ако е и умен, в един момент сам ще започне да запълва празнотите в познанията си, но за съжаление, белезите от пропуснатото в училище рядко изчезват.

Знаете ли, аз често помагам в писането на домашни по литература. На деца роднински, приятелски, комшийски. Не съм много признат от учителките, средният ми успех е около 4, 25. Но, макар и посредствен, продължавам да съм търсен. Изумен съм обаче какви претенциозни, объркващи с мнимата си задълбоченост теми се дават за домашно.

Те, освен че могат да изпотят филолог, са в състояние да отблъснат от литературата дори човек, който има интерес към нея. От друга страна - на кандидатстудентските изпити идват хора, които

не могат да кажат

заглавие на пиеса от

Шекспир или Чехов

Това не са единични примери и така е години наред. Има някаква продължаваща неразбория в средното ни образование, което би трябвало да създава основна културна грамотност.

- Битува един народен лаф, че НАТФИЗ подготвя бъдещи безработни млади хора. Има ли доза истина в това твърдение? Внимавайте какво ще отговорите, защото ректорът на академията, проф. д-р Станислав Семерджиев, категорично и ядосано отхвърля това твърдение?

- Проф. Семерджиев неведнъж ми е прощавал, когато съм го ядосвал, може би защото сме близки приятели от студентски години. В случая обаче няма защо да разчитам на великодушието му. Защото и аз мисля, че споменатото твърдение е несправедливо и “наангро”. В момента в кинофакултета на академията се осъществява много сериозна реформа. Тя освен всичко друго е насочена и към придобиване на много повече умения от студентите. А и сегашната ситуация в областта на телевизионното производство дава много възможности за работа на абсолвентите - сценаристи, оператори, режисьори, монтажисти. Театрите отдавна не са единственото място, където един дипломиран актьор може да намери работа. Да, има 2-3 специалности в НАТФИЗ, които според мен в сегашния си вид са безсмислени, но те са незначително малко на фона на останалите.

- Каква е оценката ви за театралния живот в страната? Пълните салони гаранция ли са за високо качество на пиесите и театралното изкуство?

- Приключва един разнообразен и силен театрален сезон. Казвам го категорично и открито се радвам на това. Салоните не може да са пълни само на “високо” изкуство, а и неговите граници, както знаем, са много субективни.

Не бива обаче да остава в сянка фактът, че спектакли, които в никакъв случай не са евтини като художество, имат много сериозен зрителски успех. Това означава, че в тази публика, която ние, театралите, продължаваме да не познаваме добре и да обобщаваме вкусовете й, вече има немалка, важна и взискателна група.

Мисля, че пред нейното присъствие твърденията на някои велики режисьори, че не се интересуват от публиката, звучат още по-цинично.

- След няколко сполучливи филма - “Възвишение”, “Вездесъщият”, “Дъвка за балончета”, “Посоки”, “Урок”, “Слава” и други, се заговори за бум в родното кино. Съгласен ли сте с това определение?

- Не знам дали е точно “бум”, но във всеки случай не е неясна тупурдия. Успехите са налице и това трябва да се подчертае. Надявам се те да продължат и освен сериозното фестивално признание, филмите ни да заздравят един мост към българската публика, който беше станал много паянтов. Някои от споменатите заглавия доказват, че това е възможно. За мен по-интересно в момента продължава да е българското документално кино, но поради ред причини то живее твърде тихо и отшелнически.

- Каква е личната ви “рецепта за култура”?

- Проста, затова е за срам, че невинаги я спазвам. Поне една прочетена книга месечно (роман, мемоари, документална проза, в никакъв случай критика или философия). Един час музика в неделя следобед с Моцарт, Пърсел, Елени Караиндру, Ленард Коен, Сезария Евора, Нада... Възможно най-чести срещи с хора, които да ми разказват за филми, книги, изложби и спектакли, които са им харесали. Не да споря, да ги слушам. По причина, че във всекидневието си твърде много говоря, петимен съм да слушам и се радвам на вълнението на другите. Добре е да има и бутилка вино. Бутилките може да са две...

 

СНИМКА: ЛИЧЕН АРХИВ