Аниматорът работи по най-известните детски филми като “Лабораторията на Декстър” и “Джони Браво”.

Децата на 80-те в България отрастват с щъркела Чоко и жабока Боко. Децата на 90-те в чужбина са залепени пред телевизорите всеки път, когато по Cartoon Network дават "Лабораторията на Декстър", "Том и Джери", "Крава и Пиле", "Уди Кълвача", "Джони Браво", "Реактивните момичета" и още много, много анимации, заради които малчуганите забравяха игрите навън. Всички те са дело на един човек - българина Румен Петков, който на 70-годишна възраст беше преборен от рака.

Историята му започва през далечната 1948 г. в София. Румен иска да е художник и затова родителите му го записват в художествено училище. Когато идва време да кандидатства в университет, абсолютно логично той избира академията, ала не го приемат. На кандидатстудентския изпит преподавателите му казват, че има “прекалено авангарден стил”.

Разочарован от развоя на събитията, Румен решава да отбие военната си служба и след това да реши с какво иска да се занимава. Но съдбата вече му е отредила път, по който да поеме.

Един ден Румен Петков решава да посети баща си на работното му място в киноцентъра, където вади хляба си като кинооператор. Съвсем случайно попада в един от павилионите, където група хора работят по анимационен филм. Сред тях е неговият приятел Константин Пероноски. Заговарят се с него и момчето му се оплаква: "Омръзнало ми е това, искам да бъда режисьор. Знаеш ли някое момче или твой колега да седне да се занимава с тая работа?"

Румен прави няколко скици на пчели и си тръгва. Материалите му влизат в крайния фили, а екипът му предлага да се върне и да започне да работи по анимационни филми с тях. Бавно, малко по малко той се учи от най-добрите режисьори. Създава "Мравка, истинска мравка" и "Мелодрама".

Румен толкова се запалва по киното, че някогашната мечта да учи в художествената академия е забравена. Ала му трябва диплома за висше образование, за да стане режисьор. Затова записва задочно българска филология и я завършва.

Така се появяват над 50 анимационни филма, създадени на родна земя. През 1978 г. получава първата си голяма награда от фестивала във Варна за "Алтернатива". Вече абсолютно нищо не може да го спре.

Раждат се Чоко и Боко, които изпълниха със смях домовете на българите, а също така ги радваха и от страниците на сп. "Дъга". Бял свят вижда и първият български пълнометражен анимационен филм - "Островът на съкровищата". А истински удар Румен Петков прави с лентата си "Женитба", която му носи "Златна палма" в Кан. Награда, която аниматорът никога не вижда.

През 1984 година Петков и Слав Бакалов се превръщат в първите и до днес единствени притежатели на отличието “Златна палма”

Но макар и номинирани, двамата не са в делегацията, която е изпратена във Франция на Лазурния бряг.

Статуетката попада в чужди ръце и така и не стига до истинските си притежатели. След фестивала в Кан карикатуристът Доньо Донев пише докладна до генералния директор на ТСО "Българска кинематография" Никола Ненов с предложение категорията на филма "Женитба" да се вдигне от трета на първа, а заплащането да стане по-добро, защото лентата вече е носител на голямата награда "Златна палма".

Генералният директор Никола Ненов, който е назначен на тази позиция с мисия да "стегне" киното, отговаря с едно кратко "не" и добавя:

“Критериите на Кан не са критерии на ТСО "Българска кинематография". Въпреки това благодарение на Донев заплатите на Петков и Бакалов все пак са вдигнати."

За самия приз аниматорът разбира от свой приятел в Загреб, който му се обажда с думите "Честита награда!". "Каква награда?", чуди се Петков. "Златна палма" от Кан!" въодушевен е другарят му, не подозирайки, че авторът така и не е стигнал до червения килим.

Зареждат се и други световни награди - от фестивалите в Тампа, Финландия, и в Солун. Един от филмите му - "Маймуни", влиза и в японска класация за 10-те най-добри рисувани филма в света. Печели много отличия и на фестивала за анимационно кино във Варна.

Шест години след Кан раздираната от нестабилна демокрация държава спира финансирането за кино. Той и всичките му колеги остават без работа. Румен осъзнава, че спестяванията му няма да стигнат. На 42 години решава да започне живота си отначало. Събира семейството си и през 1990 г. отлитат за САЩ. Румен дори не е взел портфолио със себе си. Разчита само на славата, спечелена му от българските проекти. До 2000 г. не стъпват обратно на родна земя.

Установяват се в Лос Анджелис, а Петков само за 20 дни успява да започне работа в анимационно студио, което го храни в следващите три години. Съдбата му се усмихва благодарение на Джон Уилсън, с когото се запознава в Атина по време на Седмицата на световната анимация.

През цялото време той и Доньо Донев гледали в ръцете американеца, който разнасял луксозна книга за компанията “Уолт Дисни”

"Очите ми останаха в това издание, у нас такива нямаше. Джон видя колко съм впечатлен, но не реагира", спомня си Петков. Фестивалът стартира, завъртат се филмите на българите. Петков и Донев се измъкват преди финала на прожекцията, притеснени от зрителската реакция. Висейки във фоайето на атинското кино, виждат как Джон Уилсън излиза от салона и се засилва към тях. Под мишница стиска книгата мечта.

Прегръща ги, разтваря страниците є и надрасква: "На Румен и Доньо, да продължават да правят прекрасни филми". След няколко години в Animation Cottage, първата му американска работа, компанията фалира и той остава без работа.

Изпада в депресия, която успява да пребори благодарение на жена си, който го праща да чиракува при главния художник на компанията Klasky Csupо. Това е студиото, което вдъхва живот на една от най-популярните анимации и до днес - "Семейство Симпсън", преди тя да бъде откупена от FOX. Там Петков стартира като анимейшън чекър - човек, който проверява за грешки филмите. После се присъединява към екипа на аниматорите.

Опитът и трудолюбието го водят обратно към голямото анимационно кино право в студиото Cartoon Network, тогава носещо името Hanna-Barbera. Създателите му Джоузеф Барбера и Уилям Хана са още живи и имат доста нестандартни виждания за провеждането на интервю за работа. Петков е поканен на тест, за да стане един от режисьорите на първите епизоди на "Джони Браво"

Когато Румен отива при тях, те му дават касетофон и сториборд за 7-минутен филм. В България тогава за такава дължина той е 8 страници с по 3-4 рисунки, или 32, а там - 250 страници с по 2-3 рисунки, т.е. 750. Аниматорът трябва да слуша записан диалог и да нанася корекции върху всяка една от тях.

"Ако например репликата е "Страх ме е, искам да избягам", а героят се смее, трябва да се поправи", обяснява той. Работата му проверява високопоставен мъж. "Критериите му бяха много точни. Показа ми корекции върху същия сториборд, който той сам е правил. Имахме 98 на сто съвпадение. Назначи ме."

Там той се прочува като един от най-добрите слагъри - професионалистите, задаващи ритъма на филма. Позволяват си ги само студиа като "Дисни" и "Юнивърсъл".

По подобен начин започва да преподава и в частния университет CalArts, основан от фамилията "Дисни" - един от най-добрите за изкуство в САЩ: "Шефът на катедрата гледа как обяснявам на студенти спецификата на тази работа, възлагайки им конкретни задачи. После заедно търсехме по-добрите решения. Видя у мен учителя и ме покани."

След 2000 година той все пак от време на време започва да се връща в страната. Прави майсторски класове в НАТФИЗ, появява се по време на фестивала "Златен кукер", но категорично отказва да се върне тук: "Няма какво да правя тук. Вече съм на години. За бизнесмен не ставам. Аз мога да правя филми, а това, че не се прави анимация в България, никого не го интересува."