Идвам тук от 1990 година и съм питала президенти и други хора: „Знаете ли нещо?” –„ Не.” „Знаете ли, кой разкопа баща ми тук от гроба и не го остави на мира?” –„ Не!” - Една стена от мълчание. Брат ми като беше премиер и той не успя да научи какво направиха с тялото на баща ми. Това е нещо доста отвратително. Всеки има право да отиде на гроба на баща си или на майка си. Затова, когато майка ми почина, аз казах – „Дума да не става, да я погребат в България! Пак да направят такава гавра – Благодаря!”. Това разказа княгиня Мария Луиза Българска за bTV.

"Има много теории, гадания, измислици, но засега за жалост нищо не излезе наяве. Човек започва да елиминира: не са германците, защото макар че той се опъна на Хитлер и беше единственият човек – не казвам цар или президент, а човек и му каза: „Не изпращам българските войски на Източния фронт и не си давам евреите!” Никой друг не го направи. Това се крие разбира се, но и това ще излезе. Значи, не са германците, англичаните нямаха смисъл да го убият, защото баща ми опитваше да направи завой на Запад. Единственото, което може да се каже, че е от Изток. И аз съм убедена в това", разказа княгинята за смъртта на баща си.

"Баща ни беше винаги зает и ние не влизахме просто така в кабинета му, когато ни хрумне. Виждахме го сутрин на закуска. Винаги пиеше липов чай. Казвахме „Добро утро!” и после ние имахме уроци. Учителите идваха тук да ни учат, а той тръгваше по работа – в София или тук. Винаги когато идваше да ни види, беше голяма радост. Чакахме го, а той ни водеше на разходки. Имахме много екскурзии през лятото, в планината особено. За нас беше голяма радост да ходим по езерата, да ловим пъстърви и да спим на палатки. Това за децата да не спят в кревати и нещо много важно", каза още тя.

За албума с историята и снимки от личния архив на семейството Мария Луиза каза: "Снимките са много хубави. Има чудесни снимки на дядо ми с четирите деца. Ние ги наричаме „четирите сирачета”. Баща ми бил на шест години, когато се спомина майка му. Другите бяха още по-малки. Дядо беше много строг с тях. И майка ми беше много строга с нас. След като се спомина баща ми, тя каза: „Аз съм сега и баща, и майка”. Аз ѝ благодаря всеки ден, че направи хора от Симеон и от мен. Но не ѝ беше лесно. Човек не трябва да забравя на колко години беше тогава – млада, войната, ужасиите и никога не я видях да плаче. Дори когато баща ми се спомина и ни заведоха, за да се помолим – никога. Имаше една страшна воля и вяра."

"Като осъдиха чичо ми Кирил на смърт, ние бяхме тук във Врана, и го чухме по радиото и се разплакахме. Мама искаше да отиде да го види, да му заведе католически свещеник, но ѝ казаха: „Не може!” Няколко часа по-късно го убиха. Това не беше лесно за мама. След това дойдоха да ѝ изкажат съболезнования от правителството, че бяха убили девера ѝ. На другите гробища има една плоча, където се знае, че е чичо ми Кирил и другите, които бяха разстреляни. То е една яма, където са всички вътре. Знае се, че ямата е някъде там. Дали е точно под този мавзолей или паметник – това не се знае. Никой не помни точно къде е. Но така е", добави тя.