Преди половин век слага край на живота си Чудомир, най-смешният български писател.

Той обаче е преди всичко художник. Името му е Димитър Чорбаджийски, роден е през 1890 г. в село Турия, община Павел баня. Учил е в Казанлък и Стара Загора. Там негова хазяйка първа оценява таланта му. Той нарисувал цветя с водни бои, а тя възкликнала: “Льох, мари, същински, същински, само дето не миришат. Нима тоз келеш можа да направи туй нещо!”

Окрилен, младежът постъпва в Рисувателното училище в София. В спомените си твърди, че отишъл само с 300 лв. в джоба и малък вързоп, като преди това навързал 12 двойки в гимназията и само една шестица - по рисуване. Изкарва четирите курса до 1913 г., но заминава за фронта през Балканската война. После участва и в Първата световна и се дипломира чак през 1919 г.

След това става гимназиален учител в Казанлък, купува си къща и заживява в града. Там е и първата му самостоятелна изложба с рисунки и карикатури през 1925 г. Втората е пак в Казанлък година по-късно. През 1929 г. художникът отива да специализира живопис в Париж, а после изкарва известно време и в Рим и Виена.

Съпругата му Мара Нонова също е художник и не може да прости на мъжа си, че избира скромния живот в българската провинция пред примамливите предложения за кариера в Париж и Рим. Двамата не живеят щастливо. Нямат деца, а с времето се отчуждават един от друг, но без да се разведат.

През 1930 г. Чудомир става уредник, а после директор на музея в Казанлък и остава на поста до 1958 г. Последните 14 години работи там “на обществени начала”, т.е. без заплата.

У нас освен като автор на карикатури Чудомир добива голяма поулярност и като писател на къси хумористични разкази, фейлетони и епиграми. По-късно той ги издава в сборника “Нашенци” - едно от бижутата на българската литература, илюстрирано от автора му. В него Чудомир се надсмива над слабостите на българите, но го прави фино и незлобливо.

През 1941 г. е мобилизиран за кратко и изкарва курс за запасни офицери в Скопие, от който излиза с чин подпоручик. После основава казанлъшкия вестник “Искра”, в който се появяват много от фейлетоните му.

През 1967 г. писателят вече знае, че е болен от рак на устната и че той е нелечим. През април изпраща от болницата в София прощално писмо на свой приятел, в което пише: “Така се шегува животът - дорде разбереш, че “мястото ти е сторено”, веднага се убеждаваш, че “времето ти е минало”. Ех, Коста, дали ще дойде време да има магазини, в които да се продават запасни човешки части? Ако имаше такъв, щях да си сменя всичките заедно с главата. Бъдете здрави, обичайте се и се раздайте на живота!”

След това Чудомир, който по това време е и депутат, пише и писмо до Тодор Живков. В него обяснява защо е взел решението да сложи край на живота си. След това се хвърля от прозореца на болницата.