Идеята за балкански съюз възниква още по времето на турското нашествие на Балканите. Неуспешните опити за обединение пред настъпващите османски войски пък са първият горчив опит, който задълго тежи на народите на полуострова.

В по-ново време войните през ХХ век с активното участие на балканските държави, плановете на комунистическите вождове Тито и Георги Димитров, осуетени от Сталин, и кървавата война в бивша Югославия от 90-те години сякаш погребват завинаги нелошата идея.

През ХIХ век Ригас Велестинлис, национален герой на Гърция е бил радетел за обединение на Балканите. Идеите му силно повлияват българския революционер Георги Сава Раковски, който го сочи за свой духовен учител. Нашите национални герои изобщо, не само Раковски, а и Левски също са били поддръжници на общото бъдеще на балканските народи.

Вероятно първият български общественик, който открива потенциала на федеративната идея, е д-р Иван Селимински. Той казва: "Както малкият капитал се конкурира с големия, като се увеличава чрез сдружаване, така и

малките държави и народи се освобождават

от опекунството и от алчността на по-големите чрез конфедерация."

В Княжество Сърбия горещ привърженик на идеята за балканска федерация е политикът Светозар Маркович. Докато България е още под робство, той критикува бюрократичното сръбско управление и национализъм, проповядвайки идеята. Смята, че такава федерация би решила кардинално Източния въпрос, в противовес на поддържания от правителството сръбски национализъм. Според Маркович не може да се определи отчетливо границата между сърбите и най-близките им южнославянски народи – българите и хърватите.

Съюз на християнските народи на Балканите са подкрепяли и италианските революционери Мацини и Гарибалди.

Има и външни опити за налагане на подобно обединение. Примери за това са "гръцкият проект" на Екатерина Велика, както и проектите на Адам Черторийски и Йоан Каподистрия, свързани все с Руската империя.

У нас в продължение на десетилетия официалната историография свързва плановете за създаване на обща държава на Балканите с историята на комунистическото движение. В подкрепа на такива версии, често цитират и основателя на социалистическата партия Димитър Благоев, който в различни периоди от живота си е застъпвал подобни идеи. Истината е обаче, че както той, така и останалите дейци на тесните и широките социалисти са се

опитвали да заимстват

чужди идеи

Още след Съединението с Източна Румелия през 1885 г. у нас и в съседните ни държави се създават балкански комитети, чиято цел е да се борят за единство с другите народи на полуострова. Съществена разлика обаче с по-късно прокламирания от социалистите модел е, че нашите националреволюционери и първи радетели за тази кауза са виждали образец за подражание в Швейцария и Съединените американски щати, тоест в една конфедерация на свободни и демократични държави. Именно такива са и убежденията на първите федералисти и в Сърбия, Гърция, Румъния и Албания.

Обикновено балканската федерация е представяна като любимата мечта на комунистическите дейци на Югославия и България – Йосип Броз Тито и Георги Димитров.

Оказва се обаче, че Георги Димитров, освен от своите съпартийци

е слушал много за балканско единство

и от други източници. Със застъпничеството на майка му баба Парашкева, вярваща евангелистка, той е уреден на работа в печатницата на протестантите към Американската гимназия в Самоков.

А там се печатат и много призиви за балканско обединение. В книгата "Първом правда", издадена там от Стоян Ватралски четем следните стихове:

"Балканци, братя

балканци, прости ли сте?

Не знаете ли,

че ваший траен мир и щастие:

напредък помин, родовластие,

просвета, сила и спасение,

са в Сговор и Обединение;"

Вероятно тези думи силно са импонирали на младия тесен социалист. Той има и

личен мотив

да бъде привърженик

на тези идеи, защото първата му жена е сръбската синдикалистка Любица (Люба) Ивошевич. Родената в Крагуевац моделиерка лично поема и образованието на незавършилия основно училище Димитров.

Друг е въпросът, че по-късно, след 1923 г., в Съветския съюз "вождът на световния пролетариат" ще я оставя дълго време сама в хотел "Люкс", където тя от постоянната депресия развива психическо заболяване и в крайна сметка завършва живота си със самоубийство, като скача от последния етаж на санаториума, в който е настанена.

През 1941-1942 г. Чърчил замисля система от федерации в Европа: скандинавска, централноевропейска и балканска.

След Втората световна война в средата на ХХ век, когато се обсъжда идеята за южнославянска федерация - от Югославия и България, отново се търси решение за Балканите. Първоначално само за обединение на Югославия и България.

Разширеният вариант на федерацията включва още Гърция и Румъния, а още по-мащабният проект стига до Унгария, Полша и Чехия. Ос на православието, наричали те политическите и геополитическите си блянове.

Вождовете от Белград и София вече се виждали като могъщи ръководители на световна икономическа и политическа сила, но тя трябвало да бъде тоталитарна държава - умален модел на Съветския съюз.

Активна роля в опита за федерализиране на Балканите обаче играе Сталин. Основна причина за неуспеха на федерализацията са споровете по т.нар. Македонският въпрос, както и противоборството между Сталин и Тито.

Междувременно първите стъпки към българо-югославски съюз се предприемат от югославска страна още преди края на войната, когато Тито и Димитров се срещат в Москва през декември 1944 г. и си говорят по въпроса за обединението – по инициатива на югославската страна, разбира се. Тито за разлика от Димитров може да си позволи да има геополитически идеи. Техният московски домакин вероятно веднага е схванал какви възможности крие това обединение

Реакцията му не закъснява.

В спомените на френския писател Ромен Гари, по това време дипломат в София пише: “Сталин заговорничеше около възможна южнославянска федерация, която да обедини Югославия и България, неутрализирайки така един чрез друг Тито и Димитров.”

А в дневника си Димитров свидетелства (10 януари 1945 г.): "Сталин се обади: "Югославяните ми съобщиха, че предложили на българите България да влезе в Югославия на онези права, както сърбите и хърватите. Но българите не се съгласили с това и настоявали за създаване от Югославия и България на равноправна българо-югославска държава. Аз казах, че българите са прави, а югославяните не са прави. Би следвало от Югославия и България да се създаде двуединна държава на равноправни начала, нещо като бившата Австро-Унгария. Иначе влизането на България в Югославия

ще означава поглъщане на България..."

Последвалите събития доказват, че Сталин не е бил загрижен за българските интереси, а е бил абсолютно против създаването на федерация.

Така в началото на 1947 г. Тито получава остро възпаление на апендикса и от Москва му изпращат двама специалисти – професорите Бакелев и Смотров - с пълно медицинско обзавеждане. Много скоро обаче те се връщат... в ковчези. Бакелев е обвинен в опит да отрови Тито и се самоубива, а Смотров получава инфаркт. Съветският диктатор кани югославския си колега в Москва, но Тито с основание се страхува за живота си. Отказва да отиде и изпраща заместниците си.

По-късно Георги Димитров обаче верноподанически отива в Съветския съюз "на лечение" и след броени месеци умира в санаториума "Боровиха" край Москва. Затова някои с основание поставят въпроса дали кончината му няма връзка с проекта за обединение с Югославия.

Известно е едно свидетелство на Милован Джилас от 1948 г. - началото на кризата в отношенията между Тито и Сталин. Джилас е изпратен да поздрави на белградската гара българската делегация, пътуваща за Прага начело с Димитров. Насаме с Джилас Димитров топло му стиска ръката и повтаря няколко пъти: "Дръжте се!" ("Держитесь крепко!") Малко по-късно, в присъствието на Червенков, говори друго –

че Сталин е прав в критиките си към Югославия

Тази, макар и плаха, проява на инакомислие най-вероятно е стигнала до ушите на Сталин от неговите съгледвачи в самото югославско ръководство, където Джилас е докладвал за срещата. Възможно е и да е послужило като сигнал, че е време да се "освободят" от Димитров.

Има едно многозначително съвпадение: той бива привикан на лечение в Москва през март 1949 г. - по същото време, когато Трайчо Костов, първата официална жертва на започналата чистка, бива свален от всички заемани постове и се превръща в обикновен гражданин. А умира малко след като Костов е арестуван, за да бъде обесен. (Макар че, преди да умре, успява да заклейми Костов като враг с надеждата, че на самия него ще му се размине.) Това навежда на мисълта за привеждане в действие на елементи от един общ план. Изследване, направено след 1989 г., открива в косата и мозъка на Димитров ненормално високо съдържание на живак. От друга страна, той е известен с лошото си здраве отдавна.

По това време Васил Коларов вече е засегнат от старческа деменция и няма нужда от специална обработка, затова Сталин поставя начело на държавата верния си Червенков.