Когато казах на французите, че с години чакаме да купим кола, те питаха за поръчково изпълнение ли става дума.

Всяка година от 1990 г. насам месец март по света е посветен на франкофонията. Тя е представена от 84 държави и правителства, 274 милиона говорещи езика на 5-те континента. Между тях е и България - страна членка на франкофонията от 1991 г.

Но много преди марксистът Жельо Желев да стане президент и убеден франкофон, аз и съучениците ми от софийските гимназии вече бяхме такива. Животът ни го наложи! След завършване на основното ни образование нямаше глезотии къде да учим по - нататък. Всеки си имаше определен район за обучение в гимназия и толкова. Виж, какъв западен език да учим, вече беше въпрос на личен избор - разбирай родителски. Нашите близки се събираха, споряха, търсеха най–доброто решение.

Германия още беше бедна, пък нали там имаше и фашисти. Английски - безперспективен, с Америка нямахме контакти, пък и говорещите езика, властта ги гледаше с малко по – друго око. Значи френски. Цифрово изразено - обикновено на една немска и една английска паралелка имаше четири, изучаващи френски език.

През пролетта на 1963 г. в Париж бе открита изложба на български икони. Неин интендант бе Николай Владов-Шмиргела - директор на Националната художествена галерия - пръв възпял в българското скулптурно изкуство въоръжения работник- революционер. Многостранно развит творец - скулптор, художник, илюстратор, фейлетонист, критик и театрален деец, чието ателие беше своеобразен център на художествено-творческата интелигенция. Шмиргела имаше моралното право да отговаря за тази изложба, защото с нокти и зъби (и партийна подкрепа) успя да превърне криптата под храм-паметника "Александър Невски" в постоянна изложба на икони. Добър, почтен човек бе Шмиргела. И ако реша да използвам оксиморон, ще го определя като "честен комунист".

Това наше българско знаково участие в културния живот на Париж бе открито от Андре Малро – писател, критик, държавник и... малко авантюрист, Министър на културата при правителството на де Гол, идеолог на Петата република. Най-блестящият във френското правителство, символ на културното равнище на страната. "И българите имат своята Мона Лиза" – започнал своето слово той и после се спирал пред всяка икона и най-подробно разказвал за нея.

Шмиргела се прибра в София потресен. От необичайния интерес към изложбата, която станала събитието на сезона. От необичайния френски министър на културата, по-голям специалист от нашите за нашенското си изкуство. Това той разправяше наляво и надясно пред близки и приятели. При нас настъпваше времето, когато един голям поет – народен любимец, започваше да се страхува не от министъра на културата, а от културата на министъра. А във Франция...

Разказваше ни нашият близък семеен приятел за французите, за техния начин на живот, за тяхната литература, изкуство, култура. И у мен започна да се прокрадва желанието един ден сам да видя всичко това.

„Днес според официалната статистика в България има 924 хиляди франкофони, през 2050 година в световен мащаб те ще станат 700 милиона. Месец март е обявен за Международен месец на франкофонския принос, през който месец на нашата планета ще се състоят поредица от работни срещи от най-различен вид, конференции, семинари, изложби. Преди почти шестдесет години бе създадена Международната организация на франкофоните за насърчаване на френския език и културното и езиково многообразие, на мира, демокрацията и правата на човека. Редица главно франкофонски институции са от световно значение. И ние, българите, сме щастливи, че малко или много сме част от това. Франция вече не е табу за нас.

И моето младежко желание се изпълни Не само видях, но и бях участник в развитието на културните отношения между двете държави. Тридесет пъти пях във Франция сам или с хорови и оперни състави, в църкви, катедрали, концертни зали, древни амфитеатри и стадиони. Общувах с десетки и стотици французи от различни слоеве на обществото. Случваха ми се и любопитни и поучителни неща. Не тридесет, а триста пъти съжалявах за едно младежко прегрешение. Моите родители и майката на мой приятел отделиха от скромните си средства, за да ни запишат на курсове по френски в Алианс франсез, който се намираше на площад "Славейков".

Тогава да стигнеш до там от квартал "Изток" си беше цяла екскурзия. Ходихме колкото ходихме, учехме езика, колкото го учехме, и решихме, че е много по-приятно да не ходим на никакви курсове, а с усърдно спестените пари да отиваме да стреляме по балончета на стрелбището, което се намираше до стадион "Васил Левски". Изловиха ни в това безчестие, разбира се, но поуката ни беше, че държахме нашите поотраснали синове майсторски да изучат и да говорят чужди езици.

Спомням си много ясно първото ми запознаване с Франция. Слизаме ние от микробуса,с който пътувахме от България четиринадесет певци, в малкия град, където вечерта ще имаме концерт. Изморени сме и изнервени, защото превозното ни средство, което много хиляди километри е и наш дом, предната вечер е ограбено във Верона. Разбира се, отидохме да се оплачем в полицията, от която разбрахме, че вината за това е едва ли не наша.(През годините ми се случваше да установя,че за големите нации все българите или държавата ни бяха за нещо виновни).

Организаторите на концерта ни посрещнаха, разквартируваха ни по местни семейства. Хората бяха любопитни да разберат що за птица е това българинът, понеже до този момент нито бяха виждали, нито бяха общували с наши сънародници. Съчувстваха ни, като разбраха за нашите премеждия, и това не беше само едно голо съчувствие, а реално оказана помощ. На някои колежки бяха откраднати роклите, с които трябваше да излязат да пеят. Французойките се разтичаха, намериха подходящите по цвят платове и до вечерта бяха ушити концертните тоалети.

Свърши нашето участие, салонът беше препълнен, публиката беше много ентусиазирана, вечерята в ресторанта, дадена ни от градската управа, ни дойде много на място. Разотидохме се по фамилиите, които ни бяха подслонили. Домът, в който бях отседнал, се бе изпълнил до краен предел предимно с млади хора, съседи, близки и познати на домакините. Всеобщото им желание беше да научат повече за тази непозната България и нейните жители.

В малките градове хората имат и телевизия, и всякаква техника, която да запълва свободното им време, да ги развлича. Но хората са си създали различни общества с различни интереси, където могат да общуват помежду си по човешки. Това го има в цялата страна, която е осеяна с най-различни фестивали, културни прояви. Аз тепърва щях да участвам в десетки от тях, посещавани и от милиони чужденци, и затова не се учудвах, че Франция беше на челно място като световна туристическа дестинация.

Ентусиазиран бях от този интерес към нас, защото знаех, че в областите на културата и изкуството, в които не се изисква кураж и достойнство, ние не отстъпваме на тази велика нация. И примерно нашите певци са по-добри от техните. Аз разпитвах и разказвах, те разпитваха и разказваха, докато един обикновен въпрос ме срина.

– Каква кола карате? – попита ме един младеж.

– Никаква, защото трябва да чакам дълго време, за да я купя.

– И аз чакам половин година за един "Мерцедес" – обади се друг.

– Това е по поръчка. Но чакате ли примерно за френска марка – за "Рено", за "Пежо", "Ситроен"?

– Такава марка мога ей сега да поръчам и ще ми я донесат пред дома.

– А аз не мога свободно да намеря даже кола на старо да си купя.

Смайването е голямо, но аз, насъбрал инерция, не мога да се спра.

– И цветен телевизор не мога да си купя свободно

Трябва да ставам рано, да отивам в най–големия ни универсален магазин, където чакат много други като мен, да се запиша на един лист и да чакам да ми дойде редът на номерчето.

Смайването е пълно, а мълчанието още по-голямо. Аз продължавам в същия дух да разказвам какво тегло теглят обикновените граждани на нашата държава. Някой нарушава мълчанието:

–Добре, защо тогава не си изберете друго правителство?

Не съм опитвал, но знам – срещу ръжен не се рита, още по-малко пък срещу танк. Как да обяснявам това на тези мили, но невежи политически хора. Французите са големи патриоти, влюбени в страната си и няма да позволят тя да изпадне като нашата. Могъщи профсъюзи бранят интересите им. От цяла Европа във Франция наши колеги най-трудно намират работа и то само когато за дадено свободно място няма желаещ французин. Няма значение,че чужденецът ще бъде с по-големи професионални качества. Ако примерно поради някаква причина животът в страната поскъпне с пет процента (а тука има правдива статистика, а не стъкмистика), моментално трябва работната заплата да бъде качена с пет процента и половина. Иначе-стачка, даже до бунтове и недоволство се стига.

Усетих, че уважението, което бях спечелил с моето пеене, намалява. Всичко това, което споделях с тези предимно млади хора, губеше тежест, защото те не можеха да повярват на истината, която изричах.

И за да не ме смятат за лъжец, повече във Франция не желаех да коментирам какъв е животът у нас.

И даже ми се е случвало да поизлъжа. В Париж. Париж, разглезеният избраник на хиляди бележити личности, празнуваше с цялата пищност на багрите и звука петдесетгодишната артистична дейност на Тино Роси. В "Казино дьо Пари", където преди половин век бе започнала неговата шеметна кариера, пак там сега се срещаха хората от три поколения вечер след вечер със своя любимец и неговото неповторимо изкуство.

А то е наистина изумително с постижения, които нямат равни на себе си.

Продадени 500 милиона плочи, участва в 31 музикални филма, които го утвърдиха и като филмова звезда, най-известния френски певец с изпети 2000 песни от всички жанрове, между които са "Ла кукарача", "Мама", "Санта Лучия", "Бесаме мучо", обявен за певец на всичките тези десетилетия от 1930 до 1980 година.

Тълпи от жени са се хвърляли под колелата на колите, когато е излизал извън концертните зали, разкъсвали са връхните си дрехи. Това тяхно състояние е било определяно като болест, наричали са ги "тиноросите". Френските държавници не са страдали от тази болест, но с безкрайно уважение към най-великия корсиканец след Наполеон са му отдали заслужени награди и почести. Кавалер на Ордена на почетния легион, издадени са медали, печати, златни монети с неговия лик, кръстени са приживе на него улици, булеварди, паркове и обществени градини.

– Аз съм журналист - казвам на охраната. И тези думи предизвикват винаги магическо въздействие във Франция, отварят всички врати пред хората, практикуващи тази високоуважавана професия. Допускат ме до певеца, който, облечен в бяло, очаква скоро да излезе на сцената. Представям се.

– От България? Къде беше?

Незнание или шега. По-скоро по усмихнатите очи разбирам, че е второто. И пита:

– Как сте вие там, в България?

Ако ще се шегуваме, и аз го мога.

– Добре сме, всичко е хубаво - И продължавам в същия дух:

– Защо не дойдете да ни видите.

– Моментът не е подходящ за интервю, а след концерта ще бъда много изморен.

После, защото беше краят на годината, артистът написа на снимката си, която стоеше на корицата на програмата "Пожелавам на българския народ щастлива Нова година".

Тъжното е, че за него тя се оказа последна.