Българските учебници по история не са категорични: отровен ли е Георги Димитров през няколкомесечното си лечение в Москва в 1949 г., и ако да — с живак или с друго?

Но в политическия живот освен доказаните факти не по-маловажни са и онези заключения, които са много вероятни или правдоподобни в логиката на своя политически контекст. Помислете си: нямате никакви годни за пред съда доказателства, но много улики, че човекът Х е обрал три пъти дома ви. И вие ще вземете мерки това да не става четвърти път, нали? Подобна съвсем правдоподобна за политическия контекст на времето и мястото си хипотеза е отравянето на Димитров от Сталин. До 1949 г. Сталин вече е изтребил хиляди свои съратници и милиони други (къде ли не по света!) и ще продължи така до собствената си смърт през 1953 г. А Димитров междувременно се е заиграл с Тито по т.нар. Балканска федерация, която — добра или лоша идея — не била по вкуса на Сталин. Естествено, Сталин не е имал никакви морални, религиозни, етични, културни, политически или пък логистични спирачки да се отърве от идеята на Димитров, като се отърве от самия Димитров. Правил го е безброй пъти и преди, и след смъртта на Димитров...

Интересно е, че българските партии не проявявват логичния политически интерес към този казус: “десните” партии — за да не ги заподозрат в любов към Димитров, а левите — за да не ги заподозрат в липса на любов към Москва. Ако интересът към Димитровата смърт довчера беше повече академичен, днес вече има и съживен друг актуален контекст — поредната серия от отровени из Европа “предатели”, както ги определя Москва. Като изучаваме миналото на една традиция, можем да предвидим нейното развитие, а това за Българиая днес е много, много важно.