Георги Лозев е бивш военен от Френския чуждестранен легион, автор на книгата "Аз, легионерът". Днес живее в Никарагуа. Той коментира пред "168 часа" защо се спекулира, че членовете на този елитен корпус са ексцентрици и престъпници.

- Чухте ли за бившия легионер, който е обвинен, че се е барикадирал в дома си и е стрелял по полицаи?

- Писаха ми близки от България, но истината е, че не знам подробности около случая. Не го познавам, но доколкото разбрах, той е десетина години по-млад от мен, явно е служил доста след като аз напуснах редиците на легиона. Така че няма как да коментирам.

- В социалните мрежи се спекулира, че едва ли не всички легионери полудяват.

- Преди всичко, за да станеш легионер, трябва да си абсолютно здрав психически. Минават се изключително сериозни психотестове. Няма как нестабилен човек да заблуди тази комисия. Освен това, за да оцелее легионерът в редиците, той трябва всекидневно да доказва, че е стабилен, че реагира адекватно във всички ситуации. В противен случай веднага ще бъде отстранен. Разбира се, във всяка една армия по света има случаи на хора, които са се пречупили, но те са изключението, а не правилото. Аз лично не познавам нито един легионер, който да е минал границите по някакъв начин в цивилния живот.

- Защо се смята, че легионерите са престъпници?

- Най-вероятно мистичният статут на легионера е наследство от миналото. В закона, с който крал Луи Филип поставя началото на Чуждестранния легион, съществува клауза да се служи под декларирана от доброволеца самоличност - т.нар. anonymat, без да се изисква дори представяне на документ. Именно тази точка от закона, приет на 10 март 1831 г., внася тайнственост около образа на легионера. Но дори и през XIX век в редиците му да е било възможно да служат престъпници и революционери, в днешно време нещата съвсем не стоят така. Чуждестранният легион вече е част от френската пехота и легионерите са професионални войници, а не просто наемници. Те минават през много сериозна проверка - множество тестове за физическа подготовка, медицински прегледи, тестове за интелигентност и задължително психотестове. Смята се, че в легиона селекцията е една от най-строгите. Крайното решение се взима от военната комисия, която ние, кандидат-легионерите, наричахме "Гестапо" - никой не може да я заблуди.

Миналото на всеки един се проверява много внимателно. За хората, които са търсени от Интерпол, няма място в Чуждестранния легион, но за извършилите дребни престъпления или за хора, неплащали данъци, все още вратите на казармите са отворени. Важното е кандидатът да се изповяда пред комисията и да си признае всичко. Ако те хванат, че криеш нещо или лъжеш, напускаш. Факт е, че и днес може да смениш името си. Това е задължителна процедура за всички, които са женени. Когато аз кандидатствах, можеше дори само с шофьорска книжка да се явиш, не искаха нито визи, нито разрешение за влизане в страната. От 2000 г. обаче вече е задължително да представиш официален валиден паспорт.

- Наистина ли има хора, които бягат от жените си в легиона?

- Има всякакви случаи. Аз служих заедно с едно момче, което беше избягало от сватбата си. До такава степен го беше страх от бащата на годеницата му, че бе предпочел легиона. Той беше неговото семейство.

- Армията не се ли превръща в семейство за всеки един всъщност?

- Легионът наистина е уникална структура, която събира хора от различни страни, раси и вероизповедания,, и ги превръща в едно семейство. Девизът на легионерите е: Legio Patria Nostra - Легионът е нашата родина. И наистина го чувстваш като семейство, като родина. Особено в първите години, когато си почти изцяло посветен на него… нямаш друг живот, нито други приятели. Най-малката единица в структурата на бойната група е "бином" - двама войници, които се обучават да работят като един и винаги да си пазят гърба. Така те свикват безрезервно да разчитат един на друг при военни действия. Това е почти невъзможно да се постигне в цивилния живот.

Освен това в легиона е трудно да създадеш семейство или да поддържаш приятелства извън военния живот. Отпуската ти не е повече от един месец годишно, непрекъснато си на тренировки, обучения и мисии. Особено първата година почти не можеш да мръднеш дори вечер или през уикендите - вечно даваш наряди или си караул. Официално след първата година след 18 часа имаш право да излизаш, но като знаеш, че на сутринта те чакат десет километра крос, едва ли ще искаш да купонясваш някъде цяла нощ. Освен това в някои роти има вечерен час - при парашутистите например има вечерна проверка в девет. Преди мисии също не те пускат никъде. Едва след петата година някои поемат специализирани длъжности и тогава вече имат повече време за някакъв живот извън легиона. Други обаче остават в бойна рота и за тях продължава стриктният режим.

- Трудно ли се адаптират бившите легионери в цивилния живот?

- В легиона ти се концентрираш единствено върху належащите задачи, върху конкретната мисия, а в цивилния живот трябва да мислиш за всичко - да плащаш наем, да подаваш документи, да се бориш с бюрокрация, да покриваш данъци. Всички тези на пръв поглед дреболии понякога се оказват трудност, защото легионерите са свикнали със съвсем различен начин на живот, със съвсем други препятствия, които да разрешават по съвсем различен начин.

- Вярно ли е, че много легионери не успяват да се справят в реалността и се връщат в легиона?

- Не бих казал, че са много, но съществуват такива случаи. Тези, които са изкарали стандартните пет години, не преживяват чак такъв шок, но хора, които са били в редиците 15, 16, 17 години, по-трудно свикват с реалността. Най-трудното в началото е да приемеш цивилните. Като напуснеш тази среда на дисциплина и ред, хората ти се струват странни, лигави, глезени. Трябва да свикнеш с тях обаче. Но е факт, че легионерът малко или много винаги си остава легионер. Има такъв девиз: Lеgionnaire un jour, lеgionnaire toujours (Веднъж легионер, завинаги легионер!)

- Мит ли е, че легионерите поддържат връзка дори години след като напуснат армията?

- Съвсем не. Особено в първите години след излизането от редиците, средата ти е предимно от други бивши легионери. Аз лично в началото почти две години делих двустаен апартамент с още двама легионери, даже по едно време бяха още трима - двама българи и един руснак. Дори днес, на другия край на света - в Никарагуа - един от близките ми приятели е бивш легионер французин - Жан-Филип, с когото бяхме в една стая в легиона. Колко малък е светът! Обичаме да се шегуваме, че за бившите легионери светът е едно село. Общо взето винаги има кой къде да те посрещне, да те представи, да ти помогне. Разбира се, хора всякакви, но самият факт, че си бил легионер, отваря много врати.

- Българите, които са били в легиона, познават ли се?

- "Наборите" - да. Тези, които са служили по едно и също време, се знаем. С много от хората дори десет-петнайсет години след напускането на легиона се срещаме в България, събираме се, поддържаме връзка. Истинското приятелство се калява не в купоните и веселбите, а по време на трудностите и изпитанията. Тогава разбираш, че сам си нищо.