За Япония трябва да се говори и пише като за Япония - с много любов и уважение. За неземните й красоти, за смайващите й постижения. Но и каквото и да говориш или пишеш, то е винаги малко, а днешните статистически данни утре вече са остарели.

Двете ми гостувания в Страната на изгряващото слънце през 1980 и през 1993 г. разкриха много подробности не само за японското икономическо чудо, а и за особеностите на характера на хората, които са го създали.

На Япония след Втората световна война победилите държави гледаха с пренебрежение, даже и с насмешка. Те не вярваха, че тази страна не само ще ги достигне, но и надмине.

С капитулацията на Япония завърши Втората световна война. Страшна беше равносметката - два и половина милиона убити, цялата страна в развалини, между които два града изпепелени от атомни бомби заедно с жителите си. Генерал Макартър, който беше поел управлението на страната, качи на открита кола император Хирохито и го показа пред целия народ, за да видят, че не е бог. Това измени корено представите на хората и от този момент нататък започна разцветът на Япония. Погрешната й национална политика причини огромни щети и страдания, особено с агресията си. Не само на Азия, но и на самата себе си. Дълбокото угризение за тези събития и сърдечното извинение за тях не се оказаха празни думи. Самите японци разбраха, че трябва окончателно да се разделят със старите си разбирания, ако искат да вървят напред. Г–н Тани - зам.- председател на Японско–българския комитет за икономическо сътрудничество, многократно е споделял с нашия посланик:

"Не е имало по–глупаво и тъпо разбиране, че ние, японците, чрез война и оръжие ще завладеем света. Смяната на оръжията и войната с търговия и общуване - в това е нашето спасение като народ и държава."

Огромният интерес към всичко чуждо, бързината, с която Западът беше достигнат, убеди японците, че те ще победят конкурентите си на тяхната собствена територия. Тук все още боготворят китайците - от тях е дошло всичко най–ценностно - от йероглифи, култура, религия до зеления чай. Но това не е попречило да бъдат водени две успешни войни с тях. Младите не боготворят американците, но ги следват в начина им на живот - в спорта, в развлеченията, в икономиката, в културата. Така те повличат след себе си и по-възрастните поколения. И както следват американците, така вече в някои отношения ги надминават. Бе създаден нов начин на живот, който бе признат като "японски", даже и английският им бе признат като "японски" английски. Чувствителни и със силна национална гордост, те искат винаги да бъдат над чужденците, над всичко, което е създадено от тях. Но японците са вежливи и любезни с чужденците, при среща с тях се покланят, усмихват се. Те смятат всеки чужденец не само като гост на Япония, но и като техен личен такъв. Чувстват се щастливи, ако могат да направят и най-малка услуга, и когато общуват с него, непременно ще му направят някакъв дребен подарък. Всеки японец, независимо от общественото си положение, иска за страната му да се говорят само хубави неща и той самият говори по този начин за нея. Компанията, в която работят и обикновено преминава целият им съзнателен живот, я чувстват като своя лична фамилия, където всеки, с цената на всичко се грижи за нея, а тя се грижи за всички. Всеобщият девиз е

"По-евтино, по-ефективно, по–надеждно". Но това изисква и по–различни критерии. Внимавайте - обикновено е забранено ходатайстването даже и от собствениците при постъпване на работа, която изисква началнически умения. Кандидатите се подбират според техните способности, притежават житейски опит, умение за общуване и воля да реализират идеите си. (Също както е при нас, нали?)

Не е за учудване - единствената страна в света, която посреща миналия век с всеобщо основно образование, е Япония. И оттогава - повече от век, независимо кой управлява страната, в мирно или във военно време, образованието непрекъснато се развива, модернизира, задоволява изцяло нуждите от висококвалифицирани специалисти от всяка област на живота.

Те са възпитани в дух на трудолюбие и любознателност, на дълг към обществото, със силно развито чувство за добро и красиво.

Знаем какво желаят и могат японците, и те го знаят. Но какво не могат, а го желаят?

В цялата страна, във всяко що годе населено място е пълно с барове. Само в Токио те са повече от петдесет хиляди. Всеки има своите посетители - от различни класови групи, с различни предпочитания към алкохола. За национално питие се смята бирата, а със сакето (което си е едно неприятно на вкус оризово вино) може да завърши вечерта. (Вечер е силно казано, след като знаем що за работно време имат жителите на тази страна.) Но изморени или не, японците много ги тегли да се отбиват в тези заведения, които винаги са препълнени Там те се чувстват освободени от много задръжки и не чувстват задължение да известят съпругите си къде се намират. След изнурителния ден те имат нужда да се оттърсят от напрежението и това е вечерта, прекарана навън. Това е традиция, която се спазва от всяко едно общество, колкото и малко да е, в колкото и малко населено място да се намира.

Това е национална политика, защото всяка фирма отделя средства за връзки с други фирми или организации или за събирания със собствения си персонал. Статистиката показва, че за това отиват около 11 милиарда долара годишно, средства, които не се облагат с данъци... Посетителите са почти изцяло мъже (една вестникарска анкета показала, че само около девет процента от мъжете биха отишли в заведение с жените си). Те се понапиват малко, което се смята за тяхна естествена привилегия, за нещо напълно в реда на нещата. Когато не е организирано от фирмата. Много от тях не плащат в момента, защото имат отворени сметки - политици са или работят в големи компании. Но... японците не могат да издържат на пиене.

Липсва им някакъв ензим, който разгражда алкохола. Пред всеки бар има редица таксиметрови коли и обичайна гледка - особено в по–късните часове, е да качат двама пийнали и много весели японци, а между тях трети - още по-весел и по-пийнал, но който не може да се придвижва без чужда помощ. Странната компания се качва на поредното такси и изчезва нанякъде. И това е най–приятното, което рядко можеш да видиш по света - весели пияници, но скандали и побои между тях няма.

Веселят се японците и са убедени, че всички по света са като тях, пиенето да не им понася. Веднъж след концерт любезните ни домакини, след като ни нагостиха от хубаво по-хубаво, попитаха ни къде искаме да ни заведат. – На бар, отвърнахме ние, в който има "Караоке". Караоке има във всеки бар, то и думата е японска и означава празен оркестър. Отидохме, веселихме се и пийнахме, но не по-български, а по-малко. На другата сутрин на закуската видяхме, че е пристигнало от Токио цялото ръководство на концертната агенция, по чиято покана бяхме там. Попитахме ги защо са дошли, но те съвсем по японски не ни обясниха. Вечерта мина поредният концерт и чак тогава научихме истината. Посред нощ, крайно изплашени, нашите придружители се обадили в Токио и поискали ръководството незабавно да дойде, защото българите изпили смъртоносни количества алкохол и непременно ще последват смъртни случаи. Изплашило се ръководството, в Япония има 176 летища, за много дестинации има самолети на всеки петнадесет минути, и без да се замислят, долетели. Вечерта, когато концертът мина успешно и без смъртни случаи, успокоиха се, разказаха ни историята и отлетяха обратно.

Японците използват и най-малкия повод да се смеят. Не се смеят, а се заливат от смях като малки деца. Една вечер след концерт, изпаднали в прекрасно настроение и домакини, и певци, приближих се до масата, където ни сервираха, издувайки корема си, като се плясках по него - демек гладен съм. Това предизвика небивал възторг и към мене се затекаха обслужващите и с жестове показаха, че и те искат да пляскат по корема ми. Нямах нищо против и се започна едно пляскане по корема ми, а смехът беше до припадък. Изглежда че японците се впечатлиха от моите размери, но аз си ги харесвам, пък и те са си напълно европейски.

Смеят се японците на всичко, което става и не става за смях. Хумора го желаят, но не го могат... Като чуят анекд,от се смеят на него на следващия ден, защото дотогава размишляват върху него. Сигурно японците са измислили ваксина, която ги предпазва от чувството за хумор и са побързали да ваксинират цялата си нация с нея. В това мое прозрение се уверих лично в град Тойота, център на могъщата автомобилна индустрия. Репортерите, които ме бяха заобиколили, ми задаваха такива абсурдни въпроси, на които се почувствах задължен да отговарям още по-абсурдно. – Мога ли, когато пея с гласа си, да счупя прозорец? Не - отговарям, разтоянието е голямо. - А полилей? - Мога, ако насоча въздушната струя към него. – Ще строшите ли някой полилей при нас? – Няма, защото аз много уважавам японците, че да им чупя полилеите. Репортерите кимаха разбиращо с глава и записваха моите "мъдрости", за да ги предоставят на вниманието на читателите си. В Европа те също щяха да бъдат поместени, но задължително в някой хумористичен вестник.

Иначе за впечатляващите икономически успехи има много доказателства. 20% от бюджета на ООН се осигурява от Япония. За 51 години страната е дала на 185 държави 230 милиарда долара и между 1991 и 2000-та година е била най-големият световен донор. Командирова 200 000 експерти в 166 държави и прие 280 000 стажанти по японската програма за техническа помощ. Изпрати 27 000 доброволци в 79 държави за сътрудничество.

Но като единствена нация, претърпяла ядрена катастрофа, както никоя друга се бори за пълно атомно разоръжаване. Затова, въпреки големите си успехи в търговията, държавата не се превърна в доставчик на оръжие, не спечели нищо от такива сделки. А на въпроса можем ли да настигнем японците, се разказва следния показателен анекдот:

Нашият министър-председател, нали е харизматичен и много общителен, намерил начин да се свърже с "Началника" - както той го нарича. По нашему - с Господ. Мъчил го един въпрос преди срещата му с колегата си - министър-председателя на Япония. Задал въпроса на Господ.

- Господи, ще ги стигнем ли японците?

Надзърнал Господ в бъдещето, разплакал се.

- Ще ги надминете, но няма да съм жив да го видя.

За Бойко не знам, но и аз се разплаках.