Преди броени дни японският министър-председател Шиндзо Абе посети страната ни с голяма бизнес делегация. Първо посещение у нас на толкова високопоставен политик, довел със себе си големи японски компании. Не за първи път обаче от Страната на изгряващото слънце ни протягат ръка, но в онези времена много не смеехме да я стиснем.

Като наш министър на културата Людмила Живкова посети Япония и макар и малко да се позапъваше, когато говореше, направи силно впечатление и създаде сериозни връзки с тази далечна страна. Баща й - самодържецът български, също посети Япония и после разправяше на бойните си другари, че това, което видял там,

не било пропаганда,

а жива истина

За нас - обикновените хора, нямаше голяма разлика примерно между Петрич и Япония. В Петрич се отиваше трудно, защото тогава "времената бяха такива" - както ни убеждаваше един армейски генерал.

В Япония също се отиваше трудно, защото тогава "времената бяха такива" плюс финансовата невъзможност за това. За българите в условията на комунистическата пропаганда Япония беше от фашистка по-фашистка, стоките й - некачествени, защото са прекопирани. Изобщо и както да го погледнеш, тази страна бе за нас една нереалност.

За японците реално

България беше киселото й мляко,

подквасата за което ние й доставяхме. Те са големи любители на хоровото пеене и когато се запознаха с нашето, представено от най-добрите ни състави, дойде време Япония да стане реалност за хор "Мадригал". Ние бяхме поканени да изнесем двадесет и пет концерта в основни градове на четирите големи острова. Наш домакин беше най-голямата организация в страната - Мин-он, която имаше повече от десет милиона членове.

Недоспали, преяли, потиснати от нашето хранително безволие - през два часа нещо ядем или пием, пристигаме на летището, където ни посрещат японските ни домакини и хора от посолството.

Българите са с измъчен вид, прекарали тежка нощ поради силно земетресение. Изпопадали и книги, и съдове по земята от силните трусове. А нямало ли опасност за живота им? Не, такава опасност не съществува в новото строителство, защото основите са на огромна дълбочина върху специални земетръсни платформи. Нито силата на труса, нито къде се намира неговият епицентър могат да причинят разрушения. Тука е Япония -

всеки ден стават средно по три земетресения

Ще видите необичайни неща, ни разказват те. Ще пътувате много, вслушвайте се в синоптичните прогнози, които са най-точните възможни. Ако примерно в понеделник оповестят, че в петък от десет до дванадесет ще вали, задължително си вземете чадъри. Хайде де, на нас ли тези?

Но... оказаха се прави.

И друго - никъде и в никакъв случай не давайте и една йена повече от това, което имате да плащате.

Бакшишът се смята за най-голямо оскърбление

Ето това вече не ни го побират главите. Ние в България даже сме кръстили таксиметровите шофьори "бакшиши". Тук как ли им викат? Но има изключение - ако ти бъде оказана помощ, примерно да ти занесат куфарите до хотела, спокойно можеш да дадеш повече пари.

Разбира се, таксиметрови шофьори няма да ползваме, защото е много скъпо. Но... знае ли се? В цяла Япония (с изключение на град Сапоро) адресите нямат нищо общо с европейските разбирания. Затова и ни раздават кибритчета с името на хотела, които да ни послужат вместо визитни картички. Видим ли, че сме се загубили, спираме такси, подаваме кибритчето на шофьора, пък той да се оправя как да ни закара на вярното място.

Улиците на японските градове нямат нищо общо с тези, на които сме свикнали. Вървиш по някоя от тях, тя не се пресича с никоя друга и изведнъж започва да се върти в кръг и спира. Къде си - и японските шинто богове не могат да ти кажат.

Да се загубиш в Токио, е много лесно. Достатъчно е да слезеш и да минеш през подлез (не знам как да го назова това чудо, където е по-светло и от най-слънчевия ден) и с изключение на самолет или влак може да се купи всичко друго, което въображението ти предлага.Излизаш навън, но вече не си в своя квартал и най-слънчевия ден ти се вижда мрачен, след като си минал през това пиршество от реклами и електричество. Зашеметен си от клаксоните на колите или от сигналите им за заден ход, от светофарите, които също са озвучени, за да могат незрящите да се ориентират в коя посока да тръгнат.

А тълпите са многобройни - толкова народ не можеш да видиш у нас и в петъчен пазарен ден.

По това време тези хора не трябва

ли да работят?

Това е един излишен въпрос. В Япония безработица няма въпреки огромната численост на населението и голямата роботизация. И за най-могъщата компания, и за най-дребния бизнесмен е въпрос на достойнство даже и при най-тежки пазарни условия служителите им да не бъдат уволнявани. И служителите със същото достойнство са оценили това. В тази страна няма работно време, защото японецът няма да се прибере в дома си, без да си е свършил заплануваното за деня.

Прибирайки се в хотела винаги след полунощ, забелязвахме безброй осветени помещения, където чиновниците - винаги с костюми и вратовръзки - изпълняваха обичайните си задължения. Тази безумна, но не задължителна работливост за малко не донесе тежки санкции за страната, защото ръководството на световните профсъюзи заради петстотинте часа извънреден труд, които годишно се полагат в Япония, щяха да й прекратят членството в тази организация.

Когато работи,

за японеца не съществуват никакви пречки - няма бури, урагани, дъждове, болни деца или жена... Работи се!

Срещу нашия хотел имаше празно място. След двуседмично пътуване в провинцията се прибрахме уж в същия хотел, ама не мяза нещо. Спорим, препираме се, дали не е от същата верига, но в друг квартал... Не, оказа се същият, но беше със застроена луксозна къща, с градина и големи дървета. И до нея - десететажен блок, който всеки ден вървеше нагоре.

Помолих се на преводачката, заведе ме да видя на място що за чудо е това. Чудо за нас, ама за тях истина. Валеше си, както е обичайно по това време, пролетен дъжд, но тези работници не спираха да работят, облечени в тежки непромокаеми гумени облекла. И до тях в същото облекло стоеше техническият им ръководител. Не в специално изграденото за него помещение. Обясни ми,че при тези готови конструкции могат да завършват до три етажа на ден. Но... никакви цигари, никакви напитки, никакви спорове за сумо или нещо подобно през работно време. Ех, мъко, мъко японска!

Всеки ден точно на обяд,когато ми се искаше да почина, сменяха цялото бельо, че даже и халатите ни. Помолих една камериерка да не извършва това, обясних й защо. Когато тръгвахме за концерта, спря ме нашият японски съпровождащ Шимизъ сан, притеснен и разтревожен.

- Петре, какво си направил, че на твоя етаж всички камериерки плачат?

нищо не съм направил, нямам този навик да се карам с персонала. Разказвам какво се е случило. Че в София не ми сменят всеки ден чаршафите, а за моята певческа натовареност ми е необходима почивка

- Понеже вече двадесет години работя с европейци, почнах да ви разбирам, но вие не можете да ни разберете. Да кажеш на японеца да не извърши работата, за която е назначен, е смъртна обида, наказание, отнемане на достойнство. Ще ти дам един пример. Дълги години си в една стая с даден човек, сприятелявате се.

Един ден той ти казва, че слиза етаж по-долу по работа. Ти му подаваш документ,който е за същото място. Грешка! Ти си го унизил смъртоносно, защото го караш да извърши нещо, което не влиза в задълженита му. За това има назначен човек. И ако е в по-старо време, неговата чест е така накърнена, че може и сепуко да си направи.

Не, няма да остана да живея в тази страна, в която направо съм влюбен. Не искам заради моята европейска несъобразителност някой да си прави сепуко. Междувременно групата се е качила вече в автобуса, който ще ни отведе до гарата.

Когато бил на деветдесет години, красива поклонничка на изкуството на големия художник Модилиани посетила ателието му. Гледал я той с тъга и промълвил.

- Ех, госпожо, защо не съм сега на осемдесет!

Пътуваме ние към гарата и възкликваме по същия начин. - Ех, поне задръстването да е нюйоркско, парижко или каквото и да е там друго, защото в голям град без задръстване не може.

Само да не е токийско! Пътят от хотела до гарата винаги ни отнема повече време, отколкото след това, качени на влака, да отидем триста-четиристотин километра извън града. Това, извън града е много условно, защото разстоянията между отделните населени места не надвишават ширината на една улица. Нищо учудващо - Токио е най-големият мегаполис в света, с население 15 хиляди жители на квадратен километър. Всеки четвърти японец живее, работи, радва се на живота по начин, който му допада в това

чудовищно струпване на хора и постройки

Радостта от живота за японката се различава от нашите европейски разбирания. В семейството тя вече е на крак от пет и половина - шест сутринта, приготвя традиционната японска закуска, на която държи съпругът й, пуска телевизорът, който тогава обикновено излъчва местните анимационни филми (60% от световното им производство е тяхно). Програмата винаги има кой да я гледа - предимно децата. В тази част на света

децата са си деца до определено време, после стават... япончета. Което означава край на глезотиите (ако ги е имало) и навлизане в света на възрастните. 99% от японците са грамотни и не трябва да се учудваме когато четем, че в някои области портиерът можел да замести успешно директора.

Японската жена се еманципира постепенно и бавно, но японецът - още по-бавно. Изключено е да видиш в обществения транспорт седнала жена - млада или стара, с багаж или дете в ръка, ако има и един прав мъж. На един концерт диригентът ни пое цветята, които му връчваше жената, и посегна да й целуне ръка. Тя я отдръпна като ужилена, но диригентът се заинати - той посяга да й целуне ръка, тя отстъпва назад. Обиколиха сцената, но тя не отстъпи. Голям смях падна в залата.

Виж, отношението на японката към десетте хиляди големи магазина е подобно на нейната западна посестрима. Нищо за очудване, защото там са всички възможни увеселителни и културни заведения, аптеки, клиники, фризьорски салони, детски градини - списъкът е безкраен. А стоката - майко мила капиталистическа, безжалостна. След като си свикнал на социалистическите магазини, потресът е огромен.

Независимо какво ще купуваш, то бива оценено като "ново" - тазгодишно, и "модерно" - което ще бъде хитът за следващата година. Миналогодишно няма - то се намира в складовете на някой от островите. Продавачите, без да се замислят, след като преценят, че си чужденец, правят отстъпка, която достига обикновено до четиридесет процента. Тази отстъпка и "модерната" стока

стъжниха живота на един... самолет

Да, самолет, долетял от България и докарал някаква икономическа делегация. Домакините великодушно разрешили и съпругите да бъдат включени. Разбира се, самите делегати не били най-подходящите за случая, а такива с най-подходящите връзки. Но съпругите им били на ниво - накупили "модерната" стока, предимно телевизори, с големи, ама много големи отстъпки. Така препълнили самолета, че той не успял да излети от първия път.

Голяма дилема - кого да свалят да не пътува - скъпоценните съпруги или още по-скъпоценната стока? Нейсе, разрешили някак проблема. По-късно разбрах, че е имало и операция на съвместното (братско) разузнаване за нелегален износ на компютри със същия полет, които също сигурно са натежали при излитането.

Природата е ощетила Япония откъм природни богатства. Всичко, което тя е постигнала го дължи на населението си. Същото, което е лишено от чувство за хумор, но достойнство и чувство за отговорност има в излишък. Вече знаем, че самият Живков е бил почитател

на тази страна,

възхищавал й се. Прочутата му фраза, с която обяви че социализмът е недоносче, бе породена от желанието му да тръгнем по пътя на Япония. Разбирам го Живков - и аз след посещенията си там загубих вяра в социализма.

Днес в страната ни повече от 1400 души изучават японски, над 450 са държавните ни стипендианти, завършили в Япония, над 800 са техни специализанти. Създават се клубове за изучаване на традиционната им култура, известен е интересът към бойните им изкуства. Сключени са над 40 споразумения за академичен обмен и техният брой непрекъснато расте. Семената на приятелството с този велик народ дават плодове, очаква ни и по-нататъшно развитие на икономическото ни сътрудничество.

-"Как ще ги стигнем американците", пееше Тодор Колев. А японците?

Мисля, че ще има отговор.