Тъжната съдба на коренното население в Новия свят след идването на европейците е една от най-експлоатираните теми изобщо. Представителите на бялата раса, устремени към богатства, се отнасят безмилостно към местните американци – първо испанците, а след това англичани, французи, холандци и германци не само лишават индианските племена от земите и поминъка им, но често направо ги избиват като диви животни и ги заразяват със смъртоносни болести.

По-малко известно е обаче, че и руснаците са участвали активно в тази срамна дейност, като от края на ХVIII век са избили хиляди индианци в т. нар. Руска Америка, която включвала Аляска и част от Северна Калифорния.

Сблъсъкът на цивилизации, достигнали различна степен на развитие в Северна и Южна Америка, е дал повод за създаването на безброй романи, филми и научни изследвания, които са довели до определена представа в масовото съзнание за този иначе сложен исторически процес.

Специално в бившия Съветски съюз и страните от Източна Европа през втората половина на ХХ век по идеологически причини

се насаждаше определен модел,

който невинаги съвпадаше с историческата истина. Популярни филмови продукции на източногерманското киностудио ДЕФА, в които най-често главната роля се изпълняваше от талантливия и добре сложен югославянин Гойко Митич, завладяваха публиката и у нас в продължение на десетилетия. Цели поколения израснаха с "Улцана", "Чингачгук - Голямата змия", "Апахи", "Бели вълци", "Оцеола", "Текумзе", "Зоркия сокол", "Кръвни братя" и т.н. При това сюжетите на тези шеговито наричани "ийстърни" (по аналогия с уестърните) са почти идентични: Благородните индианци, които живеят мъдро и природосъобразно, са брутално нападнати от аморални и впиянчени англосакси, които искат да заграбят земите им, и остатъците от племето е изпратено в резерват. Неколцина смели воини успяват да се измъкнат от кървавото меле и въпреки примитивното си въоръжение накрая си отмъщават на “бледоликите”. Никога обаче сред лошите не се споменават руснаците, а те имат сериозен принос към тази срамна страница от историята.

Вероятно затова и наскоро, 150 години след продажбата на Аляска

на правителството на САЩ някои от позабравените факти, припомнени от блогъра Улфхаднар Жавир, получиха широк отзвук в руския печат. В своя профил във фейсбук той пише:

“Когато ми кажат, че американците са убивали индианци и са заграбили земите им, аз на свой ред питам: “А колко индианци бяха убити от руснаците?” След това по правило диалозите секват, защото много малко хора са чували за Руско-индианската война от 1802-1805 г., например. Малко са чували и за наказателните действия на Иван Соловьов, който

убива на остров Уналашка

5000 алеути

(коренното население на Алеутските острови).

Малцина в Русия знаят и за експедицията на Григорий Шелихов, която "организира масово клане на местното население, убивайки между 500 и 2500 ескимоси." Малко хора са чували и за експедицията на Иван Кусков (1808-1809 г.), която преди основаването на Форт Рос убива много индианци, а след това сключва примирие с тях. Малцина са чували и как индустриалецът Ларион Беляев "очисти" остров Ату от всички алеути, които живееха там..."

Всъщност почти при всяка руска експедиция се проливала кръв. Днес историците се опитват да възстановят картината на миналото, но дори приблизително

не могат да назоват броя на убитите индианци

Причината е, че никой навремето не си е правил труда да брои убитите местни жители. Съобщавало се предимно за жертвите между собствените “благородни” търговци и индустриалци.

Така, ако четете руски исторически документи, писма, бележки, доклади, корабни дневници и т.н., изглежда, че индианците нападат Русия и издевателстват с хората, живеещи в околностите на Москва, възмущава се блогърът.

Вината винаги, разбира се, е на местните жители, които са описани като "по-зли от хищни зверове", "народ убийствен и зъл", "кръвожадни варвари" и т.н.

Заселването на Аляска от руски колонисти започва в края на 18.век. В търсене на по-богати места за лов и риболов те се придвижват все по на юг по протежение на брега на континента.

Така постепенно достигат територията на племето тлингит - едно от най-мощните на Северозападния бряг. Руснаците ги наричат колоши (колюзахами). Това име идва от обичая на жените тлингити да вмъкват в разрез на долната си устна дървена пластина – калюшка, и така те увисват надолу.

До края на XVIII век. тлингитите населявали югоизточното крайбрежие на Аляска, Портландския канал и околните острови на архипелага Александър. Те имали многобройни кланове и се делели на две фракции - тази на Вълка или Орела и тази на Гарвана.

Първата им среща с руснаци е още през 1741 г. и веднага се случват

няколко малки схватки с оръжие

През 1792 г. на остров Хинчинбрук се е случил въоръжен конфликт с несигурен изход. При него водачът на индустриалците и бъдещ губернатор на Аляска Александър Баранов едва не загинал.

А когато индианците все пак се оттеглили, руснакът не се осмелявал да чака подкрепление на острова, а също отплавал за остров Кодиак. При това в тази битка индианците били въоръжени само с хладни и метателни оръжия. Според описанията те били облечени само с тръстикови и кожени наметала, но носели на главите си нещо като каски – вероятно изработени от черепи на животни. Но само две години по-късно – през 1794 г.,

те вече имали много огнестрелни оръжия,

както и прилични запаси от барут и боеприпаси.

През 1775 г. руснаци се появяват и на остров Ситка, който дотогава е собственост на тлингитския клан киксади. След няколко незначителни схватки с малки отряди индианци, водени от младия вожд Катлиан, Александър Баранов успява да сключи мир с главния вожд на клана Скаутлет за придобиване на земя за изграждане на фактории.

Върховният вожд е покръстен в православната вяра под името Михаил и по този начин Баранов получава крайбрежна ивица за изграждане на малък търговски пост при устието на река Старигаван. На свой ред руснаците се задължават да бранят местните от враждебни племена.

На 15 юли 1799 започва строителството на крепостта "Св. Архангел Михаил ". Междувременно останалите тлингити обаче прекратили враждите помежду си и много скоро започнали да се подиграват на киксадите и "свободата" им.

Първото голямо недоразумение се случва на Великден, но благодарение на решителните действия на Баранов едвам е избегнато кръвопролитието. Въпреки това на 22 април 1800 г. Баранов отива на Кодиак, оставяйки нови управници в крепостта .

Тлингитите имали богат опит с европейците, но това не помогнало. Отношенията на руските заселници с местните жители все повече се изостряли и в крайна сметка щели да доведат до продължителна и кървава война. Една от причините била в различията между отделните колонизатори. Всъщност основната цел била една –

добивът на кожи от морски бозайници

- видри и морски лъвове. С ценната суровина се снабдявали и други, но докато британските и американските търговци идвали до земите на тлингитите и купували от тях ценната суровина срещу платове, оръжия, боеприпаси и алкохол, то руснаците предпочитали сами да извършват улова и да го изпращат за обработка в крепостите си на Алеутските острови. Руската компания не можела да предложи нищо срещу тези стоки. Затова освен че лишавала туземците от естествените им ресурси, руската забрана за търговия с оръжие още повече задълбочава кризата и принуждава индианците да се сближат повече с англосаксонците.

А безразсъдното и грубо поведение на руската индустрия ги стимулирало да се обединят в борбата за изгонване на нашествениците от своите територии.

През зимата на 1802 г. в Хутснуву-Куан (о Адмиралти) се провежда Великият съвет на вождовете, който приема решение да започне война срещу руснаците. Те планирали през пролетта да се съберат воини в Хутснуву и да чакат опразването на риболовната фактория "Ситка", за да атакуват крепостта.

Военните операции започват през май 1802 г. След няколкодневна престрелка атаката на индианците е успешно отблъсната. Тлингитите, виждайки пълния провал на военните си планове, отишли да преговарят и сключили примирие.

От своя страна руснаците взели допълнителни мерки за укрепването на "Св. Михаил". През юни 1802 г. тлингитите отново нападнали едновременно от двете страни - от гората и от залива, с бойни канута. Тази операция е водена от младия вожд на клана киксади, племенник на Скаутлет - Катиан.

Около 600 въоръжени индианци под командването на вожда Скаутлет заобиколили казармите и открили силна стрелба. Скоро избухват покривите на бараките. Руснаците се опитвали да стрелят, но не успявали да устоят на превъзхождащите ги нападатели. Вратите на казармите били разбити и въпреки директния огън

индианците нахлуват и убиват всички защитници

и ограбили складовете с кожи, които се намирали вътре, и изгорили руското селище, заедно с един новостроящ се кораб.

След главозамайващата победа на киксадите техният шаман Стунук предвидил, че руснаците скоро ще се върнат и затова казал на племето да направи нови укрепления, за да може да се противопоставят на ответните действия. И въпреки силната опозиция, в крайна сметка тинглитите започнали подготовка за война.

Баранов се завърнал на Ситка през септември 1804 г. на борда на "Нева" под командването на капитан Юрий Лисянски. Придружавал ги и военният кораб "Ермак", заедно с още два по-малки ветрохода, обслужвани от 150 "промишленици" - кожари и още 400-500 алеути в 250 лодки. На 29 септември руснаците слезли на брега и построили нов форт. Баранов веднага изпратил пратеници при тинглитите

да преговарят за мир

Местните обаче се надявали да задържат завоевателите, докато успеят да евакуират зимното си селище. Междувременно лодка, в която плавали видни индиански воини и била натоварена с барут, била обстреляна от оръдията и експлодирала. След като димът се вдигнал, станало ясно, че никой не е оцелял. В същото време емисарите на Баранов казват на тинглитите, че корабите им ще започнат да обстрелват тяхната крепост. На 1 октомври руско военно подразделение, водено от Баранов, нападнало индианците, но било посрещнато от ожесточена стрелба. Алеутите, които придружавали русите, се разбягали, паникьосани, към байдарките си. А воините на киксадите, водени от носещия маска на гарван и въоръжен с ковашки чук вожд Катиан, нападат атакуващите отблизо и се завързва ръкопашен бой. Самият Баранов е сериозно ранен и успява да се спаси благодарение на огъня, открит от корабите. Затова на втория ден Лисянски поел командването и заповядал на корабите да бомбардират тлингитските позиции. Същевременно предлагат на индианците да се предадат. Тлингитите отказват и на свой ред предлагат същото на руснаците - да се предадат. Така битката продължава още два дни, докато индианците успели да евакуират жените и децата, накрая напуснали дървената си крепост и се оттеглили незабелязано под прикритието на тъмнината. На 8 октомври капитан Лисянски посетил изоставеното индианско укрепление и записал: "Колко ужасно се почувствах, когато видях последиците от клането на невинни и телата на малки деца, лежащи едно до друго, убити от жестоките си родители, защото техните викове са щели да издадат отстъплението им."

Така започва походът на оцеляването за прокуденото племе, което се изтеглило в гъстите гори на острова. Доколко сериозна е била заплахата от местните, личи от факта, че руснаците построили нова крепост с 32 оръдия за отблъскване на нови атаки. Отделни отмъщения на тлингитите продължават до 1858 г., а през 1855 г. се вдигнали и на масово въстание. През 1867 г. Руска Америка е продадена на САЩ, но вождовете на тлингитите настояват, че хълмът с руската крепост е единствената земя, която руснаците имат право да продават.

През 1890 г. президентът Бенджамин Харисън определя, че мястото на битката

ще бъде за обществено ползване,

а през 1972 г. е създаден Национален исторически парк “Ситка” в памет на тлингитските воини, загинали в битката. В него има паметник и на загиналите руски моряци.

През септември 2004 г. потомците на бойците от двете страни се присъединяват към традиционната Тлингитска "церемония по оплакването на загиналите" и подписват договор за мир, който "да сложи край на двувековното страдание".