След Първата световна война много българи търсят щастието си в Южна Америка, най-вече в Аржентина. В страната на гаучосите възникват многочислени колонии от наши емигранти. Единици са тези от тях, които постигат мечтаното благополучие.

Общата маса

тъне в мизерия

Парите, които емигрантите изкарват от продадените в България имоти, едва стигат за покриване на разходите по дългото презокеанско плаване.

Животът на повечето българи в Аржентина е тежък, изпълнен с лишения. Някои изобщо не си намират работа, а други се бъхтят като волове за жълти стотинки. Мнозина мечтаят да се върнат в България, но почти никой не може да си осигури средства за това.

Хроничната мизерия съсипва моралните устои на емигрантите и част от тях изпадат в отчаяние и неконтролируема агресия. Озверели и полугладни, нашите сънародници започват да изкарват един върху друг натрупаната отрицателна енергия. Злобата и омразата ги тласка към престъплението.

Особено тежко е положението в северната провинция Гран Чако, където възникват няколко колонии от български селяни. През 30-те години на миналия век те се превръщат в опасна за живеене

криминогенна среда.

Всяка година в българската колония в Гран Чако се регистрират по няколко убийства. Аржентинските затвори приютяват зад хладните си стени много наши изгнаници, не успели да се впишат в местната действителност. Името българин се превръща в синоним на престъпник.

Ежедневни са кражбите, битовите скандали и побоищата. В повечето случаи конфликтите са предизвикани от спор за пари, при това за съвсем скромни суми. Не са редки случаите на драматични сблъсъци за ръката на някоя хубава девойка. В желанието си да изплуват от блатото, бащите

отказват да дадат

щерките си

на бедни сънародници, надявайки се да намерят по-стойностни зетьове.

Такъв един конфликт, завършил трагично, се разиграва в провинция Чако през лятото на 1932 г. Главното действащо лице е младежът Петко Вълков. Той работи за чорбаджията си Манчо Драганов в колонията Хосе Мармол. На 3 юли 1932 г., неделя, Петко моли шефа си да му даде кон да се разходи из българската колония. Причината, която изтъкнал, е, че има да урежда стари сметки.

Драганов се съгласява и му дава кон. Младежът го яхва и след малко изчезва от погледа на чорбаджията потъвайки в гъстата гора. Уговорката е за няколко часа, но Петко се забавил твърде много и това предизвикало безпокойство у шефа. Драганов нервно крачел из двора и периодично хвърлял поглед към портата, откъдето очаквал завръщането на младежа. Напразно. Петко го нямало. Взело да се мръква. Стопанинът си легнал, но сън не го ловял. От време на време ставал и поглеждал през прозореца, но в полумрака се чували само крясъците на нощните птици.

На другия ден Петко още го нямало. По обяд чорбаджията не издържал и тръгнал да го търси. Обиколил колонията, разпитал, когото срещнал, но никой не го бил виждал. На третия ден се завърнал конят. Един поляк го намерил и го докарал у Манчови. Междувременно цялата колония научила за изчезването на Петко.

Дни наред между българите само това се коментирало.

На двадесетия ден след изчезването новината достигнала до полицията. В колонията пристигат патрулки от конни ченгета. Вече никой не се съмнява, че Петко Вълков не е между живите. Арестувани са повече от 20 заподозрени българи. След първите разпити кръгът се стеснява до двама - Илия Миков и неговият ратай Петко Миков. Притиснати от обстоятелствата, двамата скоро си признават тежкия грях.

Между Илия и Петко Вълков имало стара вражда. Последният бил влюбен в дъщерята на Илия 14-годишната Йоша. Бащата никак не харесвал младежа и тактично отклонявал мераците му с елементарното обяснение, че дъщеря му е още малка. Говорело се, че Вълков

имал жена и деца

в България,

но не е ясно дали това било истина или инсинуация, изфабрикувана от Илия за злепоставяне на нежелания натрапник.

След като разбрал, че няма шансове да навие бащата да му даде дъщеря си за жена, Петко Вълков сменил тактиката. Той започнал да изпраща на Илия писма, в които го заплашвал, че ако не му даде дъщеря си, с него е свършено. Влюбеният младеж стигнал и по-далеч в заплахите. Той предупредил бащата, че ако даде дъщеря си на друг, ще убие и нея. Напрежението между двамата нараснало. Дрънкането на шпаги било неизбежно.

На 3 юли Петко Вълков минава на кон покрай оградата на Илия. Щом го видял, последният веднага грабнал пушката си "Уинчестър", направил един обход с прибежки и припълзяване и се скрил в гората покрай пътя, откъдето очаквал да мине Петко. Така и станало. След малко Вълков приближил гората. Илия се прицелил отдалече и с един куршум го повалил от коня. Петко паднал мъртъв насред прашния път, а животното избягало.

В този момент на местопрестъплението дотърчава работникът Петко Миков, който дочува изстрела. Чорбаджията-убиец и ратаят

завличат трупа

и старателно го скриват.

После заличават следите и се прибират. През нощта двамата злодеи изчакват колонията да заспи, след което идват да вземат трупа, пренасят го навътре в гората и там го изгарят.

Идентична трагедия се разиграва три години по-късно сред българите в колонията Лас Кучиляс, също в провинция Чако. Един от колонистите, именуем Георги Христов, застрелва сънародника си Цветко Генов, мераклия на дъщеря му. Това се случва на 28 август 1935 г.

Предисторията на трагичния инцидент е кратка. През март същата година Цветко Генов е арестуван, след като Христов го натопява, че е посегнал върху честта на непълнолетната му дъщеря. Не се знае дали това се е случило, или обвинението е скалъпено от бащата. Последният никак не харесвал кандидата за зет, защото бил беден, а злите езици говорели, че имал жена и големи синове в България.

Така или иначе, Генов влиза в затвора в град Ресистенсия, където прекарва пет месеца. На 26 август същата година е освободен. Два дни по-късно Цветко отива при родителите на "изнасилената" девойка и ултимативно иска дъщеря им за жена. Бащата за пореден път го отрязва категорично. След кратка препирня разяреният бивш затворник вади пищов и стреля два пъти във въздуха. Бащата не му остава длъжен, а отвръща на огъня с огън.

Цветко пада

мъртъв на пода

И двата случая са показателни за деформациите, до които може да доведе животът в емиграция. Стъпвайки на чужда територия, българинът автоматически се превръща в аутсайдер. В своята безпомощност той често е склонен към агресия и саморазрушение. Необходими са му две-три поколения търпимост за връщането му към нормалния живот.