Искам хората да успокоят душите си, че не хирургът е виновен в този случай, защото смъртта не е настъпила по време на операцията. На делото се изговори толкова много.

Първата от Плевен, където е назначена съдебномедицинската експертиза, въобще не се занимава с упойката. Имам само догадки защо не го направи. Чак втората експертиза от ИСУЛ видя истината. Че на пациентката с ниско кръвно налягане е поставена анестезия, която го сваля фатално.

За мен е важно е, че се видя истината.

Че болната е починала - е страшна новина. Това е огромен удар. И аз, и майката заспиваме с тази мисъл. Това не е някой да загине от куршум. В съдебната зала и аз, и сестрата повтаряхме, че не може пациентката да е вървяла, да се е усмихвала, накрая да легне и след упойката да не се събуди повече.

Аз направих операцията. Оставихме я в клиниката да нощува под надзора на майка й. Майка й си заспала още в 22 ч. Сестрата каза, че веднъж надникнала в стаята и нямало проблем. Видяла, че пациентката и майка й спят.

Според мен вината е

на анестезиоложката

Тя е същата колежка, при която почина момченце с операция на сливици през 2009 г. Срещу нея вече имаше дело, но не и присъда. Затова практикуваше и при операцията на Дарина. Защото тези дела са много трудни дела, и нейното се точи. Присъдата беше след втория случай. Сигурен съм, че анестезиоложката не практикува вече, но няма как да е спокойна. В такива случаи не е спокоен никой свестен човек.

Аз нямам обяснение защо при ниско кръвно и хемоглобин е направена упойка като при здрав човек. След това е много лесно да прехвърлиш вината на хирурга. Мястото е много кръвоснабдено и затова се очаква при възрастни пациенти да има кървене. Казах им една банка кръвоспиращо и лед и да я докарат в окръжната болница. А те тръгват да я водят пеш. Тръгват да я свалят пеша не на количка. Със санитарка и личния й лекар, тя колабира в асансьора. Не са дали на бащата, на ръце щеше да ми я донесе. И тогава я върнаха обратно в отделението. Аз се върнах, но всички лекарства, взети заедно, водят до този фатален край.

Когато се върнах, им казах, че упойката трябва да е като за няколко минути. Трябваше ми време за един шев.

Те й сложили, като че ще

й присаждаме сърце

Ако я бяха довели в спешния център, анестезиологът щеше да е друг и изходът – различен. Ние свършихме за минути. Шегувахме се с асистента. Изведнъж сестрата каза: “Тя е с отворени зеници.” Всички знаем какво е това – мозъчна смърт. Дори и да възстановим сърцето, мозъкът е мъртъв.

За мен е шок. Не може човек, който помага на свръхспешните случаи, да бъде обвинен за един шев. Не спирам да го преживявам, направих тежки заболявания от стреса. Аз съм оперирал над 10 000 души. Ако съм причинил тази смърт, щях да спра да практикувам. Ако знаех, че така ще стане, аз щях да отнеса на ръце Дарина до кабинета ми. Това е непростима история. След нея се разболях тежко. Изгубил съм дете, знам какво е.

Знам, че Дарина има дъщеря. 7-8-годишна е. Не съм направил нищо за това дете, защото нямам вина за смъртта на майка му. А и баба й, как да направя нещо, като допреди дни тя знаеше, че аз съм убил Дарина.

Искам на кажа на майката: “Аз се борих за твоето дете, както ти се бориш.”