Ревнувам да виждам “Зелда” до други книги.

Приятели се шегуват с мен, че в последния месец съм се превърнал в нотариус.

Колкото повече светът се задушава от бит, толкова повече ще се раждат поети.

След “Канела” бях решил, че не мога повече нищо да напиша.

Един елин за тебе падна, зелда и така ще бъде ако трябва. Не го мисли..."

Десет години след вдъхновяващата "Канела" Елин Рахнев отново пленява сърцата на своите почитатели с нова стихосбирка, разкриваща още повече парченца от душата му. Първият тираж на "Зелда" така и не стигна до книжарниците, а беше изкупен само за броени дни в интернет.

"Зелда" е за неразбраните, за меланхолиците, за чупливите и мълчаливците, за онези, които не са способни да се справят с коварността на света. За крехките и чувствителни натури, какъвто е и самият Елин. А той реши да сподели чрез "168 часа" още малко от своята душа.

- Според мнозина “Зелда” звучи като прощаване с Ерато (Музата на поезията) на един Елин. Можете ли да обещаете на почитателите си да очакват още творби от вас?

- Май така звучи - като прощаване, но не мисля, че има нещо страшно в това. Истина е, че след като я прочетоха близки мои приятели дори се уплашиха. Но аз, поне за себе си, в “Зелда” се разголих напълно. Така съм го усетил. Така е трябвало да бъде. Иначе след “Канела” бях решил, че не мога повече нищо да напиша.

Но ето, има я “Зелда”, мотае се някъде из пространството, дори си припява “Рейдиохед” или „Остава“.

- Очаквахте ли успеха на “Зелда” да е толкова мащабен?

- Очаквах да стигне до хората, до които исках, които са от моята кръвна група. И мисля, че това се случи и продължава. Приятели се шегуват с мен, че в последния месец съм се превърнал в нотариус – само подписвам. Не знам думата мащабен дали е вярна.

По-скоро се случи нещо, което и аз не мога да си обясня. А може би и не трябва. Истината е, че в “Зелда” се влюбиха и хора, които са далеч от поезията. Някои дори я приемат като кратък епистоларен роман. Някои - като нещо друго.

Навярно всеки намира нещо от себе си там, в тези 40 страници. А аз все още не мога да свикна да я гледам сложена до други книги в книжарниците. Изпитвам особена ревност.

- "Зелда" е определяна във форуми и блогове като стихосбирката на годината. Успехът радва или повече задължава?

- Не знам, все пак това са стихове. Думата успех някак не се вписва. По-скоро си се изпепелил в нечия душа, разголил си нечии фибри, разлистил си нещо в някого. А иначе, за някои сигурно е стихосбирка на годината, за други - не. Но изобщо не обичам класации и подобни работи. За мен по-важно е движението й, пътуването й, валсирането й...

- Коя е вашата “Зелда”?

- Онази лудата, единствената, многоцветната… Онази, която няма кръвно налягане. Онази, която пука облаците, музата на вечността, фибата на залезите и на изгревите.

Деколтето на вечността.

- Съществува ли възможност за бъдеще без поезия или вярвате, че тя винаги ще оцелее дори в най-крайното консуматорско общество?

- По-крайно консуматорско общество от днес не мога да си представя. А и не искам. Изписал съм много думи за това. Не че нещо съм променил, но поне съм си казал каквото мисля. Но поезията я има. А и доколкото знам, се издават все повече книги. Което значи, че колкото повече светът се задушава от бит, толкова повече ще се раждат поети. Поне така излиза. А може би така и трябва.

- Как човек като вас преживява това, което наричате "фитнес интелигенция"? Възможно ли е просто да се примири с нея или да се прави, че не съществува?

- Просто не знаеш на кой свят си. Изпадаш в странни състояния. Понякога самотата е с килограми, тонове. Усещаш колко си несъстоятелен, далечен, няма те, фалирал си от романтичност пред насмешливите, жалните погледи на другите, на околните.

Измисляш си свои светове, за да оцелееш, за да дишаш, за да стъпваш. Така го преживявам. Иначе много често ме питат какво имам предвид под фитнес-интелигенция. Много неща, но нека всеки сам, по свой си начин достигне до това.

- Съществува ли нещо по-страшно от комерсиализацията на изкуството?

- Думата комерсиализация е доста относителна. Бих споделил нещо лично. Премиерата на пиесата ми “Фенове” бе през март 2003, играе се още. Скоро празнувахме триста и първото представление. Аз изобщо не мисля, че е комерсиална постановка. Дори е много тъжна, адски тъжна. Но вероятно в представите на много хора, щом се играе толкова много години, е такава. Ето затова не мога да отговоря еднозначно на този въпрос.

- Масовата култура изобщо култура ли е или просто подигравка с хората, които живеят с изкуството?

- Този въпрос е голяма тема. И мисля, че е обект на мащабно изследване. Но все пак има голяма разлика между култура и изкуство. Оттам би трябвало да започне изследването.

- Стават ли хората по-добри около Коледа или този светъл празник е опакован с лицемерие и фалшиви усмивки?

- Винаги съм искал хората да стават по-добри през цялата година. Направо мразя, когато тези неща се фиксират около празници. Трябва да сме по-добри всеки час, всяка минута. Знам, че звучи шаблонно и изтъркано, но е така. Всъщност в шаблоните е пълно с истини. Много истини.

- Много хора в България продължават да вярват в някаква промяна, борят се, протестират; други пък са се отказали, вдигнали са ръце и се опитват да оцелеят в свой свят. Вие от кои сте?

- Във времето изписах килограми текстове за малки и големи неща, с които не съм бил съгласен. И продължавам. Но истината е, че се уморих, скапах се. Не мога да свикна с много неща около мен. И ако не живея в свой свят, не знам как бих оцелял. Не знам как бих дишал. Казвам го съвсем искрено.

- Казват, че поетите трудно приемат реалността. Вие с какво най-трудно се примирявате днес? Какво все още е в състояние да ви извади от релси?

- Аз непрекъснато съм изваден от релси и това не е някаква поза. Непрекъснато съм на виенско колело – нагоре, надолу. Непрекъснато съм в адска тишина или в скоротечен вик. Всъщност всичко това е “Зелда”, “Канела”, “Октомври”, а и предишните книги със стихове. Има го и в пиесите ми. Не мога да се примиря с много неща. Едно от тях е хората, които си мислят, че всичко започва и свършва с тях.

- Чувствате ли се понякога неразбран?

- Непрекъснато. Но си давам сметка, че това е част от мен, част от моето пътуване. И затова не се сърдя на никого. Не обвинявам никого. Не соча с пръст. Просто така е трябвало да бъде. По важно е, че има хора, които ме разбират. И са с мен и в тъмно, и в светло. А това малко ли е? Много е!

- Какво пък е в състояние да ви усмихне и да стопли сърцето ви?

- Пак същото - хората около мен, които ме пазят и обичат. Иначе отдавна да съм си тръгнал оттук. И то с бързи крачки. Без да се замисля. Искрен съм в това, което казвам.

- Тежат ли на сърцето ви градовете, в които не сте били?

- Все по-малко. Вече не искам градове. Вече са ми важни само хората, душите, Мога да си измисля градове, но хора не мога. Това стана с времето, с годините или може би, със старостта, която дреме някъде в мен.

- По кое парче последно "изтрещяхте" след това на Рейдиохед?

- Аз непрекъснато изтрещявам по някое парче. Но само да кажа нещо много любопитно, надявам се да не звучи като реклама. Сега около “Зелда” ми се случиха много неща, които дори не съм си представял - влизам в заведение, в което никога не бях стъпвал, и пускат “Рейдиохед”. Поздрав. Creep. И тогава си казах за първи път: да, “Зелда” вече си има свой живот. Повече няма какво да я мисля. Всъщност не мога да скрия, че ми стана приятно и особено. За нея, не за мен.

- Кой писател/поет ви вдъхновява до такава степен, че да ви се иска вие да бяхте написали неговите книги?

- Аз повече се вдъхновявам от музика, от картини, от сезони, от брегове. А иначе, може да звучи много претенциозно, но никога не ми е минавало през главата да се подпиша под думите на някой друг писател, а още повече поет.

- Поезията бягство от реалността ли е или бунт срещу нея?

- Поезията, поне за мен, е всичко онова, което те кара да се чувстваш старец със сълзи като футболни топки. Когато всичките ти налягания са във водосточните тръби, когато практически нямаш кръвно налягане, когато практически си обект на всички медицини. Вероятно това пак е бунт, вероятно пак е бягство от реалността. Нямам представа. Или просто е принципно умиране.

- Кое е водещото в процеса на писане за вас - копнежът ви завладява и вие му се отдавате, или сте "дисциплиниран" писател, който създава по план?

- Дори и когато пиша пиеси, правя го само в краен случай. Когато усещам, че ако не го кажа, ще се задавя, ще се задуша, ще умра. Никога не съм имал дисциплина в писането. Може би и затова няма как да напиша роман. Аз съм всичко обратно на дисциплинирания писател.

Абсолютен контрапункт. Не знам дали е за добро или зло, но това е положението. Може би затова в съзнанието си никога не съм се приемал изобщо за писател.

- Може ли да се каже, че който не обича джаз, не знае какво е любов?

- Не, разбира се. Всеки може да знае какво е. Всеки има право на това. И така трябва да бъде, за да може този свят да е по важен, по-величествен, по-приказен, да не изтрещи съвсем.

- Какво очаквате от новата 2018 година?

- Нищо повече от това да си бъда аз.