Когато Николо Паганини обявява, че ще напише соната за една струна, го вземат на присмех. Но когато заглъхва последният звук от знаменитата му военна соната “Наполеон”, на никого не му е до смях. “Той не е човек, той е самият дявол!”, “Той прави струните за цигулката си от червата на своите любовници”, са част от приказките по адрес на виртуоза.

Бащата Антонио Паганини е имал голяма мечта да стане велик музикант, но станал само дребен търговец. Когато му се ражда син, той бързо усетил, че момчето е с необичайно тънък слух. И решава, че би било грях да остави такъв талант да се похаби. Николо започва да се учи да свири на цигулка, но бащините му методи са твърде сурови.

Малчуганът изкарва в тъмното мазе по 10-12 часа на ден без храна, докато разучава безкрайните гами и упражнения. Често пръстите му изтръпват от непосилно претоварване, той става бледен и болнав заради липсата на слънчева светлина и свеж въздух. Безкрайното свирене на цигулка разкривява завинаги и фигурата на момчето - едното му рамо е доста по-високо от другото.

Странната външност и удивителният талант на Паганини пораждат у свещениците, а и у много миряни убеждението, че той дължи дарбата си на дявола. Мъртвешки блед, с горещи като въглени очи и твърде дълги пръсти, крайно кльощав, с изкривен крак и изкривено рамо - всичко това прави Николо да изглежда в очите на другите като зъл дух.

Днес се смята, че този външен вид е следствие не на упражненията с цигулката, а на рядка наследствена болест - Синдрома на Марфан. При нея пръстите на ръцете и краката се удължават и стават “като на паяк”, т.е. със свръхподвижни стави. Именно с това се обяснява умението на Паганини да изпълнява много сложни цигулкови партии, които и досега никой не могъл да повтори. Наред с това обаче болестта води до нарушения във формирането на костната тъкан, висок ръст и нездраво хилав вид.

Други поражения са разрушаване на съединителната тъкан, от което настъпват мускулна слабост и болки в ставите. След време има и нарушения в сърдечносъдовата система и се стига до пръсване на аортата - най-честата причина за смърт при болните от Синдрома на Марфан.

Всички тези симптоми са налице при Паганини в края на живота му. През 1840 г. болестта вече е отнела и последните му сили. Той кашля и плюе кръв, защото аневризмът на аортата води до храчене на кръв, болят го ставите и напълно губи гласа си. Общувал е с околните чрез писане на бележки. Маестрото не можел да повдигне дори лъка и само придърпвал струните на цигулката си с пръсти. А лекарите мислели, че умира от охтика, и му предписвали само водни бани.

Днес лечението на Синдрома на Марфан се свежда до лечение само на симптомите му. За да се предотврати аневризмът на аортата, се назначават бета-блокери. При прогресивното й разслояване се прави хирургическа операция с резекция на аневризма и протезиране на аортата.