Повечето от извергите са столетници.

Въпреки че са съдени, масовите убийци Клаус Барби и Джон Демянюк са оставени на свобода.

Въпреки че са минали 72 години от края на Втората световна война, по цял свят все още има немощни старци - бивши нацистки военнопрестъпници, които се укриват в продължение на десетилетия от правосъдието. Странното е, че дори на тази преклонна възраст те все пак получават ефективни присъди и попадат в иначе празните затвори на Западна Европа.

Последният такъв случай е с Оскар Грьонинг, познат като "счетоводителя на "Аушвиц", който на 95 г. бе осъден на 4 години за съучастие в убийството на 300 000 души. Любопитното е, че бе признат за годен да ги излежи. Така Оскар Грьонинг е принуден да посрещне стотния си рожден ден зад решетките на килията.

Старецът попада в съда по особено нелеп начин, тъй като сам се издава

Навремето 21-годишният Грьонинг се присъединява като доброволец към Вафен СС, а през 1942 г. е прехвърлен на работа в "Аушвиц", където броял парите, намерени сред вещите на затворниците, и ги пращал в главната квартира в Берлин. След края на войната не криел какви са били задълженията му, нито възгледите си, но предпочитал рядко да говори за това до деня, в който не се спречкал със свой колега. Той твърдял, че холокостът никога не се е случил, а Грьонинг спокойно заявил: "Видях всичко. Газовите камери, кремациите, процеса на подбор.

Милион и половина евреи бяха убити в "Аушвиц" Бях там." Въпреки това се намират многобройни критици, които отричат твърденията му. За да ги опроверга, е Грьонинг дава 9- часово хладнокръвно интервю за Би Би Си, в което разказва всичко. Естествено, веднага след това той е задържан и изправен пред съда.

През изминалата 2016 г. своето място зад решетките намери и Райнхолд Ханинг, който на 94 години бе осъден заради съучастие в избиването на най-малко 170 000 души.

"Вие сте били почти две години и половина в "Аушвиц" и там съзнателно сте съдействали при извършването на масови убийства", казва съдията, произнасяйки присъдата му, въпреки че десетилетия след края на войната конкретни престъпления не биха могли да се докажат. И точно поради тази причина в Германия беше приет закон, по силата на който е достатъчно да се знае, че си работил в концентрационен лагер. Самият факт вече е престъпление.

Но всъщност още след края на Втората световна война, та чак до наши дни на органите на реда им отнема доста време да заловят някогашните нацистки висши офицери.

Най-значимият подобен случай е с Адолф Айхман - дясната ръка на началника на Гестапо и райхсфюрер на СС Хайнрих Химлер - втория най-влиятелен човек в хитлеристка Германия. Като началник на отдел на СС в Берлин

Айхман ръководи депортирането на милиони хора в лагерите на смъртта в Европа. След края на войната той бяга в Аржентина, където за един дълъг отрязък от време живее спокойно. Първите близо 7 години живее сам и се укрива. Работи във водноелектрическа централа заедно с много други нацисти, потърсили спасение след войната.

Той спокойно обикаля дивите места на Аржентина, за да изследва скоростта на вятъра и силата на реките. През 1952 г., вече малко по-спокоен, Айхман, който се подвизавал под името Рикардо Клемент, довел жена си и синовете си. Година по-късно го уволняват и той се захваща с какво ли не - отваря пералня, открива магазин за платове, продава санитарни възли, отглежда зайци и накрая става заварчик и механик в завода на “Мерцедес - Бенц”. През цялото това време поддържа връзка със своите нацистки другари.

Срещал се на кафе с доктор Менгеле, присъствал на партитата, организирани за изпращане на неговите приятели в други страни. Като през това време си пийвал доста и чашката развързвала езика му.

Айхман често се срещал с двама журналисти, на които искал да разкаже истината за войната. На записи, направени от тях, Адолф Айхман казва: "Не бях просто изпълнител на заповеди. Ако бях такъв, щях да съм глупак. Бях в основата на всичко - идеалист" , а после добавя и още по-фрапиращото: "Единственото, за което съжалявам, е, че не си свършихме добре работата. Не избихме всички евреи." Скоро към срещите започнали да се присъединяват и други нацисти. Хората, които знаели истинската самоличност на Айхман, се увеличавали. В последните месеци преди да бъде заловен, те били хиляди. Нищо чудно, че вестта за местонахождението на Адолф стигнала и до Германия.

Той бил само на 54 г., без чувство за хумор, с високо чело и тънки очила. Често четял книги за Третия райх и учил децата си на чувство за дълг. Всички знаели за него, дори и в Германия, и въпреки това властите винаги се проваляли в залавянето му. До деня, в който агентът на Мосад Цви Ахарони намира жилището на семейството на улица “Гарибалди” в Буенос Айрес и се връща със снимки на Рикардо Клемент, идентични с тези на Адолф Айхман.

Вечерта на 11 май 1960 година екип от 7 души чака близо до автобусната станция, където Айхман пристига от работа. Ахарони скача върху него, за да е сигурен, че ще вкара ръкавицата си в устата на Айхман, така че ако последният има цианид, скрит в зъб, да не може да го активира.

"Ако мръднеш, ще те застрелям в главата", заявил Ахарони. Айхман промърморил на немски: "Приемам съдбата си." Осъден е на смърт. След като е лежал в затвора две години, немецът е екзекутиран на 31 май 1962 г.

Подобна е и историята на Клаус Барби. Той бил известен с това, че предпочитал сам да измъчва жертвите си. Използвал електрошокове и сексуално насилие. Поквареният му ум не познавал граници.

Една от най-ужасяващите истории е свързана с лидера на френската Съпротива. Барби го пребил, одрал кожата му още докато бил жив, и след това потопил главата му в кофа, пълна с амоняк. За убийството на френския войник Барби получил Железен кръст лично от Хитлер.

На съвестта му тежат близо 14 000 души, с което си спечелил прозвището Касапина от Лион. След края на войната, през 1947 г., извергът е спасен от американците, които го наемат, за да ги снабдява с информация за разузнавателната служба във френската зона на окупирана Германия, тъй като смятали, че сред техните съюзници са проникнали комунистически идеи.

Естествено, французите осъдили Барби на смърт. Те били повече от разярени, когато разбрали, че той ги следи, и поискали незабавното задържане на военнопрестъпника. Но вместо да им помогнат, САЩ отново спасили Барби и уредили бягството му към Боливия. Там той се подвизавал под името Клаус Алтман и бил нает от държавни служители за операции с търговия на оръжие.

Американците отказали да предадат Барби на френските власти, за да не се налага да обясняват защо са го спасили още в самото начало.

През 1956 г. Барби вече сътрудничи на германското външно разузнаване под името Адлер. Изпращал по 35 доклада на ден и получавал близо 500 германски марки. Той бил една от главните фигури, отговорни за залавянето на Че Гевара.

След като си поживял добре, Касапина от Лион бил забелязан в Перу от група френски ловци на нацисти. Той се върнал в Боливия, където диктаторът Хюго Банзър отказал да го екстрадира във Франция. През 1983 г. новото правителство най-накрая изпълнява желанието на враговете на Касапина. Той получава няколко присъди и успява да доживее 77 години. Умира в затвора през 1991 г. от левкемия, рак на простатата и на гръбначния стълб.

Спокойно си живял и Джон Демянюк, който по-късно е осъден за убийството на 29 хил. евреи. Познат като Иван Грозни, Демянюк бил украински затворник, който уж бил принуден да работи в концлагерите. След края на войната той бяга в Америка. От Иван става Джон, започва нормална работа като механик, получава американско гражданство и се пенсионира. Чак тогава се появили демоните от миналото му.

През 1988 г. е осъден на смърт. САЩ го екстрадират в Израел. Ала пет години по-късно присъдата е касирана: израелският Върховен съд има съмнения в достоверността на свидетелските показания.

Демянюк е освободен и се завръща в Америка. Получава обратно паспорта си през 1998 г. Година по-късно, през 1999 г., 89-годишният Иван е съден отново, но САЩ го екстрадират едва през 2009 г., когато започва процесът срещу него. През май 2011 г. е осъден на 5 г. затвор, но така и не му се налага да ги излежи. Магистратите решават, че здравето му е прекалено крехко, и го пускат. Демянюк умира на 91 г. в старчески дом.

По време на процеса, продължил 18 месеца, Демянюк не каза нищо с поглед, скрит зад черни очила, и с бейзболна шапка на главата, седнал в инвалидна количка или легнал на носилка заради влошеното си здраве Само веднъж заявява, че се чувства измъчен от Германия.

Немецът Ерих Прибке дори не се крие от издирващите го войници и живее под истинското си име в Аржентина. Прибке е съотговорен за едно от най-жестоките военни престъпления на нацистите на италианска земя: масовото убийство в Адриатическите пещери.

Там през март 1944 г. войници на СС разстрелват 335-има мъже, включени в Списъка на смъртта. Листата била съставена от хауптщурмфюрера на СС Ерих Прибке. По-късно той признава, че лично е застрелял двама души. Но така и не плаща високата цена на действията си.

50 години Прибке живее необезпокояван в Аржентина. Докато един ден късметът не го напуснал и на улицата му не се появил новинарски екип от Америка. Той заснел Прибке, който малко след това той бил екстрадиран в Италия и осъден на доживотен затвор. Нещастието му не продължило дълго. През 1998 г. съдът решил, че е в напреднала възраст, а здравето му - влошено. Затова го пускат да живее под домашен арест в Рим. Така Прибке необезпокоявано отива на почивка на Лаго Маджоре и празнува 90-ия си рожден ден заедно с неонацисти в провинцията.

Доживява 100 години и умира все така свободен, без да е получил възмездие за деянията си. Самият той е убеден, че е невинен, и докато го съдят, заявява: "Не сме извършили престъпление, това беше заповед. По време на войните се случват подобни неща, нали знаете? Казват ти нещо и ти просто го правиш."