Запознах се с него на петия етаж на операта, където трябваше да пея нещо, а той да ми акомпанира. Разбира се, вече бях слушал за него предостатъчно - той бе легендарна личност, за която се носеха и истини, и измишльотини.

Влизам, той е седнал пред пианото, на коленете му стои отворена тетрадка или бележник и записва нещо. Така го и запомних - всяка минута, когато не акомпанираше, той вадеше нещо за писане, което стоеше върху коленете му, и пишеше. И въпреки че свиреше както му се полага - високо професионално, личеше, че вниманието му не е в свиренето, а в писането.

Застанах аз, чудя се как да се обръщам към него. Господин - такава дума тогава нямаше в езика ни, другарю - какъв другар може да бъде този високообразован човек?

- Фончо - подаде ми той ръка. Трифон Силяновски - няма господин, няма другар. Фончо, просто Фончо.

Така започна едно дълго и ползотворно приятелство, с което ще се гордея до края на дните си.

Фончо говореше с неохота за себе си,

за учението си, за близките си, за нещата, свързани с неговата личност - с голямо неудобство, сякаш това бяха неща маловажни, едва ли не - срамни. Това бе за мен толкова непонятно, че докато го опозная що за личност е, все ми се струваше че той кокетира със своята скромност.

Много пъти, когато съм общувал с него, съвсем спонтанно (както понякога ти се иска съвсем спонтанно да погалиш дете) съм му казвал колко съм щастлив, че познавам този необикновен човек, че сме приятели.

"Недей да говориш така - винаги отвръщаше той с едно голямо притеснение и неудобство. - Аз съм обикновен човек, какво ми е необикновеното?

Слушайки негови записи в златния фонд на радиото (за съжаление твърде малко)

Шостакович възкликва:

Това е гений!

А блестящото владеене още на тази възраст на старогръцки, латински, немски?

Непрестанен възход на един блестящ младеж, когото очевидно го чака блестяща музикална кариера. И изведнъж... падение. Но падението е не за Фончо, а за тези, които тогава ни управляваха и за тях човешкият живот беше без стойност. За Фончо остава лагера.

"Фончо, защо те изпратиха на лагер? Чул съм поне десет версии за това", не се сдържах веднъж, когато обстановката бе подходяща, за да му задам този мъчителен за него въпрос.

"Още от най-ранни години се увличах от астрология и действително имах големи постижения. В деня на смъртта на Георги Димитров репетирах в зала "България" за абсолвентския си концерт. Изведнъж вратата се отвори и някакъв човек влезе и извика: Спирайте веднага, защото Георги Димитров е починал!

А аз малко буйно и радостно се развиках: Нали ви казах! Беше радост не че този човек е починал, а се радвах, че точно съм изчислил датата на това събитие. И имаше нещо друго: пианистът Константин Ганев, който и тогава и сега е на особена почит, много ми завиждаше и виждаше в мое лице бъдещ опасен съперник и той допринесе много да бъда изпратен на лагер. Богданов дол, Куциян и Белене...

- Българи ме

вкараха в ада,

от който излязох с помощта на един евреин - моя учител - най-големия български композитор Панчо Владигеров, който се оказа и голяма личност като човек. Той ходил лично при Вълко Червенков, докато не ме освободиха от лагера. Нещо, което се оказа непосилно за баща ми - един колос в българското правораздаване.

И ми заразправя какво е преживял в лагерите с достойните хора, които са били заедно с него. Неща толкова ужасни, че не можеш да повярваш, че са се случвали в действителност. Сега, когато се поотърсихме от страха и се написа много нещо за онези времена, като че ли пообръгнахме. Но когато ги чуеш за първи път, ще загубиш и сън, и спокойствие, и вяра в човешкия род.

Сред особено садистичните изяви, които никак не били малко, се отличавало едно - поетично кръстено "строеж на гробни помещения". Избраниците "строители", когато били заспали най-здраво, били събуждани с викове и ритници и къде облечени, къде - не, били извеждани навън, за да копаят траншеи - "гробни помещения", и след като свършвали с копаенето трябвало да легнат вътре. Надзирателите

стреляли над

главата на легналите

и ги прибирали обратно в спалните помещения. Фончо преживял това изтезание няколко пъти и твърди, че всеки път чувствал, че живее втори живот.

И гладът - неописуемо мъчителен. Затворниците изяли всичко живо, което се движи и пълзи в лагера. "Мил" спомен за Фончо е една Нова година, когато той и още трима бивши министри успели да откраднат една глава лук от кухнята.

За да не им прилошее, "подложили" си с изяден вестник "Работническо дело", който се намирал свободно, защото той трябвало да превъзпитава "народните врагове". Изяли те лука с вестника, но за съжаление даже и изяден, вестникът не помогнал за тяхното превъзпитание.

После следват годините на освобождението - и те нерадостни и гладни. Няма работа за него - народния враг, и той се препитава както може - уроци по чужди езици за нуждаещи се студенти, свирене по заведения, тежък физически труд. До като му разрешат да работи в операта като корепетитор. (И сега ми идва наум с какво мога да сравня тази “милост”, която са му оказали - все едно да използват проф. Чирков като санитар в някоя болница.)

- Фончо, имал ли си някакви неприятности със службите от тогава, като те слушам как смело говориш?

- Имах едно изживяване, в което се изявих като “окултен учител”. Това беше много отдавна, след като Хрушчов беше поел властта. Звъни се един ден на вратата, отварям я, на прага седи непозната млада жена. Пита ме аз ли съм Трифон Силяновски. Отговарям й положително и тя се представя:

- Аз съм от Държавна сигурност. Може ли да вляза вътре?

- Разтреперах се вътрешно, пот ме обля и сигурно страхът ми е проличал. Господи, пак ли ще има копане на "гробни помещения"?

Жената ме успокои.

- Не се безпокойте, другарю Силяновски. Дошла съм при Вас за съвет. Мои колеги прецениха, че той е от такова естество, че само вие можете да ми го дадете.

Поканих я да влезе. При мен е винаги неразбория. Книги по рафтове от пода до тавана. Листове пръснати по цялата стая. Едно нещо няма подредено като за пред чужди хора.

“Другарю Силяновски - започна тя без да я подканвам да говори, - с колеги бяхме в Индия, където имахме работна среща с други служби като нашата. След това нашите индийски домакини ни разведоха и видяхме чудеса, за които не бяхме и чували, че е възможно да съществуват. Но най-голямото чудо видях на брега на река Ганг, свещената река на индусите. Там лежеше мъртвец, над когото се надвеси облечен в жълта роба човек - сигурно някакъв техен жрец, който постави върху мъртвеца дясната си ръка с дланта нагоре върху гръдната кост и започна да я движи напред-назад, като произнасяше някакви думи. Сигурно някаква молитва. И след няколко минути

мъртвецът отвори

очи и почна

да се изправя

Оттогава не съм на себе си. Споделям преживяното с близки и непознати. Някои ми се смеят, други ме успокояват, че съм присъствала на някаква оптическа измама. Колеги, които познават вашето досие, ме посъветваха да говоря с вас.

Започнах да й говоря, че съществува невидим свят, в който има други закони, че подобни чудеса са се случвали и ще продължават да се случват, стига да имаме волята да овладеем тези закони. Тя ме слушаше внимателно, проявяваше разбиране, но не знам, като преминеше след време първоначалният й стрес какво щеше да остане в съзнанието й.

- Каква бе като външност? Млада, стара, хубава ли или не? - поинтересувах се аз, защото дотогава не знаех що за жени работят в службите.

- Каква външност! Яйце ми се печеше - знаеш къде. Не мога да я опиша - отвърна той.

А това, че няма спомен за тази жена, за мен бе чудо, не по-малко от гореописаното.

Фончо имаше

памет, каквато не притежаваше

никой друг

Физиолозите ни убеждаваха, че за да запомняме, трябва мозъкът да забравя. При Фончо това правило не важеше - той помнеше, защото мозъкът му не забравяше.

Бяхме веднъж поканени на гости у моя позната (на възрастта на Фончо), прочута със слабостта си да "колекционира" известни личности. Там заварихме и Йонка Коцева - директор на радио "Христо Ботев", интелигентна и начетена личност, жена на един от най-важните тогава червени велможи - Венелин Коцев. Разговорът бе изключително интересен и неусетно Йонка, която отначало бе малко по-сдържана, се отпусна, разбра що за събеседник има пред себе си, напусна я нейната (знаете защо) лека надменност. Говореше се за Дрезденската художествена галерия - тема, в която Йонка плуваше в свои води, защото многократно беше посещавала галерията заради някаква своя научна дисертация. И заговори Трифон Силяновски - познат ни като голям музикант, а не титулуван изкуствовед, с нещастната съдба да не прекрачва границите на България, оцелял копач на "гробни помещения". Започна да ни разказва какво има изложено в различните зали на галерията, кои автори точно къде се намират, да говори за тяхното творчество, кога какво е създадено от тях, значението им за световната култура. Една лекция, сякаш лекторът показваше на публиката диапозитиви. Йонка слушаше като всички нас като омагьосана, не вярваше на ушите си и в един момент се изправи. За мен това беше израз на почит към един нечуван талант. Дали в този момент е осъзнала как са постъпили с този талант?

Фончо написа около осемдесет труда върху философията от времето на гръцките философи до съвременността, църковна иконопис и изобразително изкуство на средновековието, на архитектурата, на музиката от нейното създаване до наши дни. Той изследваше как всички те са се развивали през вековете, какво ги е свързвало. Една цел, за която очевидно не е достатъчен един човешки живот, пък бил той и необикновен. И специалисти, които са имали достъп до тези изследвания са единодушни,че всяко едно от тях е с качествата на докторска дисертация.

Явление, непознато

в световната

културна история

- Блазе ти - ми казваха всички, които знаеха за колегиалните и приятелски отношения между мен и Фончо. - Ти ще имаш най-точния възможен хороскоп.

Изобщо никога не поисках това от Фончо. Знаех за неговото дълбоко нежелание да прави индивидуални хороскопи и не желаех да го изнудвам да ми направи такъв. Попитах го, обаче защо не се занимава с това.

- Когато постъпих на работа в операта, всички знаеха, че се занимавам с астрология, и се започнаха едни молби, едни изнудвания да правя хороскопи на кого ли не. Съставям аз хороскоп на Катето Попова- знаеш колко бе сладка, всеобща любимка и на колеги, и на публиката. Но... смърт и се пада

в самолетна катастрофа

Повиквам я и й казвам, в никакъв случай да не пътува със самолет. А тя ми отвръща: "Фончо, това е минала работа. Имах голямо премеждие със самолет, когато бях в Куба.

- Не знам, но те съветвам. Не се качвай на самолет.

Не ме послуша. В Братислава измести друга пасажерка само и само да лети с този самолет. И загина. А аз спрях да правя хороскопи.

И втори случай. Виждам Любо Пипков в Съюза на българските композитори. С Любо бяхме добри приятели - възложи ми още когато бях много млад, да оркестрирам операта му "Момчил". Приказваме що приказваме и изведнъж ми казва:

"Фончо, я ми кажи нещо за бъдещето.

На Любо му зная необходимите данни. И започвам да пресмятам на ум.

“Любо, трябва да бъдеш много внимателен на 9 май. Когато я минеш тази дата ще видя по-подробно за по-нататък.”

Не видях за Любо по-нататък. Защото на девети почина. Оттогава не искам да правя индивидуални хороскопи.

Заедно бяхме с Фончо в камерната опера в Благоевград. Съоснователи - той музикален директор, аз солист. И два пъти наруши обета си да не прави хороскопи. Впрочем те не бяха индивидуални.

Първият път бе след голямото земетресение във Вранча. Фончо ни каза, че до края на ноември същата година ще има голямо земетресение , което ще се почувства в Благоевград. Всички му повярвахме. Преди края на месеица нямаше нищо и Пламен Карталов - сегашният директор на Софийската опера, попита:

- Фончо, какво става със земетресението?

- Почакай края на месеца.

И един ден преди края на месеца така тресна, че в Благоевград помислихме, че идва краят на света.

А вторият хороскоп - той не беше за пред хората, затова малцина знаеха за него и още по-малко повярваха.

А изчисленията показваха, че до края на хилядолетието комунизмът като система ще рухне и всичко ще започне от Москва.

Ех, Фончо, Фончо! Как липсваш сега на България. С твоята мъдрост и проницателност за тебе щеше да има достойно място в обществения ни живот. Пък и само да ни убедиш,че както сме я подкарали да не мислим като европейци, ще дойде ден да се радваме на главата лук (стига да има откъде да я откраднем), за да я изядем с вестник.

И това ще ни е много!