Сайлъс Мичъл е може би най-известният лекар в САЩ за целия XIX век. Негово дело е описанието на феномена “фантомен крайник”. Баща му настоявал да стане хирург, но имало проблем - Сайлъс бил страхлив. Той сам признава, че като студент често припадал от ужас по време на операция.

Тогава още нямало анестезия и той до края на живота си не можел да изличи спомен от операцията на една жена. Тя трябвало да бъде държана от “яки мъже” и “пищеше и се гърчеше, а от нея шуртяха фонтани кръв”. И Мичъл решил, че няма нерви, за да извършва такива операции.

Да, почти до ХХ век хирургията е “касапско изкуство”, както е наречена и новата книга на Лидзи Фицхарис за нея. В претъпкани от студенти и зяпачи зали с амфитеатрално наредени банки за сядане хирургическият спектакъл се е разигравал върху подгизнала от кръв сцена под агонизиращите крясъци на пациентите.

При тези условия от първостепенна важност е била бързината. Хирургът Робърт Листън например се славел с това, че може да отреже крайник за 30 секунди. И за да не губи време, между отделните процедури той имал обичая да държи ножа със зъби.

В центъра на вниманието на авторката обаче е английският хирург Джоузеф Листър. Като студент той сядал най-отзад на спектаклите на д-р Листън и се възхищавал на сръчността му. Листър обаче си дал сметка, че

в хирургията не само

болката е ужасяваща

Оперираните редовно умирали от сепсис. Фатални били и гангрените от инфектирани разрези.

Никой не знаел на какво се дължат тези инфекции. Имало само хипотези, например, че заразяването е с “невидим куршум” или с миниатюрен организъм, наричан “анимакула” по аналогия с “молекула”. В другия лагер пък били медици, според които инфекциите след хирургическа намеса се дължат на микроскопични прашинки от гнилоч във въздуха, наричани “миазма”. Това било логично за времето си предположение предвид на спарения въздух в тогавашните болници.

Но Листър се заел да открие фундаменталната причина за инфекциите. Заедно с жена си извършил много експерименти с живи жаби и с други животни. И постепенно започнал да разбира процесите на възпаляване и на коагулация (съсирване) на кръвта.

Просветлението му дошло, когато Пастьор обяснил ферментацията и гниенето. Лекарят осъзнал, че опасен е не самият въздух, а микробите в него. Въпросът бил как те да бъдат изтребени, преди да инфектират раната. По-късно Листър казва, че хрумването му дошло благодарение на въшките по главите на учениците. Казал си, че щом въшките могат да бъдат унищожени с отрова, която не оставя обриви по скалпа, същото може да се направи и с вещество, което да покрива раната на оперирания. То ще убива бактериите, без да уврежда меките тъкани. Най-важната част от прозрението на Листър е, че това антисептично вещество трябва да се полага още преди да е започнала инфекцията на раната.

След безброй експерименти той заключил, че карболовата киселина отговаря на изискванията му. Напоил марля с карболова киселина, лимонов сок и ленено масло, поставил я върху раната и я бинтовал. Всеки ден сменял бинта, но марлята оставала отдолу. Накрая въодушевено докладвал, че “третираният по този начин абсцес бе излекуван толкова добре, че направо ме очарова”.

Не всички обаче

са били очаровани

Листър си спечелва силен враг в лицето на Джеймс Симпсън, откривателя на хлороформа, който оспорил метода му. Според други лекари пък карболовата киселина не била с нищо по-добра от другите антисептици. Трети твърдели, че Листър се пише откривател на терапия, която вече се е прилагала в Европа. А голяма група хирурзи от старото поколение изобщо отказвала да признае микробната теория. Нужно е било много търпение (каквото Листър е имал в изобилие), докато теорията му бъде възприета.

Какви методи е използвал Листър при операциите си, четете в хартиеното издание на в. "Здраве без лекарства".