След разпитите в Москва се усещаше извън тялото си, разказвал за земеделския политик по-късно Петър Димков

Беше през ранната есен на 1955 г. - топла, истинска софийска. Родителите ми седяха в двора, а аз, обременен с уроците, стоях в къщата. Звънна се, отворих на непознат мъж, който ме впечатли с високото си, умно чело, излъчващ финес и интелигентност. Нищо особено - нашият дом, в който живееха двама известни и сладкодумни журналисти, където можеха да се водят разговори, опасно да бъдат водени другаде, беше притегателно място за мнозина.

Родителите ми се зарадваха много на това посещение. Личеше си, че това е близък приятел, когото не са виждали много отдавна, но на когото истински държат. Това бе Константин Муравиев (бачо Коста, както двамата го назоваваха).

В дом като нашия, където

за политика се говореше много повече, отколкото примерно къде да намерим балкански кашкавал, името на този човек бе много популярно. Константин Муравиев - министър в три правителства, и трите свалени чрез преврати, най-дълго лежал по затвори (а след девети и в лагери), е най-малко управлявалият български министър-председател. Приятел на баща ми от тридесетте години на века, когато вече е бил един от лидерите на земеделска партия "Врабча" 1.

Този достолепен мъж стоеше като омагьосан и гледаше, че земята под дръвчетата беше покрита с нападали плодове.

"Иване, какво

ги правите?

- попита той баща ми. - Може ли да си напълня от тях една мрежичка за вкъщи?"

Необичайна молба. Трябваше да минат години,за да разбера, че тези плодове, които аз с досада почиствах и изхвърлях са били тогава храна (може би и единствена) за този достоен българин. Управляващите се бяха погрижили той да бъде винаги близо до гладна смърт.

Баща ми беше силно развълнуван от това посещение. Спомените му за онова смутно време, когато Муравиев е взел решение да съставя правителство, напираха, да ги сподели с мене - невръстния.

"Бях дочул, че бачо Коста е решил да става министър-председател и без да се колебая отидох в Княжево, където живееше във вилата си - започна баща ми. Там имаше няколко души негови съпартийци, които желаеха Коста да управлява. Така го и съветваха, така и стана - под една или друга форма бяха в управлението, а после заедно по лагерите.

Сред присъстващите имаше и двама чужденци, които се оказаха висши представители на английското разузнаване. Разговаряхме по изключително интересни

теми за събитията

у нас и в Европа,

които бяха жизнено важни за нас. Изглежда, че моето тълкуване за тях допадна на англичаните, които ми предложиха,че мога да бъда до двадесет и четири часа при тях в Англия.

"Невъзможно е,господа!Семеен съм с малко дете, не говоря езика ви и не съм убеден, че извън България ще представлявам някаква ценост. Ще ви помоля обаче, след като водихме този откровен разговор да ми отговорите откровено на мой въпрос. Известно е, че Чърчил от създаването на Съветския съюз е против него. Войната безспорно ще свърши с победата на съюзниците. Защо Чърчил няма да се възползва от удобния момент да нанесе удар върху Съветите? - беше моят въпрос.

Поради две причини. За целия свят разгромът на Германия ще бъде свързан с победата на Съветския съюз и всякакви действия срещу него, независимо, доколко аргументите за това са правилни, ще има неописуемо

тежки международни последици за нас

И второ. Източна Европа ще бъде под съветско влияние. То ще бъде много тежко за нея и народите, които ще изпаднат под съветската власт, ще започнат да искат от нас да ги освободим от нея. Тогава нашата роля в световен мащаб ще нарасне много.

Много интересни обяснения и много странни за нашите разбирания и трябваше да минат години за да разберем тяхната истинност.

"Бачо Коста, не поемай управлението на България в този момент, когато ще има толкова големи сътресения - обърнах се аз към него.Това може да ти коства много. "Иване- каза той , тази държава е като кораб без кормчия. Ако някой не я подхване, ще се разбие.

Разбрал съм се с комунистите по всички въпроси, които ми поставиха. Нашето правителство ще бъде истинско демократично."

Не ме послуша бачо Коста. Разсъждаваше като отговорен за бъдещето на страната политик и виждаш какво стана. И сега ми каза колко много се е лъгал, че ще дойде власт, която изобщо ще се интересува от демокрация.

Наскоро след това посещение в къщата ни станаха унгарските събития. И всички политически затворници

"превантивно" пак бяха прибрани

на "топло"

Мина известно време, бачо Коста беше пак на свобода. Една привечер, тъкмо се бях прибрал от училище, баща ми ми подаде една банкнота от сто лева и (след като дълго се беше замислил) ми каза:

“Занеси я на бачо Коста, но внимавай някой да не те проследи. Кажи му,че му връщам заема.”

После ми каза адреса, на който трябва да отида в "града" - така наричахме в нашия тогава краен квартал центъра на столицата.

Отидох на посочения адрес без някакви приключения,

звъннах,

отвори ми самият Муравиев

"Аз съм синът на Иван Янъков - напомних аз кой съм -Идвам да върна този дълг на баща ми."

Очите на Муравиев се насълзиха:

"Само Иван се досети какво е моето положение и ме подпомогна."

После ме покани да влезна в една голяма, но съвършенно празна стая, в която я имаше само две големи кожени кресла, гипсова отливка на бюст на Стамболийски, близък роднина на Муравиев. Никакви други следи, че тази стая е обитаема - никакви пердета, никакви килими, само редица празни рафтове за книги. Много потискаща гледка.

"Всичко ми иззеха, моето момче. Покъщнина, пет хиляди тома на три езика. Оставиха ми само този бюст на най-скъпия за мене човек в живота ми - на Стамболийски, моя свако."

Минаха много години. И баща ми, и Муравиев вече бяха покойници, а аз се ожених за жена, която споделяше моите разбирания. Близък роднина на Муравиев, приятел на родителите ми ни донесе да прочетем мемоарите на Муравиев, които бяха депозирани в БАН. Интересни събития описани за интересни времена. Но мемоарите свършваха до девети септември 1944 г.

Едно от най-скъпите наследства, които баща ми ни остави, беше дружбата му с великия лечител и българин Петър Димков.

При цялата си огромна заетост той намираше време да общуваме. При една такава среща ние му разказахме за мемоарите на Муравиев, които ни бяха много развълнували. Тогава той ни разказа следното:

"След излизането си на свобода, Коста дойде при мен да се посъветва за

здравословни проблеми

Беше се уплашил, че има психически проблеми, защото по време на разпитите, усещал че не е в тялото си, а е извън него и го наблюдава отвисоко (в наши дни това явление вече е описвано доста често).

"Коста, какво се оплакваш, знаеш ли колко хора искат да достигнат до това състояние", рекох му.

Разприказвахме се, за това което му се е случило след преврата.

"Когато по радиото обявиха, че има ново правителство, аз безпроблемно се прибрах в родното си место. Там останах десетина дни, докато дойдоха и ме откараха с кола до София. После ме качиха на самолет и заедно с други министри от старите правителства,

с регентите ни откараха в Москва Започнаха разпитите. Нямаше физически разпри, но психически - колкото искаш. Глад, безсъние и кофи с мастило, които да изпишеш.

Направи ми впечатление, че ме разпитваха да си спомням с подробности за отделни дати, даже и часове - с кого съм бил, къде, за какво сме си говорили, какво се е случило - хиляди подробности, които невинаги можех да си припомня точно.

Един път

на разпитите ми присъстваше нашият главен отговорник

за тях. Вгледах се в него, познах го, въпреки че от нашата среща беше минал четвърт век.

Това беше по времето, когато Стамболийски беше отишъл да подписва Ньойския договор и аз го замествах. При мен дойде един руснак, който твърдеше, че е избягал от Съветска Русия Твърдеше, че трябва да се срещне с министър-председателя по много важен за държавата ни въпрос. Казах му кога това е възможно и когато Стамболийски се прибра в България, тази среща се състоя.

"Господин Стамболийски - обърна се руснакът към министър-председателя - дошъл съм да ви направя едно изгодно за Вас предложение. Ако ми възложите и ми осигурите ресурсите, от които се нуждая, след шест месеца ще знаете кой какво мисли за вас, опасен ли е или не за Вас и Вашето управление."

"Господине, вие

ми предлагате

да стана диктатор?

- попита Стамболийски. И да забравя за демокрацията? И всеки българин да бъде шпиониран и следен?"

"Господин Стамболийски,за вас е по-важно да имате сигурност."

"Коста, този човек е опасен за България - обърна се Стамболийски към мене.

Искам след двадесет и четири часа той да не е в нашата страна.

В определения срок този човек напусна България. И по време на разпитите аз разбрах, че и дворецът, и българските правителства са били шпионирани от Съветския съюз.

Мисля, че ако днес този достоен българин Константин Муравиев беше жив, щеше да види, че нещата не са се променили много.