"ЗАТВАРЯХ ролетките. Помолих постовия стражар да наглежда дюкяна.

В този момент се чуха викове: "Помощ! Помощ! Стражар!" С постовия хукнахме към градинката, откъдето се носеха крясъците. Там вече се бяха притекли граждани.

Един мъж и една жена се обадиха на стражаря: "От скамейката вдигнаха човека и го отвлякоха с автомобила. Колата имаше номер 1122 или 1244.

Бяха пет-шест души, а той сам. Това разказва пред полицията Димитър Манов, служител в колониалния магазин "Нов Измир", който се намира на пресечката на "Граф Игнатиев" и "6 септември". Около 1 часа в полунощ на 8 срещу 9 юни 1932 г. той става свидетел на мистериозно отвличане на гражданин от улица "Генерал Паренсов".

Показанията му се потвърждават и от постовия стражар в градинката при църквата "Свети Седмочисленици" Стоян Белчев. Другите свидетели, споменатите мъж и жена, не са открити за разпит. Посочените от тях автомобилни номера са издирени. Оказва се, че колите са частни и през цялата нощ са били в гаражите си.

Непознатият мъж се представил с името Стоян Величков, чиновник във втори полицейски участък. Направената проверка установява, че там такова лице не съществува. По всичко личи, че двойката е улеснила отвличането на гражданина, като отвлякла вниманието му, докато похитителите си свършат работата, а после заблудила полицията.

Три дена не се знае

кой е изчезналият

Версиите, по които се работи, са две. Според първата това е отмъщение за убийството на председателя на Македонския национален комитет Димитър Михайлов, извършено преди по-малко от месец по заповед на ВМРО-протогеровисти. Хората на Ванче Михайлов знаели кой е убиецът и решили да се разправят с него, преди да го заловят ченгетата. Другото предположение е, че пияни младежи си правят гаргара с органите на реда.

И двете версии са опровергани на 12 юни, когато става ясно, че отвлеченият е хористът от операта Симеон Кавракиров, комунистически функционер и активист на левицата в македонското освободително движение, т.нар. федералисти. Полицията веднага тръгва по горещите следи. Първо е идентифициран автомобилът. Заловен е шофьорът - Янко Грундщайн, който приел да участва, защото "мислел отвличането за приятелска шега".

Тази плоска лъжа рухва като пясъчна кула. Притиснат от полицията било със заплахи, било с обещания за снизхождение, шофьорът издава петимата похитители: Михаил Карайорданов, Александър Хоринек, Гошо Георгиев - Гърчето, Михаил Михайлов-Мичо и Иван Керемедчиев. Последният е агент от Дирекцията на полицията.

С изключение на тартора Карайорданов останалите са арестувани още на другия ден. Заловен е и собственикът на автомобила Петър Ранчев, който срещу скромно заплащане предоставил возилото на похитителите. От разпитите се разбира, че първия ден отвлеченият Кавракиров е докаран в един чифлик край Радомир. Там полицията открива и арестува още двама съучастници.

Виновните са подведени под отговорност за умишлено лишаване от свобода. Те признават, че са похитили Кавракиров

по заповед на ВМРО

донесена от непознат куриер, при това старец. Всички охотно разкриват обстоятелствата около отвличането, но и дума не обелват за местонахождението на жертвата.

Никой не потърсил отговорност на главния поръчител Ванче Михайлов, който се разхожда из столицата. Нещо повече. Скоро собственикът на колата, шофьорът и двамата мъже от чифлика са освободени от отговорност, а четиримата похитители са пуснати под гаранция, за която ВМРО щедро развързва кесията си.

За капак на всичко органът на михайловистите "Македония" публикува писмени показания на отвлечения Симеон Кавракиров от 14 юни 1932 г., в които пленникът разказва за връзките между комунисти и протогеровисти и за щедрата финансова подкрепа, която Белград оказва на последните. Съдържанието на този компромат е без значение, тъй като е писан под натиск. Графологичната оценка обаче доказва, че почеркът е на Кавракиров.

Никой не знае какво става с отвлечения комунист. Пускат се слухове, че е убит, че е избягал зад граница, че се намира във Виена, че ще бъде освободен и т. н. След всеки слух следва опровержение, после дълго мълчание. Когато старата версия се забрави, отново се пуска в обращение. Няколко дни след отвличането край Дупница е намерен обесен младеж. Вестниците тръбят, че това е Кавракиров. Скоро самоличността на обесения е установена и версията също пропада.

Истината е, че хористът е закаран в Пиринския край, където ВМРО е пълен господар. В региона организацията разполага с голям брой чети, явки, оръжейни арсенали, продоволствени складове, импровизирани затвори и други опори на своето господство. В Пиринския край държавна власт няма. Там се разпорежда Ванчето. Полицията не смее да навлиза в неговата територия и дори от страх се поставя в негова услуга.

В продължение на две години Кавракиров е местен от село на село и от град на град. Той е строго охраняван от четата на Гошо Гърчето. Всякакви контакти са му забранени. Подложен е на жестоки изтезания. Здравословното му състояние се влошава. Към края на пленничеството Кавракиров е вече "жив труп".

За всичките две години, които Кавракиров прекарва като заложник, много рядко се прокрадват достоверни информации за неговото местонахождение и съдба, а доколкото ги има, те се губят между многобройните слухове, сензации и противоречиви сведения. Въпреки изолацията, в която е поставен Кавракиров, някои хора успяват да се видят с него и да го разпознаят. Пред други той самият се разкрива. Тези инцидентни случки не спомагат по никакъв начин за неговото освобождаване.

В Горна Джумая (днес Благоевград) го държат в един хотел. Там михайловистите довеждат една медицинска сестра да го прегледа поради влошеното му здравословно състояние. Те обясняват на жената, че техният човек е

"паднал от камион"

След като напуска хотелската стая, сестрата се сеща, че болният е Симеон Кавракиров, с когото на младини са живели в една махала в Гюмюрджина.

На излизане от една от къщите, в които го държат, отвлеченият хорист оставя под възглавницата цигарена кутия, върху която написва следния кратък текст: "Аз съм Симеон Кавракиров. Държат ме в плен, защото не мисля като тях и се боря за освобождението на Македония по друг път." На Гергьовден през 1934 г. край село Осеново разкрива самоличността си пред група селяни, докато Гошо войвода се е нафиркал до козирката с високоградусов алкохол по случай именния си ден. Селяни от село Виногради му предлагат да го освободят, като избият охраната, но той отказва, за да не пострадат невинни.

След преврата на 19 май 1934 г. Каракиров е преместен в Разложко. Новата власт разпуска политическите партии и организации. Важна стъпка в осъществяването на тази политика е ликвидирането на ВМРО. Лидерът на организацията Ванче Михайлов емигрира. Други водачи и изпълнители на мокри поръчки са арестувани и пратени там, където им е мястото. Отделни дейци оказват съпротива.

Сред тях е и четата на Гошо Гърчето. В началото на юни полицията в Горна Джумая получава сигнал за нейното местонахождение. За ликвидирането решителното сражение

Деморализираната сбирщина е напълно разбита. Двама четници са пленени, а останалите, сред които и войводата, са убити.

На другия ден е извършен оглед на полесражението. Между труповете е намерен и един цивилен, убит с пистолет, какъвто е имал само войводата. Пленниците твърдят, че не го познават.

При повторния разпит признават, че убитият е Симеон Кавракиров. Лично войводата Гошо го очиства, след като осъзнава, че настъпва краят.