Комунизмът, ченгетата и лично Тодор Живков са виновни за корояда, захапал българската гора днес. Но понеже в историята има много ирония, в крайна сметка и комунизмът, и ченгетата, и самият Живков станаха жертва на корояда. Диктаторът падна от власт през 1989 г. заради перфидните му “маньоври” с природозащитниците. След това бе разпусната Държавна сигурност, а комунизмът бе демонтиран.

Короядът обаче надживя всичко това и днес върлува из българските гори. Бедствието в тях може да бъде представено като голямо, но и като малко. И в двата случая обаче терминът за него е каламитет - т.е. опустошение. До лятото на 2017 г. по оценки на земеделското министерство короядът е изял 14 700 хектара иглолистни гори, а гъсеницата борова процесионка - 19 976 ха. Освен това от снеголоми, ледоломи и ветроломи са повалени дърветата в още 36 425 ха, като от около 20 000 ха те още не са изнесени.

Оставени са да съхнат 1 млн. кубика дървесина, в която вече са се развъдили корояди и те заразяват здрави гори. От биосферния резерват “Бистришко бранище” на Витоша, който бе засегнат първи, гадинката се е прехвърлила в Рила, Стара планина, Родопите и другаде, така че катастрофата вече е национална.

От друга страна, короядът е станал глобално бедствие. Той гризе горите в цяла Европа, особено в Полша, Русия и Германия. В Хондурас армията изсича 1/4 от боровете, за да спаси здравите дървета. В САЩ и Канада са умъртвени 28 милиона хектара иглолистни гори. Полша например тая година почна сеч в Беловежката гора с цел борба със смърчовия корояд. Европейската комисия обаче веднага я даде на съд, тъй като гората е в списъка на ЮНЕСКО за световно природно наследство.

Това е най-старият резерват в Европа. Намира се до границата с Беларус и има площ 145 000 хектара. Там живее зубърът, има 700-годишни дъбове и 300-годишни борове. А в България е засегната само 2% от горската площ.

“Като цяло българските гори са в много добро състояние”, заяви шефът на лесовъдите със забележително тематичното име Палигоров, докато бе служебен зам.-министър в правителството на Герджиков.

И наистина, България е сред най-гористите страни в Европа. Цели 37,7% от площта й (41 000 кв. км) е горска и въпреки безогледната сеч през последните години тя устойчиво расте. При това над 200 000 ха от българската гора са с напълно запазено някогашно величие, тъй като дърветата в тях са над 100-годишни. Днес това са гори като описаната от хронистите на Първия кръстоносен поход Silvas Bulgarorum - гъст пущинак от Ниш до Пазарджик, който се прекосява за 8 дни, без да срещнеш жив човек за това време.

Днес у нас най-много са дъбовите (35,5%) и буковите (16,5%) гори. Смърчовите са едва 1,8 млн. ха (4,3% от горската площ), като короядът типограф е изял само 1896 ха от тях (0,01%) Много по-злостен вредител е върховият корояд, разяждащ боровите гори. На него, а не толкова на смърчовия се стоварва вината за каламитета.

Всъщност днес страдат и съхнат иглолистните гори, които не са си на мястото. През 70-те г. на ХХ век властта у нас извършва залесяване, каквото историята не помни. За да бъде спряна ерозията, но най-вече със стопанска цел се садят иглолистни видове. Те растат бързо, но не виреят добре в по-ниските части на планините, които са широколистно царство. Следват и промени в климата, довели до засушаване, което отслабва т.нар. стволостоене и дърветата по-лесно падат при буря.

А короядът, който в естествената гора служи като санитар, това и чака. Той продупчва кората и снася яйцата си във флоема под нея. Ако дървото е здраво, то реагира на атаката, като пуска смола в дупчиците и задушава ларвите. Ако обаче е повалено, смолата е малко и следва бързо разяждане на влакнестия слой с проводящи каналчета. От това дървото съхне и умира. Не и короядът. Той се прехвърля на съседни дървета и при няколко последователни топли зими поразява цялата гора.

За да се избави от него, на гората й е нужно поне две седмици температурите да са минус 20 градуса или още по-ниски. Тогава насекомото измръзва и напролет гората е чиста. Каламитетът в България обаче е налице, защото от 1979 г. до ден днешен в “Бистришко бранище” такъв студ никога не се е задържал нужните 2 седмици. Напротив, зимите са все по-меки и короядите вече дават по няколко поколения годишно Това ги разпространява експоненциално далече извън резервата.

Първото нашествие на корояда в “Бистришко бранище” е през 1956 г., тъкмо когато Тодор Живков става комунистически вожд на България. Тогава местността е част от Народен парк “Витоша” и е защитена, но още няма статут на резерват. Получава го през 1977 г. с включването на 1061 ха от нея в програмата на ЮНЕСКО “Човек и биосфера”. Въпреки малката площ на резервата и липсата на периферни зони с по-строг режим е забранена всякаква човешка дейност в него - не само строителство и санитарна сеч, но и паша, лов, бране на гъби и билки, лагеруване и дори навлизане в него. От десетилетия обаче охраната на резервата е снета, а и преминаването на туристи е разрешено по двете популярни пътеки - от Бистрица и от Железница към Алеко. В почивните дни през лятото в този район на Витоша е по-оживено, отколкото на “Витошка”. Така резерватът посреща второто нашествие на корояда през 1986 г., срещу което вече мерки не се вземат, а студената зима се чака и досега.

Третото бедствие, връхлетяло “Бистришко бранище”, е вихрушката на 22 май 2001 г. Тогава за минути смерч чупи смърча в бранището на площ 62 хектара. 120-годишни дървета са нахвърляни в безредие по 4-5 едно върху друго, но поразена е вече почти мъртвата от корояда гора. Два месеца по-късно на съвещание в БАН на лесовъди и екперти надделява мнението на еколозите Тома Белев и Андрей Ковачев повалените дървета да останат, както са, за да се подпомогне израстването на млада гора. От тях обаче короядът плъзва неудържимо. Преди смерча в “Бистришко бранище” има короядни петна с обща площ 64 ха, сега те са 10 пъти повече.

В този вече съвсем окаян вид резерватът е сполетян от четвърто бедствие - пожара през юли 2012 г. Огънят горя с дни, но след потушаването така и не се появи дори приблизителна оценка на щетите от него. А дали изобщо имаше щети?

Пожарът лумна точно в средата на поразения от смерча район и изпепели мъртвата, оглозгана от корояда гора. Но той обгази и изтреби корояда в обширен район и май бе спасителен за живите дървета наоколо. Ако е така, може да е умишлено дело на природолюбители, т.е. да е бил пожар от “скръб и жалост”.

Който е бродил из бранището, знае колко горест вселява в сърцата тъжната му гледка вече 30 години. Знае и колко затънтено и непристъпно е запаленото място. Излиза, че едни са плакали, докато са гасили с пот на чело, а други - докато са палили с пот на чело.

Освен, разбира се, ако огънят на Витоша не е бил дело на държавата. Хитроумен ход за справяне с корояда, който заобикаля и тежките процедури, и инатливите природозащитници. Тази хипотеза се потвърждава косвено от забележителната мудност и сякаш нарочно създавания хаос при гасенето от страна на “компетентните органи”. Както и от твърде уместното заключение на МВР, че за пожара не е имало умисъл. Потвърждава се и от факта, че тук-там сред пепелището и най-вече около него са покарали млади фиданки.

Само едно бедствие вече 2 пъти се разминава на “Бистришко бранище” - зимната олимпиада. И ще станат 40 години, откакто резерватът и короядът в него си стоят непокътнати. Началото на този период е белязано от бързото склерозиране на властта в СССР. То позволи на малките диктатори в соцлагера да правят самостоятелни ходове.

Живков е окрилен от ролята си в т.нар. Хелзинкски процес на разведряване в Европа и активно се заиграва с ЮНЕСКО и еколозите. През 1985 г. София е домакин на Генералната асамблея на ЮНЕСКО и НДК за кратко се сдобива с прозвището “Чичо М'Боувата” колиба по името на тогавашния генерален секретар на организацията. За 1989 г. пък е насрочено домакинство на Европейския екофорум. В изпълнение на новата повеля резерватите в България никнат като гъби, а културни 9 обекта получават статут на паметници със световно значение.

В този политически контекст София се кандидатира за домакин на зимните олимпийски игри през 1992 г. Идеята е подхвърлена на Иван Славков в МОК от приятеля му Жак Рох, бъдещия шеф на световния олимпизъм. Правителството я подкрепя и обещава да вложи 1,5 милиарда долара в нови спортни съоръжения. Още 2 милиарда се очакват от МОК.

Плановете са наистина мегаломански. Предвидено е в местността Малинова долина под Околовръстното шосе да се построи олимпийско село и до него да се стига с метро. А също зимен център с леден стадион, за който бе обявено, че ще се изгради с безплатен бригадирски труд.

На Витоша са планирани два ски центъра - на Златните мостове трасета за ски бягане и биатлон, а на Алеко - за алпийски ски. Там се предвижда от 9 ха пистите да станат 142 хектара, като се изсекат 32,5 ха гори. Бистришко бранище трябва да бъде прекосено от три писти. Това означава, че при спечелено домакинство статутът му щеше да бъде променен или поне границите му да бъдат прекроени. Тогава мъртвите дървета щяха да бъдат извлечени и короядът щеше да бъде победен.

За целта обаче трябваше да няма гражданска опозиция на организационния комитет. Правило на МОК е да дава олимпиадите на градове, чиито жители подкрепят домакинството на игрите. Властта взе мерки да се пресичат опитите за критика, но тогавашният Тома Белев се казваше д-р Петър Берон, най-изявен природозащитник. Неясно как за околните, той все намираше пролуки в цензурата. Макар в периферни издания като в. “Ехо” или сп. “София” и сп. “Отечество” еколозите успяваха да прокарат по някоя статия в защита на бранището (и на корояда).

А и на всички здравомислещи беше ясно, че плановете са неизпълними и че София лъготи МОК Веднъж получила олимпиадата, тя щеше да пренесе повечето състезания на Боровец, тъй като имаше право да премества стартове в други планини до 100 км околовръст. И тогава Боровец щеше да се доизгради като зимен курорт до мащабите на т.нар. Супер Боровец и до него щеше да се стига по магистрала. Иван Славков казваше, че дотам ще отива и влак като продължение на метрото. Знаейки за тези планове, умните хора от властта като Андрей Луканов, тогавашен шеф на Комитета по туризма, набързо си накупиха имоти около Боровец.

Никой не знаеше обаче какво мисли Живков. От една страна, той подкрепяше зет си и държавната машина работеше здраво в полза на домакинството. От друга, той се даваше сметка в какви непосилни разходи ще влезе при спечелването му, и то при затъваща икономика и растяща международна изолация заради възродителния процес и “българската следа” в атентата срещу папата, както и при обтягащи се лични отношения със съветския лидер Михаил Горбачов.

И така най-неочаквано в. “Антени” неговият главен редактор Веселин Йосифов пише статия срещу домакинството на София. Това не бе периферна публикация и МОК и чуждите посолства със сигурност са я отбелязали. Те знаеха, че “Антени” е печатен орган на Държавна сигурност и съответно, че критичните статии в него са, така да се каже, оторизирани. Знаеха и че Йосифов е много близък на Живков и е сред хората, които пишат речите му.

Славков, разбира се, е вбесен и според изкуствоведката Бисера Йосифова, дъщеря на покойния днес журналист, се заканил да покрие Витоша с писти и да търкаля главата на баща й по улея за бобслей. Славков казва още, че Весо Кучето, както бе прякорът на Йосифов, не бил истински мъж, защото не можел да пикае в мивката, визирайки ниския му ръст.

Ден преди гласуването на МОК в Лозана - 16 октомври 1986 г., Йосифов бе свален като председател на Съюза на българските журналисти. София обаче загуби домакинството, макар и с малко, от град Албервил. Френската кандидатура тогава бе двойна, тъй като през 1992 г. имаше и летни игри, така че с този ход Франция си осигуряваше било едното домакинство, било другото.

За София остана даденото под сурдинка обещание следващата зимна олимпиада да бъде вързана в нейната кърпа. Тази кърпа се развърза неочаквано бързо, тъй като МОК промени правилата и взе да редува зимни и летни игри през 2 години. Така само след година София се кандидатира отново за зимна олимпиада. И уж беше фаворит срещу само трима съперници, два от които победени категорично съвсем наскоро. Но в първия тур тя получи най-малко гласове и отпадна, а игрите отидоха в норвежкото селце Лилехамер.

Живков, еколозите и короядът си отдъхнаха при тази развръзка, но не и Държавна сигурност. В пика на Европейския екофорум в НДК през октомври 1989 г. нейни мутри набиха събиращите подписка природозащитници в градинката пред “Кристал” пред очите на цяла тумба западни журналисти. Последва шествие на “Екогласност” начело с Берон до Народното събрание и Москва даде съгласие Живков да бъде отгърмян още на първия пленум.

На крилете на славата си като дисидент Петър Берон оглави СДС и след няма и две години спечели изборите и вече се виждаше като премиер на България. Но президентът Желев направи така, че да лъсне агентурното минало на Берон в Държавна сигурност и кариерата му се срина. Оттогава Берон взе злобно да нарича покойния днес Желев “дребния човек с потните кунки”.