Васил Левски е единственият неоспорим български герой. Почитта към него обаче не обединява нацията - напротив, той системно бива присвояван от кого ли не (от разколническия синод, който го обяви за светец, от футболен тим) и служи на противоположни каузи, партии и идейни платформи. Образът му е достатъчно ковък, за да прилегне на всяка кауза, да се пришие на всяко знаме. Това обаче всъщност подкрепя неговия уникален статут на единствен национален герой.

За този статут са необходими два фактора: митологизиране и книжовно наследство.

“Митът” не е измислица, фалшифициране и принизяване на реална личност или събитие, а специфичен вид мислене за тях като за легенда.

Митът служи за спойка на общността - в случая българската нация. Той може да се опира изцяло или отчасти на историческите факти, а може и съвсем да ги изопачава. Може да подминава едни факти и да набляга на други според условията на медийната среда, в която се разпространява.

Тук именно изпъква ролята на ковача на мита, неговия разказвач. В наши дни най-близък до тази фигура е журналистът, а в миналото - глашатаят. Крали Марко например е дребен български феодал от XIV век, васал на султана, изиграл срамна роля при османското завладяване на Балканите. Митът обаче го превръща в чутовен герой, борец срещу робията и закрилник на българите. За Крали Марко има цял цикъл народни песни, оформящи героичен епос - нашия аналог на “Илиадата” и Стария завет. Заради диалектните му особености се смята, че той е дело на гусларите от Добърската школа, водеща началото си от ослепените Самуилови воини. Такъв сляп просяк, пял по тържищата и пред черквите със собствен акомпанимент, е българският Омир.

1. Митологизиране

Противно на нашите представи българският патриотизъм е много слаб. В Европа той е един от най-слабите, а на Балканите несъмнено е най-слабият. Подобно на съседните патриотизми тонът му е проникнат от горчивина и самосъжаление. Ето защо той не произвежда мощен пантеон от герои като другите нации. Но също като тях служи на нашата национална самоидеализация, а за нея на Левски е отредена най-голямата роля.

Обратно на написаното в учебниците той не е създател на стройна революционна организация от стотици комитети по градове и села.

Първата и втората му обиколка из България са финансирани от Иван Касабов и неговото “Българско общество”. Дават му прокламация и пълномощно, подпечатани с печата на “Привременното правителство в Балкана”. Явно Левски е трябвало да ги показва на хора от съществуваща структура на Касабов, т.е. действал е от нейно име и за нейна сметка. При третата си обиколка Левски пак е с пълномощно, този път от Каравелов. Ето защо въпросът бил ли е идеолог, основател и ръководител на тайната организация отпада.

След обира в Арабаконак тя е разкрита и са разгромени 15 комитета в обширен, но все пак ограничен район на България. Арестувани са 200 души, но повечето са освободени. Осъдените са 61. Въпреки това “стотиците комитети” спират да дават признаци на живот, ако не броим т.нар. хасковско приключение. За наследник на Левски начело на тайната мрежа е избран сливенският учител Атанас Узунов. Но още на 4 май 1873 г. той гръмко се проваля Избран е чрез жребий от хасковския комитет да изпълни смъртната присъда на местния чорбаджия хаджи Ставри Примо, подозиран като издайник. Узунов влиза в дома му и стреля 3 пъти, но не успява да убие чорбаджията, а е заловен от слугите. После на разпитите с ласкателства е подлъган да издаде комитетските си другари. Прави им и списък и на очните ставки ги убеждава да си признават. Така са разбити и комитетите в Стара Загора, Сливен, Чирпан и Хасково и са осъдени общо 22-ма души.

Но Узунов дискредитира не само себе си, а и организацията. В разрез с конспиративния принцип тя има хоризонтална, а не вертикална структура и много от участниците в нея се познават. Общуват с писма по куриери, поддържа се архив (попаднал в турски ръце), попълват се тефтери, издават се разписки. Никой не знае как да действа при провал и издайничествата са масови.

Освен това Левски до последно няма пълен контрол над комитетите. Властта му е оспорена от Ангел Кънчев и особено от Димитър Общи.

Въпреки всичко това. Левски застава на самия връх на българския пантеон Изтласкването му там е започнато от Христо Ботев, продължено от Захари Стоянов и Иван Вазов и завършва през 20-те години на ХХ в. Тогава вече няма живи сподвижници на Апостола и всяко село може да си припише комитет, създаден от него, а всеки манастир - да му стъкми скривалище.

Но до Освобождението само 28 текста (дописки във вестници, стихове и др.) споменават Левски. Без мемоарите на Панайот Хитов всички те са за обесването му. 14 са от Каравелов, 8 са от Ботев, 2 са неподписани. В 3 дописки във верноподаническия български печат в Цариград Левски е наречен “долен човек и хайдук”.

Вазов пише поемата “Левски” през 1881 г., но го споменава и в стихотворенията “Бунтът” (1876), “На Ком” (1880) и в още 4 по-късни творби. Описва го и в “Немили-недраги” и в разказите “Апостола в премеждие” и “Чистият път”. През 1883 г. излиза биографията на Левски от Захари Стоянов. Започва и производство на възпоменания - отначало скромни чествания в провинцията, но след освещаването на паметника в София през 1895 г. церемониите за годишнини от обесването на Левски там стават все по-помпозни. Причината е в политическото удобство - паметникът е на няколко крачки от сградата на Народното събрание. София не е свързана по никакъв начин с освободителното ни движение, но тя се случва да е лобно място на един от неговите дейци. Това се оказва решаващо този деец да бъде въздигнат до национален символ.

2. Писмено наследство

За първия половин век след смъртта му за Апостола излизат 740 произведения. До края на Втората световна война броят им се удвоява, а по случай 150 години от рождението му Народната библиотека издава най-изчерпателната библиография за него - над 4300 произведения. Оттогава до днес продукцията за Левски повторно се е удвоила.

В контраст на тази книжна лавина и без да има съперници за трона на патриарх на българската революция, писменото наследство на Левски е твърде оскъдно. При това то се състои изцяло от писма и революционни документи, т.е. не е имало никакъв обществен отзвук.

На фона на писмената продукция на Раковски, Каравелов, Ботев, Славейков и др. Васил Левски не е никакъв книжовник и в определен смисъл не е и възрожденец. Митът за него обаче го поставя като пръв между възрожденците.

Поради специфични за България причини (преклонение пред делото на Кирил и Методий, забавеното развитие заради робството и др.) писаното слово е доминиращият културен код през Възраждането. Самото Възраждане, така да се каже, се извършва на хартия. Вестници, брошури, листове, прокламации и други печатни материали са най-важният инструмент за достигане до съзнанието на българите. Затова който не произвежда и не разпространява печатно слово, остава неизвестен и няма никакво влияние сред народа си.

Неслучайно Левски е организирал издаването на свой вестник в Ловеч, недосегаем за цензурата. Той поръчва български печатарски букви и Ангел Кънчев ги взема от вилаетската печатница на в. “Дунав” в Русе и му ги доставя. Левски е гласил за главен редактор на вестника поп Кръстьо и го праща да стажува в Букурещ при Каравелов. Друг негов доверен човек се учи там за словослагател. С комитетски пари на панаира в Узунджово е поръчана и малка печатарска машина тип “американка”, която да печата вестници, брошури и позиви на тайната организация. Но залавянето на Апостола слага край на тези приготовления и вестникът така и не тръгва.

Затова идеолог на освободителното движение е Каравелов.

Няма как това да е Левски, който започва да става известен сред българите дълго след своята смърт. Освен че е оскъдно, писменото наследство на Левски съдържа относително прости фрази. Тъкмо защото е с единични адресати, то не е пламенно и завладяващо, в него няма реторически блясък като в “Горски пътник” на Раковски, като словото на Каравелов и Славейков, да не говорим за поезията и публицистиката на Ботев. Само тук-там в него има ярки изрази, които обаче днес са издигнати в ранг на оракулски заклинания и са се превърнали в лозунги. Най-изтърканите от употреба са:

“Народе????” (в тефтерчето му)

“Чиста и свята република”

“Ако спечеля, печели цял народ, ако изгубя, губя само мене си.” Този израз бе моден по време на социализма. После го смени “Времето е в нас и ние сме във времето”.

“Свобода и секиму своето” пък е надписът под бюста на Левски пред посолството на България във Вашингтон. В превод: Freedom and to each his own. Без да е сгрешен или неточен, този превод е лош, подвеждащ. Историчката проф. Мария Тодорова е направила анкета сред американците как разбират тая фраза. И съвсем естествено мнозина смятат, че тя отразява разбирането на Левски колко голямо е значението на частната собственост за свободата на индивида. Това е сбъркан прочит, наслагващ и едно позорно внушение.

На въпрос дали го долавя, посланичката на България в САЩ Снежана Ботушарова тогава възмутено и енергично отрече.

Проблемът е, че бюстът е открит на 18 юли 1996 г. - навръх 159-ата годишнина от рождението на Апостола. Тогава България е в бездна: върлува виденовизмът, спестяванията на хората и активите на държавата се разграбват, има хиперинфлация и страната отчаяно се нуждае от заеми от Световната банка и МВФ. Техните централи са във Вашингтон, а най-голяма тежест в двете институции имат САЩ.

Така чрез надписа се отправят уверения към правителството на САЩ и към МВФ и Банката, че

българите зачитат частната собственост и че България има воля за приватизация, на която те толкова държат. (Тъкмо тогава се развихря масова приватизация, също чист грабеж.) Така с фразата на Левски се оборва стереотипът на американците за българите като неспасяемо болни от комунизъм.

Комичното е, че изразът “секиму своето” не е на Апостола. Той се появява за пръв път в единствената сигурна публикация на Васил Левски, т.е. при единствената му изява като журналист. Това е писмо до Каравелов, писано на 28 януари 1871 г. Но Каравелов решил да го отпечата като статия във в. “Свобода” на 13 февруари. Фразата “секиму своето” в нея е дописана от Каравелов. Но явно се е харесала на Левски, защото той после я използва в две писма, писани в един и същи ден - 10 май 1871 г. На чорбаджията Ганчо Милев Левски споменава идеала си за “свобода и чиста република” и накрая казва, че България няма да има цар, а “управление на народа” и “секиму своето”. На Панайот Хитов пише: “Ще разбереш каква искаме да бъде нашата свобода - чиста свобода българину и секиму своето.” В друго писмо до богат българин във Влашко от 6 октомври 1871 г. Левски пише, че задачата на българите е “да съградим храма на истинската свобода и да дадем секиму своето”.

Статията е най-силният текст на Левски. В нея той развива идеята, че българите трябва да се освободят сами. “Трябва да заговори ножът, мастилото не помага”, се казва за призивите към европейските държави, които хем са равнодушни за страданията на българите, хем и крепят Османската империя. Затова е безполезно да се чака външна помощ - “ние се посвещаваме на Господ и разчитаме на собствените си мишци”. “Ние сме човеци и искаме да живеем по човешки. Нямаме нищо общо с турското правителство и мир помежду ни е невъзможен.” И следва абзацът: “Всеки един народ, даже турците, трябва да бъде свободен и да живее сред нас като народ и като граждани. На нашия байряк, който ще се развее на Балканския полуостров, ще пише само тия три думи: “Свобода и секиму своето.”

И при четирите употреби контекстът подсказва как да се разбира фразата “секиму своето” - имат се предвид правата на народите. Но макар че от тази статия започва сближаването на Каравелов с Левски, и въпреки нейния висок патос редакторът на “Свобода” е намерил за нужно да внесе големи промени в нея.

В оригиналното писмо Левски казва, че като се освободим, всички граждани ще са равноправни. “Ще имаме едно знаме, на което ще пише “Свята и чиста република”. Същото желаем и на братя сърби, черногорци, ромънци и пр. да не останат след нас, в едно и също време да дадат гласа си.”

Левски говори за републиканско управление не само в бъдеща България, но и в съседните страни, които в онзи момент са монархии. Така излиза, че ратува за революция в Сърбия и в Румъния. Под република той разбира демократично управление, коренно различно от тиранията на султана.

Каравелов обаче не желае някой в Белград да помисли, че с вестника си бунтува сърбите против княза им.

Все пак доходите му са от Сърбия, печатницата за неговия вестник е купена със сръбски пари. Освен това той минава за сръбски писател, при това не какъв да е, а основател на съвременната сръбска литература чрез повестта си “Крива ли е съдбата?”, писана на сръбски. Затова Каравелов ратува за балканска федерация или конфедерация начело със сръбския княз. Ето защо той променя текста почти до неузнаваемост, вграждайки сянката си:

“И така, ние желаем да въстанем и да искаме насила своите права, които са така зверски потъпкани. Но ние желаем още щото нашите братя сърби, черногорци, босненци и ромъни да не останат по-назад, а заедно с нас да подигнат гласа си.” И следва изречението, в което трите думи на знамето са променени от “Свята и чиста република” на “Свобода и секиму своето”, а самото то се забива на Балканския полуостров.

Случаят е проява на цензура, упражнена от Каравелов като редактор според - както казваме днес - определени или спуснати му опорни точки. Изхвърлено е например изречението, в което Левски обявява, че българските земи са Мизия, Тракия и Македония. А от престоя си в Легията Левски е бил съвсем наясно за сръбските претенции към тях. Има ирония в това, че Каравелов е цензузирал текст, в който сам той е обявен от автора му за “чист и свободен вестникар български”.

Иронията се сгъстява още повече от следната редакционна бележка към статията, подписана с Д. Л. (Дякон Левски): “Ние познаваме това лице като човек честен, родолюбив и деятелен. Той в продължение на две-три години е обикалял цяла България и е имал време да узнае народа и неговия дух; следователно ние се радваме, че можем да украсим вестника си с негова дописка.”

Тази бележка обективно обслужва турското разузнаване. Не стига това, ами авторът на статията е поканен от редактора да се отправи за среща в Букурещ. Същата година има още такива подканвания към Левски чрез вестника, докато накрая той забранява на Каравелов да изписва името му. Въпреки забраната на 11 март 1872 г. в “Свобода” излиза уводна статия на Каравелов, в която той води полемика със западни вестници относно положението в Турция. Изтъква упоритите опити на турската полиция да залови водачите на освободителното движение. И цитира Христо Арнаудов, турски шпионин, който казва: “Турското правителство само тогава ще има пълно доверие в нас (българите - бел. ред.), когато им предадем едного от българските войводи - или Панайота, или Тотя, или Дяконът!”

Явно Каравелов е неизкушен в конспирацията. Но поне е добронамерен. Той е най-образованият от литературните дейци през Възраждането и е безспорно най-добрият редактор - по-добър от Славейков и Ботев.

След намесата му текстът на Левски става жив, ярък и красноречив. В него са привнесени реторически фигури, каквито липсват в типичния за Апостола изказ в писмата му. Една от тях е “всекиму своето”. Всъщност това е “учен” израз, чийто оригинал на латински е suum cuique. Използват го Катон Стари и Юстиниан и е широко застъпен в европейската словесност. Той е мото на пруския крал Фридрих II и е изписан на най-високия пруски орден “Черен орел”. Има френски и руски съответствия, а на немски това е много известната поговорка Jedem Das Sеine.

И тук иронията около този израз, тръгнала от Каравелов, става гъста като катран. Същият надпис е използван най-цинично от нацистите и украсява входа на концлагера в Бухенвалд. Той остава там и след войната, когато съветската армия държи в лагера заловени нацисти. Поради това вече не бива този израз да се вкарва в устата на Васил Левски.

Защо и тялото на Апостола е безсмъртно - четете в хартиеното издание на "168 часа"