На 30 юни 1971 г. в катастрофа загиват Георги Аспарухов-Гунди и Никола Котков. С тях е и още един човек, когото вземат на автостоп на бензиностанцията на стария път през прохода Витиня. Алфата на Гунди се забива с над 100 километра в час в камион, който излиза от черен път. Шофьорът дори нямал шанс да чуе идващата кола.

Съотборникът на Гунди и Котков Цветан Веселинов-Меци неотдавна направи 70 години. По повод на юбилея той написа биографична книга заедно с известния спортен журналист Румен Пайташев. “Синът на вятъра” разказва за историята на крилото, една от легендите на “Левски”. И Меци се връща към този трагичен ден с една уникална история, която не е разказвана до днес.

“За последен път видяхме живи Гунди и Котков в деня на трагедията. След няколко дни трябваше да играем финал за купата на Съветската армия с пловдивския “Локомотив”. Гунди бе наказан и прие поканата да отиде във Враца във връзка с 50-годишния юбилей на местния “Ботев”. С него тръгна и Котков, а ние останахме да тренираме. После се прибрах вкъщи и ми съобщиха за катастрофата чак следобед, когато един милиционер бе чул за нея по радиостанцията. Освен това те

мислеха, че третият човек в колата също е играч на отбора, и този милиционер бе тръгнал да ме търси. Когато ме намери, ми съобщи всичко. Ние не можехме да повярваме, че ужасната трагедия е факт. Допреди няколко часа бяхме заедно и изведнъж тях ги няма завинаги. Хората почнаха да говорят, да скърбят, коментираха се всякакви версии, тъгата бе навсякъде. Дори се говореше, че има инсценировка - как са изгорели, колко са изгорели. Никой нищо конкретно не знаеше, хаосът бе пълен! Баща ми, който ги е обличал, ми казваше истината. Аз от него разбрах всичко. Все пак са се разпознавали въпреки изгарянията”, разказва спомените си Меци Веселинов за трагичния ден.

Той препредава и разказа на татко си, бай Весо, който по това време е домакин на “Левски”.

“Гунди и Котето ми бяха като деца, затова ми е трудно да говоря за тези ужасни моменти. Но трябва да кажа истината, защото впоследствие чувах какви ли не небивалици. За разлика от другите аз видях всичко с очите си”, препредава разказа на бай Весо синът му.

“Те тръгнаха за Враца след сутрешната тренировка. Искаха с тях да дойде и Сашо Костов, но той се отказа. Явно е имал късмет... Около обяд на “Герена” позвъниха от милицията и ни казаха за катастрофата. Веднага ми наредиха да остана на стадиона и да чакам, докато докарат труповете. Заедно с мен останаха да чакат служителите на клуба Никола Сираков и Славчо Новоселски, както и началникът на стадиона Коце Михайлов. Така че това бяхме хората, които видяхме за последен път Гунди и Котето. Някъде около полунощ на следващия ден ги докараха с милиционерска джипка от “Пирогов”.

Бяха ги положили в сандъци, а отдолу бяха подложили найлони, защото бяха обгорени и капеха. Аз събрах още найлони и цяла нощ ги сменяхме, защото изгорелите им меса капеха постоянно. Беше нещо като във филм на ужасите”, продължава разказа на дългогодишния домакин на “сините”.

“Гунди беше отдясно и така си бе замръзнал - с изпънати ръце, стиснати юмруци и зъби - както е държал кормилото. Беше си останал, както е бил в момента на удара. Беше обгорен от лицето до пъпа. И от краката надолу също беше обгорен - само костите му се виждаха. А около талията месата му седяха. Лицето на Гунди беше обгорено, но се познаваше, че е той. Аз му познавах и ръцете, и лактите... А Котето бе по-скоро опушен, само от колената надолу беше обгорял. Иначе лицето му не беше засегнато. През цялата нощ милиционерите пазеха на “Герена”. Близките на починалите донесоха милиционерските униформи и на двамата, тъй като бяха капитани. После посмъртно ги направиха майори. Наредиха ни да им облечем униформите, сложихме им и фуражките. До тях в ковчезите им сложихме по един цивилен костюм. Костюмът на Гунди сякаш беше кафяв. Завихме ги и се опитахме да ги приведем в някакъв порядък. Заковахме ковчезите, като им сложихме отгоре по една футболна топка, както и по една снимка на двамата в униформи. Това се случи някъде около 3-4 часа сутринта. Качиха ме в една джипка и ме закараха вкъщи, в “Слатина”. Ковчезите останаха на стадиона и милицията ги пази до сутринта.

Никой освен нас не видя труповете, дори и най-близките им хора - това беше заповедта от най-високо място. В пет часа джипката дойде до нас и ме закара обратно до “Герена” за погребението”, допълва разказа си бай Весо.

“А всичко около траурната церемония беше организирано от тогавашния министър на вътрешните работи Ангел Солаков, който беше голям левскар. Те и затова после го уволниха. Същия ден бяха загинали трима съветски космонавти и комунистическата власт се дразнеше, че хората повече скърбят за Гунди и Котков. А Солаков ги обичаше като свои деца. Даже им беше издал специални пропуски за министерството,

с които да влизат при него когато си поискат. На сутринта народът започна да се трупа за поклонението, а милиционерите, които бяха безброй, пускаха само по двама-трима души. А хората бяха хиляди, хиляди... От цялата страна прииждаха хора, за да кажат последно сбогом на Гунди и Котето. И точно тук беше грешката. Организаторите мислеха, че за няколко часа всички хора ще минат през залата за поклонението, но когато наближи часът на погребението, навън имаше още десетки хиляди, които не бяха влезли. Когато казаха, че вдигат ковчезите, народът побесня и помете кордоните Хората пробиха и нахълтаха през един вход на стадиона. Тогава председателят на дружеството Червенушев реши да излъже и по негово нареждане обявиха, че ще изнесат ковчезите на терена. Хората се дръпнаха от залата и това бе използвано, за да натоварят ковчезите на джипка и да тръгнат към Централни гробища. Тогава хилядното множество също тръгна пеша съм гробищата. И сега, като си спомня, пак ми избиват сълзите. Там направо ги пуснаха в гробовете, нямаше църковна служба, защото беше забранено”, завършва разказа на бащата на Меци.

Синът му също продължава със спомените от погребението. “Всички футболисти от отбора вървяхме непосредствето след джипката с ковчезите. Сред нас бяха жените на Гунди и Котков. Властта се дразнеше от популярността на Гунди и той сякаш пречеше на управляващите. А за обикновените хора той не беше просто човек, а символ, идол, икона. Имаше случаи когато дори стари хора идваха при нас и се опитваха само да го пипнат. Това властите не можеха да му простят! Именно затова после не даваха да се оставят цветя на гробищата, както и на лобното им място на Витиня. След смъртта му даже си говорихме със съпругата му Величка и тя ми сподели, че “ако Георги не беше загинал при

катастрофата, сигурно пак щяха да намерят начин да го премахнат”. Самото погребение беше голяма трагедия! Не само за нас, за всички. Ние се разбихме, отчаяхме се, защото си отидоха едни от най-добрите български футболисти, а Гунди безспорно беше най-добрият. Смъртта на Гунди и Котков определено даде отражение и на представянето ни през следващия сезон. Финалният мач бе отменен и се игра два месеца по-късно. Тогава спечелихме с 3:0 и посветихме победата на загиналите си приятели и съотборници. А в първенството останахме без трофей”, завършва легендарното крило на “Левски” Меци Веселинов.

От "24 часа"