Този текст бе публикуван в "24 часа" точно преди 2 години - на 23.05.2015 г. Сега много хора го споделят във фейсбук в отговор на вчерашното твърдение на Путин, че писмеността отишла в Русия от македонската земя. Поради засиления интерес публикуваме текста отново.

Три факта усилено и целенасочено се укриват от руските езиковеди като шила в торба.

1. До XVII век никой по света не възприема езика на Московията като руски. Наричат го език на московитите, московитски.

2. Руски език дотогава са наричали само и единствено украинския език.

3. Езикът на Московията не се е признавал от европейските учени за славянски, а е бил отнасян към угро-финските говори.

Днес, разбира се, вече не е така. Заради имперските си интереси и с цел завоюването на славянски земи Русия оказва огромен натиск върху своите езиковеди. Поставя им задачата да придадат на руския език “славянски статут”. Ако на запад от Русия живееха германски племена, заповедта би била руският да стане част от германското езиково семейство.

Тези реформи започват от Михаил Ломоносов и подсилват слабите славянски черти на руския език. Но и в средата на XIX в. полският лингвист Йежи Лешчински пише:

“Езикът на прусаците с много повече основания може да се смята за славянски от великоруския език, който има много по-малко общо с полския и с другите славянски езици от пруския.”

Русия започва официално да се нарича така при цар Петър I (от 21 октомври 1721 г.). За него името “Московия” е било мракобесно. Петър I не само бръснел насила брадите на руснаците, но

забранил на жените

в Московията да носят

чадри (фереджета) Забранил и харемите (“тереми”, в които жените са държани под ключ). При пътуванията в Европа Петър I настоявал картографите да изписват на картите си името на царството му не Московия или Московития, както дотогава, а Русия.

Стратегията на Петър I е била да “изсече прозорец в Европа”. Той настоявал, че континентът свършва не на границата между Великото литовско княжество и Московията, а при Урал. Така за пръв път в историята московитите са наречени славяни и за пръв път Московията е включена географски в Европа.

Дотогава чешки и полски автори на славянски граматики отчетливо разграничавали руския (т.е. украинския) език от московитския, който изобщо не причислявали към славянските езици. Той е бил твърде беден на славянски думи, нещо, което се признава от съветския езиковед Игор Улуханов още през 1972 г. в неговия труд “Разговорната реч в Древна Русия”. Той пише, че кръгът славянизми, редовно повтарящи се в живата реч, се разширявал много бавно. Записите на устна реч, направени от чужденци през XVI-XVII век, включват само няколко славянски думи, а основната маса е угро-финска и тюркска лексика, изтъква Улуханов.

В целия “Парижки речник на московитите” (1586 г.) Улуханов

открива само 2

славянски думи:

“владика” и “златен” В речника на Ричард Джеймс от 1618-1619 г., воден като дневник, думите са повече - 16 (“благо”, “блажи”, “брани”, “враг”, “време”, “възкресение”, “възкръсна”, “длан”, “немощ”, “пещера”, “помощ”, “празник”, “пряпор”, “разробване”, “сладък” и “храм”). В “Граматика на московитския език” немският учен и пътешественик Хенрих Лудолф е събрал през 1696 г. цели 41 думи (макар че някои са с финско окане в представките - “роскошь”). Другата устна лексика на московитите е финска и тюркска.

За лингвистите в онази епоха не е имало никакво основание да наричат езика на московитите славянски, тъй като по основния критерий - устна реч, той не е съдържал славянизми. Ростов дава много характерен пример: Мордовецът Иван Сусанин от Костромския уезд не е знаел руски и се налага родата му, като прави челобитня пред царицата, да плати на тълмач за превода на молбата им от костромски фински на “господарски” руски.

Днес обаче мордовският град Кострома се смята в Русия за люлка на руския дух и на славянството. Когато реши да вземе руско гражданство, френският актьор Жерар Депардийо бе адресно регистриран именно в Мордовия. Там има и рок група, която пее мордовските песни на руски, ужким са славянски. Но само преди два века в Кострома никой не е говорел на славянски.

Като аргумент за наличие на славянски език се изтъква, че църквата в Московията е проповядвала на славянски.

Това обаче е бил

български език,

на който се е водела и държавната преписка. Този аргумент нищо не доказва. В Европа по същото време деловодството е на латински. Това не хвърля никаква светлина по въпроса какви народи са я населявали.

С Люблинската уния от 1569 г. Великото литовско княжество прави обща държава с поляците (на полски “Жечпосполита”). То запазва беларуския за държавен език, а Полша въвежда латинския. Днес в Смоленска, Курска и Брянска област никой не “ока” и не се говори руски, а беларуски, същият като в Минск и Витебск.

Всеки езиковед би заключил, че в тези области живеят беларуси, тъй като говорят този език. Не и руските езиковеди. Те отнасят тези хора към етноса на “окащите” им съседи, които по времето на Лудолф са знаели само 41 славянски думи.

Улуханов уточнява как да се разбира един пасаж у Лудолф - за двата езика в Московията, местния и църковнославянския (българския). Той пише: “Колкото някой иска да се изкара по-учен, толкова повече поръсва със славянски изрази речта си и писанията си, макар някои да се присмиват на тези, които злоупотребяват със славянския език в ежедневната реч.”

В Беларус, Литва или Украйна да се присмиват някому, че използва славянски думи, е нелепо. Не се и случва. Обратно - никой няма да те разбере, ако вместо със славянски думи изграждаш фразите си с угро-финска или с тюркска лексика.

Такова “двуезичие” го няма никъде при славяните,

дори при държаните

500 г. под турски

ярем българи

Има го само в Московията.

Тъкмо това двуезичие заради липсата на народна славянска основа е шилото, което строителите на руския език крият на дъното на торбата.

Техният “език” минава през т. нар. стадий на развитие на термина. В началото е “московитски”. После при Ломоносов е “руски”, а след като Русия окупира Беларус и Западна Украйна през 1794 г., сменят името му на “великоруско наречие на руския език”. Срещаме го в “Тълковния речник на великоруското наречие на руския език” на Владимир Дал от 1861 г. В него под “руски” език се разбира беларуски и украински.

Днешните издания на този речник обаче са под името “Тълковен речник на живия руски език”. Дал, който е омъжил щерка си за българин, никога не е правил речник с такова име.

През 1778 г. в Москва излиза брошурата на Фьодор Карин “Писмо за преобразителите на руския език”.

“Ужасната разлика между нашето московско наречие и славянския ни пречи да се разбираме със същата лекота, с коята съживява красноречието при обикновен разговор - пише Карин. - Както опитният овощар подновява старото дърво с млади калеми и чисти изсъхналите филизи и тръни около стъблото му, така великите писатели са преобразили нашия беден език, който, ашладисан със славянския, е станал и безобразен.”

Очевидно “бедният

и безобразен” език

е чакал Пушкин

и Лермонтов да преобразят есперантото на Прокопович, Ломоносов и Сумароков в днешния “велик и могъщ” руски език.

Другите славяни нямат такъв проблем - при тях наречията органично прерастват в литературен език. Само на руснаците им се налага да съчетават угро-финския говор на простолюдието с официалния славянски на държавата. В Украйна, да речем, би било нелепо да се иска “засилване на славянизмите в писмената реч”, тъй като тамошната лексика си е славянска и няма нужда от подсилване като руската с български думи. Както се казва,

млякото не се

пресича с още мляко

В края на XVIII в. строителите на руския загърбват и българския, който от векове е удържал Русия “в славянството”. Обявяват руския език на славянизираните угро-фини за суверенен. Макар да му липсват типичните за славянските езици черти, той е вкаран в тяхното семейство. Патриотизмът побеждава езиковата реалност.

Така стоят нещата и днес. За да ги разберем, помага Мелетий Смотрицки, беларуски просветен деец, работил в Киев и Вилнюс, автор на “Граматiки словенскiя правильное синтагма”. Тя е издадена през 1619 г., т.е. доста преди Ломоносов да положи руската граматика на научни основи. За Смотрицки има разлика между църковния български и руския. Той пише:

“Словенски переводимъ: Удержи языкъ свой от зла и устнъ своъ же не глати лсти. Руски истолковуемъ: Гамуй языкъ свой от злого и уста твои нехай не мовятъ здрады.”

От цялата му книга е ясно, че под руски той разбира украинския (който по онова време е общ с беларуския). А не езика на Московията. “Нехай”, “мовять”, “здрады” са украински думи и затова Смотрицки ги нарича не “преведени”, а “изтълкувани на руски”. В сп. “Руска реч” обаче Владимир Аниченко от университета в Гомел нарича езика, на който Смотрицки превежда,

“така наречен руски”

Така наречен от Смотрицки? И така наречен от народите във Великото литовско княжество? Тук личи стремежът на Аниченко да не дразни руските филолози. Един вид той им казва: Всичко е окей, нашият стар език е “т. нар.” руски. А истинският руски, без т. нар. е бил в Русия. Смотрицки е объркал термините.

Да се слагат днешни мисли в главите на стари автори обаче, не е научно. Ако те пишат черно на бяло, че руски е именно украинският език, а не московският, защо да извращаваме думите им? Защо да преиначаваме историята? При такъв подход ще се окаже, че украинският език е аномалия. Паднал е в Киев от Луната, чужд е и затова е “т. нар.” Смотрицки показва, че за него руски са реалиите на украинския и беларуския. Докато днес под руски се разбира език, основан на българския.

Угро-фински езици

Днес ги говорят повече от 20 милиона души. Те единствени заедно с турския и татарския се говорят в Европа, без да са индоевропейски езици. Донесени са през Урал от V век насетне.

Делят се на няколко групи. Пермско-финската се говори от коми, удмурти и бесермени. Волжко-финската - от мордовци (ерзяни, мокшани), мурома, марийци и мешчери. В Балто-финската влизат сету, финландци, ингерманци, естонци, ижорци, квените в Норвегия, загадъчните вод, карели, вепси и мери. В групата на унгарците са още хантите и мансите.

От всички тях само унгарците успяват да си направят остров в славянското море и да оцелеят езиково в него повече от 10 века.

Славянски езици

Днес ги говорят над 400 милиона души. Част са от индоевропейското семейство. Най-ранната им фиксирана в писмен вид форма е старобългарският език от IX век. В езикознанието той се смята за много близък до праславянския, т.е. до езика преди разселването на славяните от прародината им около Балтийско море през IV-V в. Ръсел Грей и Куентин Аткинсън от Оксфордския университет пишат през 2007 г. в сп. “Нейчър”, че цели 20 века по-рано балто-славянското езиково единство вече се е разпадало.

Разселването води до нов разпад и през VIII в. има три групи славянски езици - западна, южна и източна. Но поради интензивните исторически и културни контакти помежду им славянските езици остават фонетично близки, със сходна структура на думата и изречението, с общи граматически категории, семантика и морфологично редуване.

В източната група влизат беларуски, руски и украински.

В западната са чешки и словашки, езиците от лехитската подгрупа - кашубски, силезийски и полски, както и двата лужишки езика. Тук спадат още литовският и латвийският, макар че заради архаичните им черти някои учени ги определят като твърде рано отделили се от славянското семейство балтийски езици или като част от източната група.

В южната група са българският език заедно с македонската езикова норма и сърбо-хърватският. С разпада на Югославия той на свой ред се разпадна на сръбски, черногорски, хърватски, словенски и босненски.