Най-много ме докосва, когато хората кажат: „Мария – това е един добър човек“

ОТ НАЙДЕН ТОДОРОВ

Великата Мария Гигова навърши 70 г. Тя е родена на 20 април 1947 г. в София. Първата в историята на художествената гимнастика, станала три пъти поред абсолютна световна шампионка (1969, 1971 и 1973 г.) С постижението е вписана в книгата на рекордите „Гинес“. Избрана за гимнастичка №1 на ХХ век в света и в България. Дългогодишен президент на Българската федерация по художествена гимнастика. Продължава да работи всеотдайно за каузата на любимия си спорт. Член на Техническия комитет по художествена гимнастика към международната федерация. Позитивен, толерантен и сърдечен човек. Легендарната юбилярка Мария Гигова даде специално интервю за „24 часа“.

- Първата голяма гимнастичка в българската история, най-златната от най-златните на 70 години. Какво значи за вас това изречение?

- Значи дълъг живот с голямо разнообразие и реализация дотук. Мога да кажа, че зад това изречение стои живот с изпълнени мечти.

- Имате ли мечти за годините след 70?

- Човек винаги си има мечти. Ако спреш да мечтаеш, значи не си жив.

Сега мечтата ми е

да имам спокойствие

и уют вкъщи с

най-близките ми хора –

дъщеря ми, внука ми.

Ние сме по-голямо семейство, мечтата ми е всички мои най-близки хора да бъдат с мен максималното възможно време, да са здрави и да могат и те да изпитат радостта от живота така, както аз съм я изпитала до момента.

- Можете ли да опишете изминалите години като живот в съвършенство, както съвършена е била и играта ви като гимнастичка?

- (Смее се.) Не мога да кажа, че животът ми е бил в съвършенство. За разлика от играта, животът поднася мигове и препятствия, които не можеш сам да избегнеш с по-голям талант или всеотдайност в тренировките. И просто трябва да ги преминеш. Но мога да кажа, че съм преминавала препятствията с лекота и със съзнанието, че след всяко препятствие идват по-хубави дни. Това ми е давало опора, че не може лошотията да е нон-стоп. Че има приливи и отливи в живота и човек трябва да ги изживее такива, каквито са. Аз съм земен, здраво стъпил на земята човек. И нямам притеснение какво би могла да ми поднесе съдбата – каквото и да ми поднесе, трябва да го изживея. Изработила съм си тази философия и приемам всичко, което ми предложи животът.

- Ако сега трябва да назовете само един конкретен миг от живота ви дотук – кой е моментът от тези 70 години, който се извисява над другите?

- Създаването на нов живот – раждането на дъщеря ми. Тогава беше

върховно чувство

на щастие, което

не мога да заменя

с нищо друго.

Действително съм изживяла много хубави мигове в живота си и слава богу, че ги има. Когато се връщам назад, си спомням само хубавото. Всичко друго е на заден план. Може би така съм устроена – да бъда позитивен човек. Може би съм същество, създадено само за хубави неща - да ги изживявам и ако мога да давам и на хората нещо хубаво, да го правя. Ако не мога, просто пас. Негативизмът няма място в живота ми, действията и мислите ми трябва да са свързани само с позитивни неща.

- Сигурен съм, че не спирате да мислите и с какво да допринасяте още - и за българската, и за световната художествена гимнастика, като все още активен и уважаван човек в структурите на любимия ви спорт…

- Старая се, да. Като член на международния комитет, като съдия международна категория, като човек професионалист в този спорт, какъвто мога да се нарека. Все още смятам, че моите съвети и консултации към треньорите, работещи с нашите състезателки на високо ниво, пък и другите, които са по цензовете, бих могла да дам още и да бъда в помощ. И да давам ценни съвети тогава, когато ми ги искат.

- Явно мечтата за повече време с близките е доста по-силна от целта за преследване на нови постижения в художествената гимнастика, освен ако не ви търсят за помощ?

- След 62 години изцяло подчинени на спорта сега се отдавам на други изживявания – със семейството, с децата. Да си с най-близките си, е огромно щастие. Не съм могла да го изпитвам преди, защото бях много ангажирана с работата във федерацията. Знаете как е с управлението, администрацията, бюрокрацията – целодневно си в бумаги, планове, отчети, анализи, наредби, организиране на състезания. Всичко това ме изпиваше до крайност и когато се върнех вкъщи, вече бях на края на силите си. Но на следващия ден продължавах. Отново и отново, и отново. Сега търся спокойствието. Търся щастието на друго място, не в спорта, а в това да бъда с най-близките си.

- Как приемате вече обнародвания указ от президента да ви бъде присъдено най-високото държавно отличие „Стара планина“ – първа степен за изключителни заслуги към спорта?

- Това е невероятно признание. И съм малко притеснена, защото има много хора, които са дали доста от себе си за държавата, но не са получили това признание. Надявам се, че всеки, който е положил усилия, развил е своите талант, заложби и възможности и е допринесъл за страната си, ще получи същото признание.

Голяма чест е за мен.

Същевременно ми

създава чувството

за особена отговорност

за всичко онова,

което тепърва трябва

да правя в живота си.

- Кое от определенията или признанията ви трогва най-много и до днес – „първата“, „най-златната от златните“, гимнастичка №1 за ХХ век?

- Най-много ме докосва, когато хората казват: „Мария - това е един добър човек“.

- Кои имена излизат на преден план в съзнанието ви, ако направите разходка из спомените от ученическите години през захващането с художествената гимнастика, златните медали и стигнете до 70-годишнию юбилей?

- Аз съм голяма щастливка в това отношение, защото са ми помагали много хора. И аз съм благодарна на всички. Благодарна съм на Жулиета Шишманова. Но преди нея на Дора Ботева – учителката ми по физическо възпитание в 19-о училище, която ме насочи към художествената гимнастика и ме заведе при Жулиета Шишманова. Тогава дойде нейната голяма роля, ролята на Жулиета – първата ми треньорка. След това Миглена Михайлова – треньорката, която ме изведе до майсторски разряд и която винаги ще помня със своята доброта и отдаденост за моето развитие. Невероятен човек. За съжаление и нея вече е няма на този свят. След това Цветана Атанасова, Иванка Чакърова, Лили Мирчева. Всички те вече не са сред нас, за съжаление, но всяка от тях ми е дала от своя професионализъм, от своето внимание. Всяка е отделяла от своето внимание за моето израстване като спортистка.

Огромен късмет е за мен,

че съм попадала все

в прекрасни ръце,

които да извайват

моя талант.

Разбира се, трябва да спомена Златка Пърлева, която ми протегна ръка в труден момент, в който се лутах с кой треньор да продължа след световното първенство във Варна през 1969 г. Много са хората, на които съм задължена безкрайно на този свят. По-късно – благодарна съм на колегите ми във федерацията, целия екип, който създадох, за да направим нещо хубаво с новото поколение гимнастички – треньорите, състезателите… И сега, разбира се, новото ръководство на федерацията – виждам в Илияна Раева много добър мой наследник, който ме надминава десетократно във възможностите. Защото тя явно е широкоскроен човек, който може много и прави всичко със сърце, за да върви художествената гимнастика нагоре и българската школа да остане жива.

- Като се върнете назад във времето, има ли нещо, за което съжалявате, че не сте постигнала? Примерно, че не сте станала министър на спорта или не сте заела още по-сериозен пост в йерархията на световната гимнастика?

- О, Боже! Аз никога не съм се стремяла към някакви постове, те просто идваха при мен, без дори да ги желая. Но няма нещо, което да съм искала, и да не съм получила. Сякаш дори съм получила повече от това, което заслужавам. Имам всички признания – и международни, и почетни, и човешки, и внимание на хората, близките, колегите. Не мога да желая нищо, нищо повече. Всичко си имам.

- Какво е мнението ви за сегашното лице на българската художествена гимнастика и очакванията ви за бъдещето – след ерата на златните момичета от ансамбъла, с настъпването на времето на диамантите от новия отбор и все по-добрите изяви на Невяна Владинова и Катрин Тасева в индивидуалната надпревара?

- Миналото беше прекрасно, настоящето е много оптимистично, а бъдещето – каквото Господ е рекъл. Дай Боже също да е прекрасно.

- Ако в този миг духате свещичките на тортата и трябва да си намислите желание, какво би било то?

- Да бъда здрава, да имам сили и да се радвам на живота.