Арабаконашкият проход е стар разбойнически капан. Там, където през 1872 г. е обрана турската хазна, цар Борис III има вълнуваща среща с неколцина хайдуци. Горските пилета изскачат пред височайшия автомобил, с който монархът се връща от лов.

“Горе ръцете!”, реват мъжете. На задната седалка царят има чифте, но не посяга към него. Пита хладнокръвно: “Какво искате, юнаци?”

В този миг главатарят Дойно Белев познава особата. Застава мирно и долага: “Виноват, Ваше Величество! Ние сме разбойници и чакаме тук да оберем някой богат пътник, но Вас няма да обираме. Виноват!” Сетне изкомандва дружината: “За поо-чест!”

Този достоен мъж е българският Робин Худ, който 10 години шета из орханийските, врачанските и берковските гори. Родом от село Гурково, след Балканската война Дойно и братовчед му Найден обират богатия Паун от Осенов лаг. Трябвало да се издължат на лихвар. Със 7-годишна присъда двамата влизат в затвора. Започва Първата световна война и Дойно подава молба двамата да бъдат пратени на фронта.

Идва мирът и братовчедите получават хабер, че трябва да доизлежат наказанието. Спазаряват се с околийския началник да му плащат по 5000 лв. на месец, за да ги остави на мира. Парите обаче скоро свършват и Дойно Белев отново побива хайдушкия байрак.

Взема от богатите да раздава на сиромасите. Веднъж среща две говедарчета. “Колко пари ви плащат?”, пита харамията. “По 1500 лева на 6 месеца”, отвръщат момчетата. Разбойникът бърка в кесията си: “Ето ви по 2000 лева на човек! Закарайте още сега говедата в село и кажете на кмета, че Дойно Белев ви уволнява от служба.”

Друг път научава, че негов приятел дължи на Земеделската банка 20 000 лв. Отива му на гости, вади сумата и заръчва: “Ето тези пари да си платите борча на банката, а когато чуете, че бая ви Дойно е обесен, запалете една свещ и кажете: “Бог да го прости! Разбойник беше, но не бе толкова лош човек.”

През пролетта на 1924 г. в дирите на Дойно Белев влиза врачанската Обществена безопасност. Една вечер е заобиколен в къщата на Пена Димова в село Радотина. Дойно се качва на покрива, хвърля две бомби, но е ранен в главата и е заловен.

Делото е насрочено за края на юни, после е отложено за средата на юли. Подсъдимите са 23-ма, свидетелите - 213. Голямата зала на Първо углавно отделение на Софийския окръжен съд е претъпкана. Петнадесет стражари и още толкова войници охраняват главния подсъдим.

“Блед, подпухнал, около 50-годишен, с прошарени коси, бръснат и с ниско подстригани мустаци, Дойно Белев говори тихо, гладко и смирено, като че ли свещенодейства”, портретува го в. “Дневник”.

Разбойникът влиза в затвора със смъртна присъда, но и с твърдото убеждение, че цар Борис ще го помилва. Както той го е сторил на Арабаконак. Дворецът обаче мълчи.

В началото на 1926 г. Дойно е сломен от смъртта на жена си. Смазан е и физически от най-тежката верига, с която разполага тюрмата. Скоротечна туберкулоза дълбае гърдите му. Местят го в Александровската болница, където болестта го довършва. Свидетел на последните му дни пише:

“Той умря с убеждението, че за неговите разбойнически дела Бог не можеше да измисли по-жестоко наказание от това да го остави да умре като баба в леглото на една болница.”