Не зная как да се обърна към теб… А страшното време настава тогава, когато някой не може да бъде идентифициран. Не мога да ти кажа „колега“, не, защото си по-добър писател от мен, а защото тази професия, освен всичко, включва и морални императиви. А такива на тебе ти липсват. Не мога да се обърна със „Стефане“, защото си по-възрастен от мен. Не мога да кажа „господине“, защото подобно обръщение съдържа в себе си „Господ“, а ти си бил винаги далече от него и ценностната система на религията. Да кажа „другарю“ – твърде унизително, защото аз имам и другари, и приятели…

Така че „отварям“ писмото си към теб без обръщение. Т.е., не остойностявам твоето битие тук и сега. За малко щях да напиша, че не остойностявам „личността“, но такава няма.

От днес ти отново влизаш в медийното пространство, отказвайки наградата на Министерството на културата „Златен век“. Съвсем официално отказваш това, което, както се оказва, въобще не ти е присъждано. Дори няма предложение да бъдеш награждаван. Въпреки това намираш за нужно да откажеш „Златен век“, да не би пък случайно някой да се сети да ти я даде. А и мотивът да не приемеш награда, за която не си предлаган, е, че Димитър Иванов – бивш шеф на Шести отдел на Държавна сигурност я бил получил. Да. Би бил достоен отказ, ако по времето, когато Димитър Иванов е бил шеф на Шести отдел на ДС, ти пишеше хвалебствени стихове за Партията. По-долу ще цитирам няколко. Защо тогава не спря да пишеш в знак на протест – достойният Иван Радоев 17 години не публикува по онова време нито един стих. Тогава, когато ти със стихове и драматургия подкрепяше режима, Иван Радов хващаше своя рак, публикувайки поемата „Феникс“… Там имаше стихове и за „шепотниците“: „Тогава ме срещна един приятел. Един стар приятел и каза: Реших да стана член на Партията. Писна ми да ме тъпчат, ще тъпча аз“… Това бяха стихове и за милиционерите, какъвто е бил Димитър Иванов. Ама ти не написа тези стихове. Ти подражаваше на Евтушенко и Маяковски. Тогава, когато Иван Радоев хващаше своя рак мълчешком – ама какво забелижимо мълчание, нали – та тогава, когато бачо Иван хващаше рак, ти получаваше своите хонорари и съвсем по традицията на „българското дисидентство“ успя да си купиш два апартамента и вила в Балчик. До сега още не си казал, че принудително си бил заселен в Балчик. Колко писатели можеха да си позволят по онова време такова недвижимо имущество? И, докато ти придобиваше недвижимо имущество като апартаменти и вили, Иван Радоев постепенно приближаваше към заветните си два квадратни метра райска площ. Съобразяваше се с повелите на Партията и като Главен драматург на театър „София“… А Главният драматург беше и главен цензор на театъра, който Кольо Георгиев, най-малкият, едва шестнадесетгодишен, осъден на смърт от фашисткия съд преди Девети септември, та тогава, когато Кольо се опитваше от този театър да направи българската „Таганка“ и дисидентско свърталище, ти пишеше: „Когато говориш скучно за Комунизма, значи говориш против Комунизма“…

Меко казано, гнус ме е да ти пиша това писмо. Заради това то е адресирано по-скоро към тези, от които ти добре успя да скриеш дори комунистическото си сърце. Вечно удобният Стефан Цанев. Но, за да не съм голословен, ето стиховете ти, които по-скоро подкрепяха режима на Димитър Иванов:

Един поет пише стихове за Комунизма/върху бюрото на Столипин./ Хубаво е бюрото./И стиховете са хубави./ Аз съм за такава традиция!”,

"Хей, червеи във вратовръзки - напред!/Вие прогресивно затлъстявате./Вратите, през които влизате,/ са тесни за излизане./ Няма връщане. Затуй напред/ И викайте за всеки случай:/ - Да живее комунизма! Напред",

"Дори да се превърна в скитник/ и да остана без другари-/ ще спя във парка със Уитман,/ с Маяковски и Вапцаров./ И сутринта ще се завърна с подути слепоочия,/ категоричен като изгрев!/ И с изгрева, макар неточно/ ще римувам комунизма!/”,

”Когато говориш скучно за комунизма/ значи говориш против комунизма”…

 Ето, само заради тези стихове не би трябвало да бъдеш предлаган за Държавно отличие. Не заради друго, а заради твоята съпричастност по този начин към бившата Държавна сигурност. Защото какво по-силно съпричастие към нея от тези стихове. И да отказваш непредложена награда сега заради Димитър Иванов е просто продължаването на цинизма, наречен Стефан Цанев…