Не се съмнявам, че детските спомени за тези вечери са най-красиви, мили, леко сантиментални, тайнствени и зимни, много зимни. И при вас е така, нали? Сутринта на 25 декември все чакахме чудото, то пък все не идваше, но намирахме подаръци под елхата. Поне моите детски празници бяха бедни, но много щастливи и са останали в спомените ми не с подаръчетата под елхата сутринта на Рождество, а с чудните снежни зими, ледените пързалки, скърцащия сняг, миризмата на тамян, запалените свещички и не на последно място празничните трапези.

На Бъдни вечер всичко щом се стъмни ставаше тайнствено, тихо, някак си тържествено-потайно, а баба ми Радка подреждаше трапезата задължително с: пържен боб с много дивисил/ненадмината северняшка вкуснотия/, лучник /също местен специалитет/, пълнени сухи чушки, постен зелник, ошаф, сърмички, тиквеник, баница, а накрая се изваждаше от печката погачата, чийто вкус бе нещо специално. И досега се чудя какви бяха тези артритни ръце на баба ми, които умееха да омесят такава вкуснотия. Ръце възлести, кокалести, поразени от артрит, но силни и чевръсти, които свещенодействаха с брашното, за да се роди от тях Негово Величество Хляба. Дядо ми Манол казваше, че на празниците най-важното нещо са Хляба и Виното – те трябвало да са задължително приготвени с мерак и прекръстени. А той не беше религиозен човек... Баба ми допълваше, че всеки българин трябвало да меси хляб. Дали още тогава не ми се завъртя в главата символа на топлия хляб, фурната, препечената коричка от края и бялата среда?! Доста по-късно научих от разказите им, че тези специални жестове на празниците всъщност са компенсация за прекараните години по лагерите. Баба ми в делиорманското село Босна, а дядо по Куциян, Богданов дол и Белене. И двамата бяха слаби, жилави хора, но на такива празници отрупваха трапезата с храна, която се ядеше седмици след това – като спомен, личностна компенсация, може би някакъв комплекс от нечовешкия глад, който са преживявали. Това доста по-късно ми го разказваше майка ми.

Вечерта прекадявахме, палехме свещиците пред иконата и ми се разрешаваше да опитам от виното – домашно производство, гъсто, леко тръпчиво и ухаещо на есен. Вкусът му бе фантастичен. Иначе дядо започваше с ракия – също стъкмена от него и сварена в селския казан.

Лягах си в очакване на чудото, което все не идваше. Години по-късно разбрах, че чудото всъщност е станало преди 2 000 год. някъде из пущинаците на ханаанската земя. Появил се Спасителя, но това бяха тайни, които знаеха възрастните.

На другия ден обикаляха коледари и баба правеше кравайчета за раздаване. Отделно дядо разваляше дребни пари за коледарите. След време и аз обикалях да коледувам. Една зима събрах доста пари, емисия 1962 год., но като поотраснах ме хвана срам да обикалям по къщите на хората. Някак си се чувствах вече голям за такава работа.

Вече знаех, че щом „се блажи” на трапезата ще има прясно свинско месце, домашен суджук, препечен на жарта, дори кървавица и понякога качамак с пръжки, поръсен с едро счукан червен пипер. Баба и дядо не уважаваха на Коледа пуйките. Нямаше такава традиция в къщи. Гледаха гъски и приготвяха пълнена гъска, завита с листа от кисело зеле, но на уважение си беше свинското месо. Модата на пуйките дойде, когато те вече се бяха преселили в по-добрия свят, а с тях си отиде и вкуса на истинската Коледа.

Подхвърляше ми се, че имам имен ден и черпех приятелите в селската сладкарница. По-късно събирах съучениците в къщи „на терен” /така се казваха тогава купоните/ и се приготвяше задължителната пълнена гъска. Поливахме я с виното и ракията на дядо, а между чашките открадвахме първите целувки от момичетата. Но това ставаше вечерта, в потайните доби на Коледната вечер. През деня имаше веселба на селския площад. Духовият оркестър на село Торос, съставен предимно от цигани и наречен „Жабите”, дънеше здраво хората на Дико Илиев и възрастните обличаха новите си дрехи, защото не може да се хванеш на „Дунавското хоро”, ако си неглиже. Общоселската веселба почваше след църковната служба и първото хоро се повеждаше от местния свещеник, който преди това ръсеше за здраве, често бе и солидно почерпен, но в тези краища минаваше за гордост. Една година в селото гостуваше един скромно облечен човек, но попа му разреши да поведе първото хоро, а „Жабите” го гледаха като Бог. Беше доста възрастен, набит, възнисичък и с грубо одялано лице.Направи само няколко стъпки, тежко и достойно, но пък засвири с една флигорна и ръководителят на оркестъра Алиман му целуна ръка. След него целия селски оркестър се наведе над ръката на стареца. Казаха ни, че старецът бил самия Дико Илиев!

Една година, само една година на Коледа някакъв нов председател на селсъвета /нещо като селски партиен секретар или кмет/ се опита преди хорото да държи реч. Говори нещо за ТКЗС-то и успехите през годината, за новите времена, но Митко Белов клатушкайки се му тегли една дълга и обилна, май го зашлеви, та веселбата си продължи, както предни години. После разправяха из селото, че искали да съдят Митко Белов, но той си бил много пиян, а и вече минал през школата на Белене и нямало да има полза да го превъзпитават тепърва на дърти години. На Коледа повече никой не се опита да държи речи.

Такива са моите детски, мили и незабравими спомени за Бъдни вечер и Коледа. Най-щастливите, най-здравите и най-сладките. Вече ги няма. Ще каже някой – всеки си идеализира детските дни. Така е, но нали с красотата живеем, а тя е винаги вчера. Нека да си пазим спомените, защото днес е Рождество, а утре ще осъмнем с чудото му – раждането на Спасителя Христос.

Та със сладостта на детските спомени да Ви пожелая драги приятели – здраве, радост в къщи и много късмет!!!

Вече ги няма тези дни на патриархално спокойствие и радост, някъде ги загубихме по европейските пътища и не знам защо, но си мисля, че тогава имаше в душите ни повече патриотизъм, повече българщина и свързаност с родния край. Сега не е така, но пък се опитваме да оцеляваме, което си е подвиг. И още веднъж приятели – здраве и късмет!