Жестока смърт застига майката на Михаил Скобелев. Белия генерал храбро се сражава в Руско-турската война, а Олга Николаевна ръководи лазаретите. След Освобождението тя отново идва у нас, открива сиропиталища, болници и училища, основава женски дружества.
През лятото на 1880 г. Скобелева тръгва на червенокръстка мисия. Минава през подбалканските градчета, от Казанлък свива на юг и пристига в Пловдив. Тук ревизира дом за 250 сираци.
Госпожата носи 18 000 рубли, научава капитан Алексей Узатис. Той се е сражавал във войната под командването на Скобелев и генералът разкрасява гърдите му с ордени. След Берлинския договор постъпва в жандармерията на Източна Румелия.
Парите разклащат душата на Узатис. Офицерската чест и златният мираж се борят у капитана. Постепенно честта избледнява. “Генералшата ще замине след 2-3 дни за Карлово или Чирпан, да отидем и вземем парите!”, изплюва той пред черногорците Андрея Йовов и Илия Милюв. Мъжагите от суровия планински народ са предпочитани в милицията и жандармерията на Румелия. Шайката е формирана в с. Дермен дере (Първенец), където братът на Узатис има къща. В заговора е привлечен и Стефан Барчик от Битоля, писар в Дирекцията на финансите.
На 5 юли интернационалната команда цял ден умува дали да затрие благодетелката, или само да отмъкне парите. На другия ден надделява мнението да играе ножът. “Всички избийте, за да не ви познаят!”, настоява Барчик.
На 6 юли вечерта Узатис, Йовов и Милюв устройват засада при моста на Гладно поле, на 3-4 км по шосето за Чирпан. Златният файтон се задава към 21,30 часа. Кара го Никола Иванов от Станимака (Асеновград). На седалките са Олга Скобелева, ординарецът й Матвей Иванов и милосърдната сестра Екатерина Андреевна.
Пред возилото изскача Узатис. На лунната светлина лъсва ятаган. Йовов хваща конете, файтонът се обръща. Капитанът замахва - рязва ординареца. Милюв ранява кочияша. Той побягва, но Узатис го поваля с три револверни изстрела. После му отрязва главата.
Ординарецът Матвей също бяга. Черногорците хукват подир него, но той потъва в тъмата. От кръвта ятaганът залепва в ножницата и Узатис не може да го измъкне. Офицерът грабва камата на Йовов и с нея се хвърля върху жените.
Като приключват клането, тримата замъкват пътната ракла на Скобелева на брега на Марица. Трошат ключалката, трескаво ровят. Узатис взема чантата с парите и часовника на госпожата.
Вестта за кървавата драма стига в София по телеграфа. На 7 юли Константин Иречек записва в дневника си: “Носи се слух, че г-жа Скобелева била насечена на късове с конвоя си на пътя за Чирпан.” На другия ден добавя: “Случката ще предизвика голямо възмущение в Русия и Европа.”
Това кара румелийските власти да се размърдат и сгащят хайдуците. Преди залавянето Узатис се самоубива. Йовов и Милюв са осъдени на смърт. Помагачът Стефан Барчик получава 12 г. окови, а братът на Узатис - 18 месеца затвор.
Осъдените обжалват пред Върховното углавно съдилище. На 17 юни 1881 г. то потвърждава само тюрмата на Барчик. Наказанието на брата е анулирано, а въжето за двамата черногорци е заменено с доживотни окови.