Откриваме с мъжа ми Цеци някъде към 2 часа през нощта в неделя гласово съобщение на домашния телефон. Пускаме го. Женски глас съобщава, че ако Диляна Гогова не се яви в пощенския клон до края на работния ден в петък (който безвъзвратно е отминал), колетът й ще бъде върнат на подателя.

Боже, викам, Цеци, какъв ли беше тоя колет? Не помня и това е, как така ще ми го връщат? Ами, ако е било нещо хубаво?

Аз поръчвам нон стоп стоки онлайн, отдавна не им знам края, така че изпаднах в голямо притеснение. Вдигам се на другия ден, намирам в пощата само една единствена бележка за колета, но написана като за последно с червена химикалка. Викам си: Бре, че къде са се дянали другите известия със синьо? Една ми е пощенската кутия, друга нямам. И не е обискирана със сигурност.

Отивам в клона, опашка. Познатите дебели некъпани зловещи лелки, но забелязвам и ново попълнение - оправна симпатична служителка, много подвижна и разговорлива. Чакам права 15 минути, онези се туткат, дядо си избира календар с лалета, някаква друга праща писмо до Америка, големи истории... Най-накрая се добирам до тъпото гише, давам бележката и обичайната дебела лелка ме отрязва, че пратката е върната. Питам: Добре, може ли да ми кажете поне кой е бил подателят? Не можело! Било обикновена пратка, не бил записан номера на товарителницата.

Кой не го е записал тоя номер, бе, госпожа? Нали вие пишете бележките? Откъде сега да знам кой ми е пратил тоя колет?

Пули се и аз си тръгвам. Съобщавам на излизане на охраната, че пази напълно неефективна служба и му се фръцвам.

Правя десетина крачки и изведнъж чувам, че някой вика зад мен: "Госпожо, върнете се!" Онази новата, оправната. Бре! Връщам се. Тя почва да рови в шкафовете и най-внезапно ми намира колета!!! "Диляна Гогова ли бяхте? Да, ето го!" Ма как ето го, нали е върнат?

И тук е голямата развръзка - не е върнат, там е, но нямат право да ми го дадат, защото е престоял 20 дни. Но тя е оправна, ще го запише със задна дата и ще си ми го даде. Готова съм да се просълзя от патешко щастие!

Докато благодаря стресната, трогната и очарована, чувам, че казва как съобщението, което ми е оставила на телефона й е източило 10 лева от импулсите. Питам я в пълен потрес как да компенсирам тази загуба, даже вадя 10 лева, но тя ме прекъсва. "Не, - казва, - ще ни купите червени химикалки с тънък писец. Това е!"

Чак вечерта ми пада стотинката, сещам се - те пращат само по едно съобщение за колет, последното, в деня преди да изтекат 20-те дни. Затова им свършват само червените химикалки, а не и сините, затова не съм получила нито едно известие преди червеното. Каква драстична простотия!

Но това не в краят. Купих химикалките. Утре отивам да им ги даря.