Дълги години след 9.09.1944 г. бившата партизанка и терористка Митка Гръбчева е тормозила собствените си партийни другари за постове и пари. Като аргумент често вадела и пищов, а причината да я търпят била само една - заслугите на другарката към комунистическата власт.

На всичкото отгоре тя постоянно пишела спомени, с които да подчертае приноса си към победата на социализма, в които освен че сама си приписва несъществуващи подвизи, било пълно и с верни, но неудобни факти за миналото на висши функционери.

От днешна гледна точка е много трудно да си представим както мотивите, така и чувствата, които са описани в книгите . В тях основно се говори за борбата против "фашистката власт" и надълго и нашироко са описани "подвизите" на

партизанката като член на бойните групи

на комунистическата партия.

Още преди да напише обширните си мемоари обаче, Митка Гръбчева издава брошурата "Бойните партизански петорки в града". Атентаторът Мехмед Али Агджа, който извършва покушението срещу папата през 1981 г., заявява при разпитите, че тази брошура е била преведена на турски от "Сивите вълци" и му е дадена да се запознае с челния български опит.

В житиеописанията на родената в село Радомирци Гръбчева става дума предимно за убийства. Макар да са представени като справедливи възмездия, в тях се забелязва нещо доста странно.

Така например, ако те са отмъщавали "в името на народа", то вероятно е трябвало да насочат гнева си най-вече към репресивната част от царската власт, която постига големи успехи срещу ръководството на компартията точно в периода в навечерието на Втората световна война. Странно, но в плановете на комунистическите бойни групи, станали известни като "черните ангели", липсват имената на хората, отличили се в преследването на партийни дейци. Няма дори изразено намерение да се опитат да направят

покушение срещу прословутия полицейски началник Никола Гешев

или някой от приближените му агенти, които в онези години ликвидират военния център на комунистите и неутрализират голяма част от агентурния апарат на Москва. В същото време в разстрелите са включени хора като генерал Луков и народния представител социалиста Сотир Янев.

Всъщност преди 9.09.1944 г. Гръбчева е участвала пряко само в едно от покушенията. На 3 март 1943 г. тя и Величко Станев убиват бившия полицейски началник полк. Атанас Пантев, който по време на атентатите работел като адвокат. Последният обаче също няма заслуги в борбата срещу комунистите. Даже има запазени документи че, когато две години по-късно Народният съд обвинява убития полковник,

така и не могли да се намерят доказателства срещу него

и известния със своята безмилостност трибунал се е принудил да го признае за невинен. Много повече са убийствата, извършени от "черния ангел" в периода непосредствено след комунистическия преврат. Междувпрочем оказва се, че партизанката разбира за него със закъснение.

"През късния следобед на 9.09.1944 г. Част от червенобрежкия партизански отряд „Георги Бенковски", наречена "Дядо Вълко", е в лозята между селата Торос и Дъбен - разказва пред "168 часа" бившият депутат Христо Марков. - Предната вечер са

обрали кметството и

селския магазин в с. Дерманци и делят плячката

Ни знаят, ни подозират, че още сутринта Кимон Георгиев е прочел по Радио София "новото отечественофронтовско правителство". Чакали в лозята на с. Торос Червената армия да мине и през Луковитско и да ги короняса за владетели. В отряда са Митка Гръбчева - Огняна, Пеко Таков, бъдещата му съпруга Вълка Горанова, Дочо Шиков, Никола Станев и още десетина "нелегални" от околните села, Луковит и Червен бряг."

Когато все пак разбира, че властта в София се е сменила, Гръбчева излиза от гората и започва разстрели без съд. 

Първата жертва е не кой да е, а командирът на Четвърта армия ген. лейт. Атанас Стефанов, който пътувал от София за Плевен. Като не намерила друг по виден човек в този край обаче, тя се ориентирала към селските първенци. На нейната съвест лежат поне 40-50 убийства по бързата процедура на обикновени хора - кметове, учители, свещеници и кръчмари, които в нейните очи олицетворяват "фашистката власт".

"Удивени са, когато виждат по пътя за Торос камион, от който се развява червено знаме - техни другари от близкото село Тодоричене ги търсели да се прибират като победители - продължава разказа си Христо Марков. - Отрядът се натоварва на камиона и

с песни и гърмежи се стоварват в най-близкото село Торос,

където влизат в кметството без съпротива, арестуват кмета Станьо Улиев и попа на селото Марин, а после се насочват към дома на училищния директор Коцо Бочев, който бил общински съветник. В дома му влизат Митка и Вълка с още двама местни побойници, но ятаци на отряда. Коцо Бочев е със съпругата и петгодишната си дъщеричка Магдалена. Двамата пройдохи го пребиват, а съселяни с ужас чуват отвътре дъщеричката да се моли на партизанката:

"Леличко, моля ви не убивайте татко!"

А Бочев е имал неблагоразумието да извика, че български даскал не заслужава жестокия бой пред очите на цялото село. В изблик на „справедлив комунистически" гняв Митка Гръбчева и Вълка Горанова вадят пистолети и го правят на решето пред очите на дъщеря му Магдалена. Стените на стаята били целите в кръв. Жена му припада, а детенцето млъква ужасено."Натрупала по този начин огромен актив пред "народната" власт, пред Митка се откриват бляскави възможности за партийна кариера. Още повече че съпругът и генерал Димитър Гръбчев е шеф на охраната на Георги Димитров. Точно той е и човекът, който през 1949 г. придружава тялото на вожда в последния му път от Москва към мавзолея в София, а след това става първият шеф на УБО. По-късно съпругът на Митка, която също работи в Държавна сигурност, се издига и до зам. -началник на КДС. Но на 2 септември 1968 г. едва 53-годишен, съпровождайки Тодор Живков при едно от поредните му планински изкачвания, Димитър Гръбчев получава инфаркт и умира близо до хижа “Мазалат” в казанлъшкия Балкан.

Явно тогава за комунистическата функционерка и нейните две деца настъпват тежки времена и тя

решава да осребри максимално заслугите си пред БКП.

За това свидетелстват и запазени документи от епохата. Така само двайсетина дни след кончината на генерала, секретариатът на ЦК на БКП начело с Тодор Живков излиза с решение да подпомогне семейство Гръбчеви.

На 17 септември 1968 г. Гръбчева пише сърцераздирателна молба лично до Тодор Живков.

"Внезапната смърт на съпруга ми изправи семейството ми пред много тежки проблеми: както Ви е известно, синът ми Сокол е сериозно болно дете, което се нуждае от специални грижи и разноски за ежедневни лекарства. Не е изключено при влошаване на здравословното му състояние да се наложи да прекъсне следването си - пише разтревожена Гръбчева и моли за спешна помощ "поне докато съм жива да подпомогна децата си, докато укрепнат и отпочнат работа".

В отговор с протокол от 23 септември пенсията на заслужилата другарка е увеличена на 200 лева. За децата на починалия генерал - Иванка и Сокол пък е отпусната еднократна помощ от огромната за онези години сума от 20 000 лева. Не е забравена и внучката -

на баба и за нейното отглеждане се дават

по 100 лева месечно

от касата на ЦК на БКП, докато навърши 8-годишна възраст.

Разбира се, през годините Митка Гръбчева е получила още поредица от облаги и придобивки, на фона на които тези помощи са незначителни.

Интересното е, че свикнала да живее наготово, въпреки това бившата терористка започва да иска още и още. Дори накрая съпартийците и, а и "другаря Янко" вдигнали ръце от непрекъснатите и искания. А Митка била корава баба и навсякъде ходела с пистолет, като за най-малкото нещо го размахвала, за да наложи справедливост по нейните стандарти, разбира се.

За подвизите на комунистическата фурия от онези времена се носят легенди. Говори се например, че веднъж, когато на някакъв щанд в ЦУМ и казали, че няма чаршафи, макар според тогавашната практика те да били скрити под щанда, тя скочила срещу продавачката с насочен револвер, изгонила я и цял ден продавала чаршафи на свикналото със соцдефицита население.

Като легенда се носи и друга случка. През 1977 г. по време на голямото земетресение във Вранча Митка Гръбчева погнала с патлак в ръка старите си бойни другари, с които живеела в един блок. Не могла да преглътне факта, че хора, които са си слагали главата в торбата, изхвърчали на улицата и треперели по долни гащи навън от няколко “мижави” земни труса.

А от нейните ходатайства били пропищели всички.

"Вдовица на ген. лейт. Димитър Гръбчев, бивш началник на УБО, тя бе посветила пенсионерския си живот на каузата да брани от несправедливи нападки на "профашистки елементи" дъщеря си Иванка и сина си Сокол - пише в своята книга "Шести отдел" и Димитър Иванов. - Макар и двамата да нямаха нужда от въоръжена защита - Сокол беше офицер в ДС, Иванка и днес е един от най-известните ни кинорежисьори - Митка Гръбчева ходеше из София с червени панталони, оранжева коса и тежък браунинг в дамската си чанта. Като идваше в министерството, дори Григор Шопов се криеше от нея и пращаше някого - най-често мене или заместника ми Валери Пенев, пред когото да излее гнева и да й олекне".

"За мен Гръбчева по-скоро беше позабравена и просто имаше нужда от повече внимание, но аз се оказах малко в ролята на потърпевш - коментира пред "168 часа" Димитър Иванов. - По-старите генерали в службата избягваха да се срещат с нея и просто ми казваха:

"Виж я там какво иска

и да не се обиди!"

Всички имахме добри впечатления от работата на съпруга й, но синът Сокол не беше на тази висота и нямах добро мнение за него като офицер в ДС".

Всъщност, за разлика от дъщерята Иванка, която става известен режисьор, Сокол доста е прекалявал с пиенето, твърдят хора от близкото му обкръжение. Синът винаги е създавал проблеми на родителите си – попийвал, дърпали го за бащинство, правел катастрофи... Служи във Второ главно управление на ДС, а после години наред работи във Външно министерство. Там обаче преценяват, че от него не става посланик, и попарват надеждите на Митка.

Със Сокол е свързан и един трагикомичен случай. Той пуснал мухата на майка си, че им трябва автомобил. Тя веднага отхвърчала по върховете на партията и, както си му е редът, скоро се сподобила с ново "Пежо 404". Опитала да го кара, ама все се удряла в бордюрите. Тогава, нямайки много доверие на сина си, дала колата на зетя да я вози. Добре, ама

Сокол завидял, защото искал той да е шофьор на модерното возило

Хрумнало му да я бъзне, че ауспухът на пежото и е почернял, защото зетят Борко го карал с по-малко газ от необходимото и имало опасност заради по-ниските обороти двигателят да излезе от строя. Баба Митка направила проверка и като видяла, че ауспухът е черен отвътре, “уволнила” зет си и назначила на негово място сина си.

Ето какво пише за последващите трагични събития “фамилният хроникьор” на Гръбчеви Георги Данаилов: “След няколко дни той и майка му тръгнали да пътуват за Етрополе. Младият шофьор карал колата в обороти и малко преди Ботевград успял да се мушне под един пресичащ самосвал. Катастрофата била жестока, а Митка Гръбчева - тежко ранена. Закарали я в Ботевградската болница. А Сокол, на когото му нямало нищо, влезнал при нея и като видял майка си цялата в бинтове, екстензии и гипсове, се разплакал. Желязната комунистка, като се убедила че чедото и е живо и здраво, помълчала, па рекла: “Браво, мама, браво, побеле му на пежото ауспуха!”, описва ПТП-то в том втори на “Доколкото си спомням” някогашният драматург на “Сълзата”.

На всичкото отгоре Митка издава спомени, в които въпреки цензурата лъсват неприятни истини за миналото. В книгата си писателят Георги Данаилов пише още:

"Понякога нейните изблици на откровеност бяха смайващи, без да се съобразяват нито с политиката, нито с обстановката на момента. Така в книгата й "В името на народа", която беше претърпяла няколко издания и се четеше с интерес от всякакви хора, има следните многозначителни изречения:

"Девети септември! С колко много вълнения, мисли, чувства и събития бе изпълнен нашия пръв свободен ден... Само че на нас не ни бе до празници, че ни чакаше работа.

Дадох сигнал за строяване на партизаните. И изведнъж видях, че те са се удвоили."

Все пак книгата й "В името на народа" вижда бял свят най-вече заради ласкавите думи за участието на Тодор Живков в "революционната борба".

Но Митка

продължила да ръси неудобна информация

Затова се наложило да я привикат по лично нареждане на Тато. Другарският съд се водил от самия "лагерен генерал" Мирчо Спасов, който строго я предупредил, че ако не спре да ругае "ръководителя на партията и държавата", ще си изпати жестоко. Впоследствие тя все пак посвила малко перките, докато утихне бурята.

Опитали и да я омилостивят с добро - на 27 януари 1976 г. Политбюро я награждава с орден “Георги Димитров”.

Но през 1981-ва се изпуснала отново. Когато разбрала, че в Правец са вдигнали бюст на Живков, не издържала и избухнала: "Че откъде-накъде ще вдигат паметник на Тошо, моят Митко да не би да е с по-малки заслуги пред "партията и революцията!"

Казват, че много трудно преживяла промените от 1989 г.

Неистовата баба Митка си отива през 1993 г. - нагълтала се със 100 таблетки от психотропно лекарство. Според една от версиите, въпреки отравянето тя живяла още 10 дни в болницата, но накрая сама изтръгнала системата от ръката си.