Било началото на XX век и в Торос се разразила истерия за печалби в Новия свят, както наричали тогава Америка. Дошли в северняшкото село представители на агенцията "Лойд Стайн Лайд", разлепили цветни афиши, правили събрание и обяснили, че отвъд океана ги чака охолен и щастлив живот.

Селяните залагали ниви и имоти, за да се докопат до заветния билет за пътуване.

По това време в селото живеел Тотю, син на дядо Петко Ковача и на Рада Каластирката. Майка му, която била много оправна и люта жена, му довела мома за чудо и приказ. Лалка била от махала Кичера до Торос, скромно и работливо момиче. Петко и Рада не били от най-богатите в селото, но се стегнали и направили хубава сватба на Тотю, защото отрочето било единственият им син. До година се появило и детенце.

Обичал Тотю живота, навестявал често кръчмата, обличал се само с нови, градски дрехи, разказвал за привлекателния живот в столицата и Ловеч, даже една вечер извисил глас и запял "Клепалото бие"

- нещо като химн на социалистите в България. Иначе бил кротък и сговорчив, но му харесвали лежерното битуване и волните компании. Много не му се усладил семейният живот. Все обикалял уж да свърши някаква работа, все кроял планове я за търговийка, я за разни нови начинания. Основал и социалистически кръжок в селото и всяка вечер събирал акраните да четат Плеханов, но бързо работата се разсъхнала.

Ей по това време дошли ония от "Лойд Стайн Лайд" и запалили главите на младежите от Торос за бързи и лесни печалби, за нови светове, жени, веселие и разгул. Бил и Тотю на сбирката и веднага писнал на дядо Петко и баба Рада

да му намерят пари,

та да иде в Америка

да се напечели, да си дойде в Торос с много долари и да заживеят богато, да си гледа жената и детето, да му завиждат хората в цялата околия. Жена му Лалка не била много съгласна, но си мълчала, защото Тотю бил сладкодумен, пък и така е било тогава, така са я възпитавали - да слуша мъжа си за всичко. Дядо Петко и Рада не били съгласни, нямали толкова пари хората, пък и предпочитали единственият им син да си стои при тях, но... Скоро се записали първите младежи и Торос вече се сдобил с група печалбари в новите земи. Част от социалистическия кръжок на Тотю също щял да заминава.

Накрая и той успял да убеди дядо Петко и продали една нива. Парите не били много, но щели да стигнат за билет и скромни разходи. Дошла най-после и цветната хартия, където пишело, че Тотю еди-кой си трябва да се яви на пристанището в Шербур, Франция,

да се качи на чудото

кораба "Титаник"

и с него да отпътува за САЩ.

Такива книжки получили още четирима торошени и радостта била голяма. Направили общоселско тържество, попът прочел нещо от своите книги и се излели много вино и ракия в чест на петимата смели мъже, които тръгвали за далечни земи. Застягал Тотю багажа. Парите на дядо Петко за билета били силно намалели и нямало кой знае какво да се притури в багажа, но баба Рада Каластирката се стегнала и набързо изтъкала за сина едно чердже, с което той да се завива, да се топли и най-вече с пъстрите цветове да му напомня за родния край с река Вит, с лозята, сливите и черешите, с прасковите и ягодите, които се отглеждали в долината. На изпращането баба Рада

тържествено метнала черджето

на раменете

на Тотю. Съпругата му го дарила със страстна целувка, а той прегърнал детенцето, но обещал тържествено, че ще се върне с много долари и ще заживеят като в приказките.

Как са пътували петимата торошени до френското пристанище Шербур, историята мълчи, но на 10 април 1912 г. се качили на "Титаник".

Разбира се, били натикани в най-сиромашкия край на кораба. Тотю разказвал, че нашенци изчакали до последния момент на кораба (за тях нямало място в спасителните лодки) и използвали за спасение буретата за ром, които били в изобилие на палубата. Източили рома, затворили буретата, яхнали ги и се бухнали в ледената вода. Успели някак да се закрепят на буретата, докато дошли спасителни кораби. От Торос се удавил само един, някой си Петър от Долната махала, който същата вечер бил прекалил с домашната ракия, та май и не разбрал какво се случва.

Знаменателно било, че около кръста на Тотю било и черджето на баба Рада, с него се хвърлил във водата, с него го извадили и с него достигнал до американския бряг. Бил напълно убеден след години, че са го спасили черджето и силата, която вложила майка му в изтъкаването.

В Торос,

като научили за

трагедията с "Титаник",

направили заупокойна служба и за петимата, много сълзи се пролели, много дълго попът размахвал кандилницата и цялото село се изсипало в черквата. Погребали символично по нещо си на петимата. Чак след десетина години се чуло, че май има оживели в трагедията.

Семейството на Тотю не могло да преживее загубата на единствения син. Останала Лалка сама да коландри къщата с малката Рада Тотюва. Жената се справяла криво-ляво, но сам не се живее и след десетина години намерила вдовец от Плевен, та се събрали, като преди това взела решение от църковните власти, не било трудно, защото отдавна Тотю бил в регистрите като трагично загинал в океана. Продала Лалка къщата и с малката дъщеря поели пътя към Плевен да си търсят щастието. След страхотиите на"Титаник" Тотю и останалите торошени пристигнали в мечтаната Америка и от Ню Йорк били засилени в Чикаго, а оттам ги изпратили някъде в далечния Запад, където се строели железопътни трасета. Там Тотю бил зачислен като работник по взривяването на скали, насипи - въобще, където имало взривяване, наш Тотю бил там.

Някъде около 30-те години на XX век наш Тотю станал лидер на синдиката на пристанищните работници в Ню Йорк, а това си било отвсякъде мафиотска работа.

Обявил се Тотю за анархосиндикалист и завъртял около себе си докерите. Но пак съдбата се обърнала срещу него. Оплел се в някаква доставка на взривове за пристанищните работници. След няколко сполучливи доставки полицията влязла в дирите им и Тотю се озовал зад решетките. Приятелите синдикалисти успели да го измъкнат под гаранция, но се оказало, че документите на Тотю не са много в ред и единственият път бил към Европа. Не забравил след толкова години в САЩ да си вземе и черджето.

Било 1941 или 1942 г., лятна привечер в с. Торос, когато в кръчмата на дядо ми Георги

влязъл човек, облечен със странни дрехи,

но старички, с рошава, прошарена коса, небръснат поне месец, панамена шапка и бохча. Човекът се поогледал, поръчал си ракия и седнал кротко на масата. Хората в кръчмата били малко, огледали гостенина и го попитали другоселец ли е, та е закъсал по това време в Торос. Той се огледал, станал и с глух глас казал: - Ама никой ли не ме позна? Аз съм Тотю, на дядо Петко и Рада Каластирката, бе.

Вестта в кръчмата дошла като лятна буря. Били слушали за историята на петимата торошени, тръгнали за Америка с чудесията "Титаник", знаели, че се издавили, отслужили им заупокойна литургия и всичко отминало. Като безспорно доказателство човекът развързал бохчата и оттам извадил черджето, което си било съвсем северняшко и напомняло чергите им в къщи.

Къщата на дядо Петко отдавна била продадена, а за жена му никой не се сещал, нито за дъщеря му - били преди много години заминали за Плевен. Дошла зимата, а той още преспивал по улиците с черджето. Накрая свещеникът на селото Константин Бъчваров му казал, че така не може да срами селото пред другоселците, да спи където завари с черджето, и му доверил, че до църквата има едно стайче и Тотю може да се приюти там през зимата.

Станал нещо като клисар Тотю. И така

неусетно дошъл

9 септември 1944 г.

и всичко се обърнало

с краката нагоре. За всички нещо се променило, само Тотю не го засягали тези неща. Да, но един прекрасен септемврийски ден дошла милиция от Луковит и арестувала отец Константин, кръчмаря Семко Цацов и директора на училището Коцо Бочев. Откарали ги в Луковит и ги върнали мъртви след две седмици. Ковчегът на отеца бил закован, да не го гледат хората. Писнали роднините, но заповедта била категорична, дори пазели милиционери. И тогава с кървясали очи в късни доби дошъл Тотю с черджето в дома на свещеника и казал на милиционерите да си гледат работата, защото той, Тотю, не може да остави така работата, и отковал ковчега. Гледката била ужасяваща: брадата на отеца била оскубана, лицето му приличало на пихтия, но най-страшното било, че единият крак до коляното му бил отрязан и сложен до главата му в ковчега. Гледката наистина не била за показване и заковали пак дъските.

На другия ден след погребението Тотю се появил с кървясал поглед при кмета и го запитал:

- Защо затрихте най-свестните

хора в селото?

Какво са ви направили? Не ви ли е срам от хората?

Тръгнал да си ходи, пък се повърнал и добавил:

- Това няма да ви го простя и вече ще имате работа с мене.

И изчезнал Тотю. Къде ходил, какво правил, не се знае, но след около месец се прибрал с издути раници и блеснал поглед. Настанил се в стаичката до черквата и взел да майстори нещо. Нощно време го виждали да обикаля около и в черквата на свещ и хората помислили, че Тотю окончателно е превъртял, дори стари хора предположили, че попът може да е вампирясал, да се е вселил в Тотю и да го кара да обикаля денонощно черквата. Докарали от съседното Дерманци попа да му чете срещу вампирясване, но Тотю се показал пред вратата на черквата с карабина и казал, че не иска никакви молитви и да си вървят, откъдето са дошли, че щяло да стане страшно, и за потвърждение на казаното гръмнал във въздуха със заплашителен поглед. Хората не искали повече кръв в селото и се оттеглили. Минали няколко месеца, една вечер в кръчмата влязъл Тотю и седнал кротко на масата сам. Пийнал 2-3 ракии, почерпил няколко несретници и като преметнал черджето през рамо, се обърнал към хората с кървясал поглед:

-- Аз се върнах от Америка в родното си село с много мъка и обич по родната земя. Не намерих нищо като преди – едни станали крадци, едни се замогнали, други обеднели, но си мислех, че хората са добри тук, и намерих приятели и жалостиви души. Дойде 9-ти септември и се оказа, че в това село имало зверове, мръсни зверове! Защо избихте хората и ограбихте имотите им? Как не ви беше грях да посегнете на този свят човек отец Константин бе, гадове?! Запомнете, че аз няма да оставя тази работа така и ще отмъстя, ще пазя черквата в памет на Отеца!

Обърнал се и излязъл от кръчмата и с широка крачка се отправил към църковния двор. Скоро се разбрало какво имал предвид Тотю оная вечер в кръчмата. Селските първенци решили, че църква повече не им трябва и било хубаво да спретнат един склад в нея на новото трудово-кооперативно стопанство. Изпратили селския милиционер и група цигани да изведат Тотю от стаичката и да освободят имота. Било привечер, времето на синкавата мрачина. Групата застанала пред вратата на църковния двор и извикала на Тотю да се покаже и да събира багажа, че сградата ще трябва на ръководството на ТКЗС-то.

Тотю се показал на камбанарията и извикал нещо, но не го разбрали и след малко се чул оглушителен гръм – литнали камъни и пръст откъм оградата, после взривът се повторил, после отгоре Тотю метнал граната откъм камбанарията и групичката се разбягала по съседните дворове, а Тотю се възправил от камбанарията и изревал:

- Никой да не пристъпя, че съм заредил цялата църква с взривове. Ако дойде някой тук, вдигам във въздуха всичко да измрем в памет на оня свят човек отец Константин! Проклето село!

И метнал още една граната. Милиционерът и циганите се разбягали и право при кмета. Обяснили как част от оградата хвръкнала от адския взрив и за речта на Тотю, нямали никакво съмнение, че е заредил всичко с бомби, защото той бил разказвал много пъти в кръчмата, че в Америка бил сапьор и научил добре занаята. Изказали предположения, че тези няколко месеца, дето се губил, били за снабдяване с взривове, защото всичко там гърмяло и било страшно. Новият кмет не бил от смелите и отложил за другия ден, когато поел към Луковит да търси помощ срещу размирника. Там обяснил за Тотю и попитал какво да прави. Отговорили му, че Тотю все пак имал заслуги, помагал на нелегални, носил им информация за блокадите и никой не бил издал, не можело така, трябвало да се разберат с него миром, че и без това имало много бунтове по селата, а Пусти Никола от Торос бил излязъл в гората и правел поразии на новата власт в цялата околия. Върнала се делегацията в Торос с намерението да се разберат с Тотю, като му предложат нещо за живеене, пенсия и дори да го предложат за активен борец. Отишли на другия ден, но и този път той не искал и да ги чуе и им казал да не пристъпят в двора на църквата, защото е минирал всичко и само той знае как да се движи, пък те ще хвръкнат във въздуха, и добавил, че вече няма да има прошка за никого. След няколко дни решили, че през нощта ще го изненадат и обезвредят. В късни доби най-големият юнак от общинските служители се прехвърлил през оградата, смело тръгнал към къщичката на Тотю и … думнал взрив, а от пазача намерили на другия ден само части от тялото, колкото да погребат нещо. Скоро се разчуло из селото, че ятаци на Тотю му носели храна и ракия, че го осведомявали за разни работи и така нататък, но властите решили, че ще дойде сгоден момент да го неутрализират.

Започнали да стават и странни работи със семействата на палачите на тримата торошки първенци, които били убити в смутните времена след 9.9.1944 год. На един пламнала плевнята и изгорели животните в нея, на друг дъщеря му паднала във варницата с негасена вар и изгоряла като въглен, на трети се поминала от нищото жена му на лозето, уж била здрава и права. Този, който ги закарал полуживи в Луковит, за да ги ликвидират, го намерили с разрязан корем до устата да се вие в страшни мъки до реката, дето отишъл за риба. Починал в болницата в Ловеч след ден-два. Обвинили циганите, че го нападнали да му вземат рибата. Една прекрасна вечер се запалил складът с житото на новото кооперативно стопанство и нищо не останало, та се наложило да взимат хляб от съседните села. Торос настръхнал от страх и ужас, защото тези нещастия се случили за месец-два. Нямало поп да прочете от неговите си молитви за спасение на населението, та старите хора взели да се молят вкъщи на Всевишния, а упорит слух твърдял, че тези неща ги върши Тотю с черджето за отмъщение, но после се разколебали, защото той си бил луд човек с тези бомби и усамотение. А самият Тотю се появявал пред хора много рядко, ходел с гъста и дълга прошарена брада, обикалял из двора, понякога биел камбаната и всяка вечер нещо светил със свещи из църквата. Като го питали той ли върши поразиите из селото, мълчал и гледал страшно, а хората още повече го отбягвали…

Минало доста време, новите времена се движили с бързината на стихийните промени и един ден някой се сетил за Тотю с черджето, дето живеел в усамотение и в собствената си блокада в църквата. Не го били виждали от година и нещо, така твърдят и сега хората, но дали е минало толкова време, не се знае. Отишли и викали, нямало резултат, после пуснали някакво куче, но било отнесено от гръм в двора и тогава извикали специални хора от София. Дошли след няколко дни и дълго време обезвреждали бомби, казали, че дворът бил оплетен с жици, та можело цялото село да се погуби, ако гръмнело всичко. Успели да достигнат до къщичката на Тотю. Погледнали вътре, а там славният емигрант в Америка бил отдавна мъртъв, тялото му било изсъхнало като мумия и лежало върху… черджето, дето ходило с него по далечните земи и пак се върнало със стопанина си. На стената стоял голям надпис с въглен: „Село, дето погуби попа си – огън да го гори!”. Погребали го десетина авери от кръчмата и бабички, които му споменавали името с добро, че опазил черквата. Никой не се сетил за трите му имена и написали на каменния кръст – Тотю Петков с черджето, 1890 – 1951. Гробът му и до днес стои в двора на църквата на с. Торос.

Легендите разказват, че останела ли празна църквата, без стопанин, вътре някъде се чували взривове и викове, а на другия ден намирали пред входа и шареното чердже, с което Тотю поел към Америка. Дали още е така – не съм си ходил скоро в Торос и не мога да потвърдя.