- Г-н Волев, след 14-годишно отсъствие се завръщате отново в киното. Какво ви откъсна толкова трайно от седмото изкуство?
- Бях емигрант в собствената си родина. Усамотих се. Просто избягах от София. Не ми понасяше атмосферата.
Обществената, икономическата, моралната, духовната... Цялостната обстановка ми навяваше усещане за непоносимост.
- Това недоволство не ви ли провокира да емигрирате отново в Англия?
- Навремето се върнах, защото съм болезнен носталгик. Когато съм тук, може да не виждам доброто в България, но в чужбина страшно много ми липсва родината.
Чувствата и интуицията ми са по-силни от разума. Колкото и примамлив да изглежда, животът навън не ми понася. Изпълнен съм с любов и омраза към България.
- Мислил ли сте да спрете да се занимавате с кино?
- Никога. Не спрях нарочно през последните години, просто нямах достатъчен вътрешен подтик. За мен киното никога не е било средство за изхранване.
Не мога да работя на конвейер, нито да правя филми, без нещо дълбоко да ме разтърси. - Какъв бе подтикът за предстоящия ви филм "Извън пътя"?
- Основната идея се зароди, когато замених Странджа и морето с Банско. За моя радост в този район е останала някаква чистота. Подейства ми обнадеждаващо природата, съхранена и неунищожена от съвремието и печалбарските пориви.
Градът е презастроен, но наоколо все още я има истинската, неземно красива природа на Пирин, Рила и Западните Родопи.
Вече съм напреднал с избора на актьори, екип и места за снимките
- главно в Банско и малко в София.
Очаквам да започнем през август. Сюжетът е съвременна любовна история. Разказвам за проблемите на една дългогодишна брачна двойка, за застаряването, за творческото изхабяване, за необходимостта от свежест в личните отношения, както и за избора на път в живота - дали да съхраниш духовността си или да преследваш материалното, парите...
- В последните години е рядкост някой да заложи на съвременна тема за български филм. Обикновено сюжетите са около комунизма или прехода.
- Има такива залитания. Всеки исторически период си носи своите увлечения и с тях често се прекалява. Губи се мярката.
- Учили сте кино в класа на Майк Лий в Лондон. Повлия ли ви той по някакъв начин?
- Мнението му натежа много, когато трябваше да избера дали да се върна в България или да остана в Англия.
Тогава Майк ми каза, че предстоят поне 15 лоши години за британското кино. Така и стана - държавната субсидия рязко намаля.
Поради това Майк Лий не можа да направи игрален филм за киноразпространение цели 17 г. Беше принуден да се занимава с телевизия.
Срещахме се на фестивали и той ми казваше:
"Завиждам ти, че правиш игрални филми"
Това бе един парадокс. После Тони Блеър дойде на власт и лейбъристите решиха да направят мощна финансова инжекция на родното кино.
Производството скочи и Майк Лий спечели цяла поредица от световни отличия с филмите си - "Златна палма" в Кан, "Златен лъв" във Венеция, номинации за "Оскар"... Донесе страхотен престиж за Англия, въпреки че дълги години нямаше възможност да се реализира пълноценно.
- Не е ли искал и той да емигрира, за да избегне тежкия период?
- Другият му избор беше Америка, но веднъж ми каза, че никога няма да отиде да работи в Холивуд. Хората като него правят личностни филми, върху които имат творчески контрол.
Едно от нещата, които казваше един титан в киното, който избяга по необходимост от родината си - Милош Форман, бе:
"В Америка не мога да бъда автор на своите филми. Тук съм просто един изпълнител"
Е, наистина брилянтен изпълнител, но невъзможността за авторство на филмите му явно го е подтискала.
Докато неговият сънародник Иржи Менцел си остана в Чехия. И двамата са печелили "Оскар", но поеха по-различен път.
Нещата не са така плитки, както изглеждат на пръв поглед
Изкуството, поне за мен, е нещо много съкровено, лично. Затова Форман бе изрекъл веднъж в едно интервю с огромно съжаление: "Не мога да бъда автор в страна, в която не съм си прекарал детството".
- В България е другата крайност. Правят се толкова много "бутикови" филми, които не успяват да достигнат до хората.
- Нито една крайност не е добър вариант. Не мисля, че е редно да се правят толкова много филми, които са херметически затворени за тесен кръг изкуствоведи и ценители.
Е, има нужда и от такива творби, за артистичен престиж, но не и като се нарушава балансът. Киното все пак си остава изкуство за по-широка аудитория, защото в него има големи вложения.
Неморалният момент е в това, че се използват обществени средства за нещо, което не достига до обществото. Грешка е да се увличаме в тази насока.
- Мислите ли, че в НФЦ трябва да се наложи изискване за гледаемост на субсидираните филм?
- Вече го има, но е половинчато. Колкото и да е странно, преди 1989 г., особено през последното десетилетие, имаше работещи пазарни механизми. Бяхме пряко заинтересовани да правим зрителски филми, които да се продават и в чужбина.
А сега тези принципи изчезнаха. Минусът тогава бе цензурата, но извън нея се налагаше уважение към публиката.
- Страдал ли сте от идеологическата цензура?
- Доста често. В един момент дори ме хвана страх, че военните ще ме изпратят в запас с цел да ми се случи нещо... не особено приятно. Беше по повод на "Маргарит и Маргарита".
Целият генерален щаб се изтърси в Киноцентъра да гледа филма. След това ме разстреляха с думи. Казаха, че показаното на екрана изкривявало действителността. Само един адмирал се осмели да каже: "Напротив, достоверно е" Заключиха филма за известно време. Слава Богу, че дойдоха промените. Имах достатъчно сериозни проблеми с цензурата, но това не можеше да ме спре.
- Последната сесия в НФЦ бе опорочена заради скандал с преписаната рецензия на член на комисията.
- По тази причина реших да кандидатствам отново, за да бъда чист пред съвестта си. Бях единственият, който се изправи пред нова комисия и отново спечелих.
Това бе личният ми избор, с който исках да докажа, че не съм бил класиран по втория начин.
Дълбоко вярвам, че има същностни недъзи във филмовия център, които касаят цялата гилдия
Но има и проблеми, които засягат съдебната ни система. Безкрайната лекота, с която може да се предявяват претенции по съдебен път, не е най-добрият начин.
Сега всеки отхвърлен има възможността да обжалва за щяло и нещяло
И не само срещу НФЦ. В крайна сметка оценките на комисията по своята природа са субективни и няма как, ако даден сценарий не им хареса и не считат, че е добър, да се докаже обратното.
- Но все пак малките неща са "червена лампа" за генералните проблеми.
- Разбира се. Но какво ли у нас е наред? Всяка една сфера гъмжи от проблеми.
- Като че ли напоследък хората на изкуството по-дейно изразяват несъгласието си. Имаше недоволство и от страна на театралите срещу Слави Бинев като шеф на комисията по култура и медии.
- Недоволството не е лошо нещо, стига да е съпътствано с разумни предложения и идеи как да стане по-добре.

Ако човек е самодоволен, той ще загине
Недоволството действа като мощен стимул, но само то не е достатъчно. Трябват идеи и хора, които да съумеят да променят нещата към по-добро.
И точно там е най-често проблемът, защото когато човек е притиснат за пари, той обикновено е склонен да прави компромиси със съвестта си.
- Борбата за държавно финансиране е голяма. Забелязал ли сте, че често се въртят едни и същи имена сред класиралите се?
- Бях се откъснал от доста дълго време и не мога да го потвърдя. Спомням си един случай от миналото.
Бях кандидатствал за субсидия, но не спечелих. Тогава отидох във филмовия център и занесох една бутилка уиски.
Почерпих, защото не приеха моя проект. Логиката ми бе, че щом не са ме класирали, е имало причина.
Отхвърлянето ми подейства като мощен стимул,
накара ме да преработя основно сценария и да кандидатствам отново. На следващата сесия спечелих. По природа съм склонен да упреквам себе си дори повече и от най-злостните ми критици. Досега не се е намерил човек, който да ми каже толкова тежки думи, колкото сам съм си изричал.
- У нас сякаш творците са много чувствителни на критика. Така ли е и в чужбина?
- Условията може да са различни, но себелюбието е разпространено навсякъде.
На никого не е приятна критиката. Реакцията на засегнатия обаче може да бъде различна -
да приеме упреците с достойнство или да се озлоби
и даже да се нахвърли на бой върху критиците. Всичко зависи от отделния човек.
Самият аз се ръководя от нещо, казано още от древните гръцки философи, по-късно преобразувно от Ницше в известния израз
"Да обичаш съдбата си"
На български език може да се преведе като "Всяко зло за добро".
Да използваш сполетялото те зло като мотив за постигане на нещо добро, е далеч по-умно, отколкото да се отчайваш.
- Предстои ли ви нещо друго освен филма?
- В момента пиша автобиография. Поръчаха ми я от издателска къща "Колибри".
Тя издава библиотеката "Амаркорд", в която има включени около 30 книги на режисьори от цял свят, разказващи за живота си. Аз ще бъда първият българин, включен в поредицата.