Предателството и престъпленията имат доста общи характеристики: замисъл, извършване, разсейване на подозренията, измъкване по заличени следи.

И то изисква комбинативен ум, потайност, прикриване, отричане и заблуждаване. В случая с предателството на Васил Левски имаме фигура на "извършителя" и тя трябва да бъде разпозната измежду фигурите на конспиратора, свещеника, укривателя, стареца, младока, чорбаджията, ханджията или бакърджията. Това обаче не се прави с очна ставка, а в задочна процедура по утвърдена методика.
Когато трябва да се установят психичният облик и нагласите на т. нар. предполагаем извършител, е нужен т. нар. профайлър. Това е
рисувач на личности и характери на престъпници без оглед на външния им вид според оставените от тях следи на местопрестъплението - една много трудна, но предизвикателна професия. Такъв експерт би стеснил кръга на заподозрените дори до един човек. Досегашните изследователи на Левски не могат да бъдат винени за пропуска да потърсят профайлър. Не е имало. Тази професия е още нова в България, а и тази практика в българското МВР е сравнително отскорошна. Но модерният за академичните дирения днес интердисциплинарен подход изисква привличането на тъкмо такъв специалист. За случая "Левски" в. "168 часа" покани доц. д-р Неделчо Стойчев, бивш директор на Института по психология на МВР. В своята професионална сметка той има десетки убийци, разпознати по изготвените от него психологически портрети. Той анализира мотивите за предателство на Апостола и изготви психологически профил на извършителя му. Бе надлежно снабден със сбита, но подробна справка за установените факти и за обстоятелствата около деянието, както и с различните оперативни версии. На практика това бе цяла чанта с документи, факсимилета и книги. Той обаче се оказа доста начетен по много въпроси за Левски, дори по такива, които са извън вниманието на "168 часа" в този случай. В началото доц. Стойчев дава психологическа дефиниция на предателството и обрисува неговия автор.

Облик на предателя
Всяко предателство се осъжда както от морала, така и от закона. Предателството е нарушение на вярност, дълг, лоялност към кауза или личност. В психологичен план предателството се разглежда като преднамерено действие или съвкупност от действия, които целят нанасяне на вреда на отделен човек или група от хора.
Това определение представя предателството като индиректна активна форма на агресия, която на поведенческо ниво се проявява в преднамерено вкарване в капан, поръчка за саморазправа, разпространяване на злостни и злепоставящи слухове.
Предателството като форма на индиректна агресия се мотивира от отрицателни чувства и преживявания като завист, непоносимост, омраза, ревност, честолюбие, суетност, алчност. Обикновено предателят се ползва с доверието на предадения (жертвата) и в повечето случаи предаденият е с по-висок статус и авторитет от човека, който извършва предателство.
Извършителите на предателства оправдават стореното, като приписват
отрицателни личностни характеристики
на пожертваните от тях хора. Защитните им механизми не са сложни за изпълнение и разбиране - отричане, изтласкване, рационализация.
Предателството като конкретно действие или по-дългосрочно поведение се разбира еднозначно, дори от самите предатели, като своеобразен вид престъпление. Избягването на наказанието и на позорното клеймо е основна грижа на извършителя, затова в повечето случаи той полага системни усилия да потули или изопачи истината или да насочи вниманието и подозренията към някой друг.
Както при разследването на престъпления срещу личността с неизвестен извършител, така и при предателството е възможно да се направят изводи за личността на извършителя, като се приложат методите на криминалната психология.
Психологичният анализ на престъпленията се опира на принципа, че поведението на извършителя отразява личността му. Поведението е съвкупност от действия, чрез тях то може да бъде изследвано. Но и писмените свидетелства, и оценките за определени събития също дават възможност да се съди за поведението на техния автор.
Извършителите на предателства обикновено имат отбранително поведение. Те използват за това вербални или писмени опровержения, мемоари, автобиографии и други монологични форми на презентация.
По-нататък доц. Стойчев прави уговорка, за да ни предпази от попадане в мисловен улей, който би бил психологически анахроничен:
Когато се анализират събитията и обстоятелствата при залавянето на Васил Левски, много често се тръгва от легендарния ореол около личността и делото на Апостола на свободата. При такъв подход предателството изглежда нелогично и дори светотатствено. Историческите документи и факти показват, че към момента на залавянето му
Левски е имал верни привърженици
Но около него е имало и хора, които не само са го неглижирали, а и открито са му се противопоставяли. С други думи, в онзи период той все още не е бил стожерът на националното ни самосъзнание. Ето защо актът на даване на информация на турските власти, за да бъде заловен, лесно е можел да се рационализира от извършителя така, че да остане в съгласие със собствената му съвест.
Тук според академичния маниер за структуриране доц. Стойчев излага целта на своя анализ и приложения метод:
С методите на криминалната психология тук се прави анализ на фактите и обстоятелствата, довели до залавянето на Левски, и се извеждат профилни характеристики на неизвестния извършител на предателството спрямо него. Става дума за предателство, извършено непосредствено преди залавянето в Къкринския хан, т.е.че извършителят му е дал на турските власти конкретна информация, за да бъде заловен Апостола.
Виктимология
При психологичния анализ на престъпленията изучаването на жертвата има съществено значение за изграждане на достоверни предположения за начина на извършване и за мотивацията на престъплението. Науката за жертвите категорично е установила, че личността, статусът и поведението на жертвата оказват влияние върху извършването на престъплението. Въпреки че към момента на предателството някои комитетски дейци са оспорвали авторитета на Васил Левски, никой не се е съмнявал в неговите лидерски качества и в решителността, с която е наказвал предателите на революционната кауза. В писмо до ловчанския комитет той ясно е заявил причините, поради които поема риска да отиде в Ловеч, и е поставил въпроса за идентифициране на предател в самия комитет. Така той всъщност е предупредил човека, който го предава на турците, че ще дойде в града. Тоест информацията за Левски е дадена на турската власт от човек, който е имал достъп до кореспонденцията на комитета.
Психотест на Пази мост
В следващата част от разработката си доц. Стойчев разглежда в психологическа перспектива срещата на Левски със заптиетата на Пази мост и в криминологична перспектива обстоятелствата около залавянето му. Той пише:
Сведенията за отиването на Левски до Ловеч, за престоя му там и за заминаването му показват, че са приложени системна конспиративност и предпазливост, прецизност в планирането и на най-дребните детайли в облеклото и в поведението, подсигуряване и минимизиране на действието на случайни фактори.
При срещата със заптиета на Пази мост Левски използва психологичен похват за управление на впечатленията.

С репликата си към заптието: "Аз те познавам. От Ловеч съм", той определя когнитивна рамка на ситуацията и провокира евентуална реакция, по която да прецени дали турците реагират с подозрение и недоверие. Тази активност на Левски в диалога е с цел манипулиране и контрол на комуникацията.
Заптието или ще реагира с недоверие, или ще се довери на формираното впечатление, че среща познат. Външният вид (включително облеклото) и ситуационният контекст на поведението оказват влияние върху възприятията. От друга страна, ситуативно формираното впечатление, че познаваш човека насреща, често притъпява бдителността. Старшето заптие е помак и е говорело български, но другото заптие е турчин. Левски е очаквал среща с турски стражи и неслучайно е облечен по турски, а и може да е повел разговора на турски език (знаел го е доста добре). Това повишава вероятността успешно да е заблудил заптиетата на който и език да е бил воден разговорът. Развоят на ситуацията на Пази мост по-скоро свидетелства, че Левски е приложил успешна манипулативна тактика, а не че е допуснал грешка, поради която по-късно е заловен.
Анализ на престъплението (предателството)
От резултатите на извършената топографска експертиза категорично се прави изводът, че от Пази мост няма пряка видимост към Гьола, където Левски отново се събира с Никола Цвятков. Това е обективна предпоставка да се направи обосновано предположение, че заптиетата, които са срещнали Левски, не са имали основание да се усъмнят и да проследят Левски и неговия спътник. Поведението на Апостола и Никола също е индикативно, че те не са изпитали тревога от непосредствена опасност след срещата на Пази мост - като се събират при Гьола, Левски възсяда коня, а Никола тръгва пеша; не променят избрания маршрут; не се разделят, за да объркат евентуални преследвачи; не бързат.
Те не са подозирали, че Къкринският хан е предаден на турците като място, където да бъде заловен Левски. Важно е да се отбележи, че в село Къкрина е имало и друг хан, но в онази нощ той не е претърсван. Изводът е, че ханът, стопанисван от Христо Латинеца, е посочен от конкретен човек, който е бил наясно, че този хан се използва като тайна квартира и че Левски ще отседне в него на път за Търново.
Такава информация може да даде само българин, участник в Ловешкия комитет, който има възможност да разбере дали Апостола е пристигнал, или заминал от Ловеч. Вероятният извършител на предателството е имал достоверно оправдание за посещенията си в конака и срещите си там с хора от местната турска власт. Може да се допусне, че тези посещения са свързани с неговото обществено положение - бил е образован за времето си, имал е статут на издигнат човек. Живеел е в Ловеч и не е бил задържан за постоянно при арестите през октомври или изпратен в София като други комитетски дейци.
Някои на пръв поглед странни действия на местната власт всъщност могат да се интерпретират като целенасочено прикриване на самоличността на предателя. Предприемането на такива мерки е сигурен индикатор за това, че информацията, довела до залавянето на Левски, не е дадена от турчин, а от българин. Макар да знаят къде ще отседне Апостола, турските власти не го задържат в Ловеч или на излизане от града, защото подозренията тогава със сигурност ще паднат върху човек от града; самите заптиета на Пази мост може да патрулират с цел да потвърдят маршрута на Апостола и да остане впечатлението, че те са разпознали Левски, а не че е предаден от българин.
В този контекст може да се обясни и последвалото изпращане на Левски в Търново за официално разпознаване. Ако то бъде извършено в Ловеч, трябва да се оформи писмено свидетелство и тогава самоличността на предателя щеше да бъде безспорна. Най-вероятно в ловешкия конак информаторът е извършил т. нар. оперативно разпознаване - неофициално е потвърдил самоличността на заловения. Може да се допусне, че този информатор е бил значим за турците най-вече със съдействието да бъде заловен Левски, а не с информация за комитетската дейност и дейци в Ловеч. Турската власт вече е знаела за тях, и то с подробности.
Извършителят е познавал добре Левски
и вероятно се е ползвал с доверието му. За предателството вероятно има лични мотиви, свързани с елиминирането на Левски като източник на заплаха за самия него. Този страх е имал екзистенциален характер и е бил свързан с опасения за сериозни щети и цялостна промяна на житейския статус и перспективи. Затова може да се допусне, че извършителят е имал семейство - жена и деца, имоти и обществено положение. С други думи, имал е какво да губи. От друга страна, страховете му са се усилвали и от очакванията за брутално отношение на турците към него като съучастник в заверата за вдигане на бунт в цяла България. Вероятно е бил викан и разпитван във връзка с предателствата на Димитър Общи или се е опасявал, че предстои на свой ред да бъде задържан и съден.
Освен мотивите от личен характер вероятно извършителят е проявил себесъхранително малодушие предвид арестите на други комитетски дейци и предателството е негов илюзорен опит да оцелее. Във връзка с мотивацията за този акт е важно и обстоятелството, че към онзи момент Васил Левски не е бил безспорен авторитет за всички комитетски дейци и че някои от тях открито са оспорвали неговите изисквания и нареждания. Замесването му в две убийства, без оглед на обстоятелствата и причините за тях, вероятно също е използвано от извършителя за оформяне на комплекса от мотиви за предателството. Такава по-широка мотивационна основа е необходима, за да може извършителят
по-успешно да оправдае пред себе си своята постъпка,
като включи и причини, натоварващи жертвата с вина.
Основен фактор в този комплекс от мотиви е потребността от оцеляване и избягване на загуби. Тя драстично влияе на поведението във възраст, когато житейските перспективи и очаквания все още са големи и предстои реализация. Това заедно с допускането, че повечето от комитетските дейци са в активна възраст, обосновават предположение, че извършителят на предателството е мъж на възрастта на Левски или малко по-възрастен от него.
Вероятността в патриархалния свят на Османската империя предателството да е извършено от жена е незначителна. Почти невъзможно по онова време е жена да се среща незабелязано с турски управници и полицаи. Дори е било забранено жени да бъдат задържани в конака.
Практиката на криминалните разследвания показва, че хората, които извършват даден тип престъпления, имат и други подобни прояви. Моделите на човешкото поведение се формират в индивидуалния опит и отразяват устойчиви характеристики и нагласи на личността.

С репликата си към заптието: "Аз те познавам. От Ловеч съм", той определя когнитивна рамка на ситуацията и провокира евентуална реакция, по която да прецени дали турците реагират с подозрение и недоверие. Тази активност на Левски в диалога е с цел манипулиране и контрол на комуникацията.
Заптието или ще реагира с недоверие, или ще се довери на формираното впечатление, че среща познат. Външният вид (включително облеклото) и ситуационният контекст на поведението оказват влияние върху възприятията. От друга страна, ситуативно формираното впечатление, че познаваш човека насреща, често притъпява бдителността. Старшето заптие е помак и е говорело български, но другото заптие е турчин. Левски е очаквал среща с турски стражи и неслучайно е облечен по турски, а и може да е повел разговора на турски език (знаел го е доста добре). Това повишава вероятността успешно да е заблудил заптиетата на който и език да е бил воден разговорът. Развоят на ситуацията на Пази мост по-скоро свидетелства, че Левски е приложил успешна манипулативна тактика, а не че е допуснал грешка, поради която по-късно е заловен.
Анализ на престъплението (предателството)
От резултатите на извършената топографска експертиза категорично се прави изводът, че от Пази мост няма пряка видимост към Гьола, където Левски отново се събира с Никола Цвятков. Това е обективна предпоставка да се направи обосновано предположение, че заптиетата, които са срещнали Левски, не са имали основание да се усъмнят и да проследят Левски и неговия спътник. Поведението на Апостола и Никола също е индикативно, че те не са изпитали тревога от непосредствена опасност след срещата на Пази мост - като се събират при Гьола, Левски възсяда коня, а Никола тръгва пеша; не променят избрания маршрут; не се разделят, за да объркат евентуални преследвачи; не бързат.
Те не са подозирали, че Къкринският хан е предаден на турците като място, където да бъде заловен Левски. Важно е да се отбележи, че в село Къкрина е имало и друг хан, но в онази нощ той не е претърсван. Изводът е, че ханът, стопанисван от Христо Латинеца, е посочен от конкретен човек, който е бил наясно, че този хан се използва като тайна квартира и че Левски ще отседне в него на път за Търново.
Такава информация може да даде само българин, участник в Ловешкия комитет, който има възможност да разбере дали Апостола е пристигнал, или заминал от Ловеч. Вероятният извършител на предателството е имал достоверно оправдание за посещенията си в конака и срещите си там с хора от местната турска власт. Може да се допусне, че тези посещения са свързани с неговото обществено положение - бил е образован за времето си, имал е статут на издигнат човек. Живеел е в Ловеч и не е бил задържан за постоянно при арестите през октомври или изпратен в София като други комитетски дейци.
Някои на пръв поглед странни действия на местната власт всъщност могат да се интерпретират като целенасочено прикриване на самоличността на предателя. Предприемането на такива мерки е сигурен индикатор за това, че информацията, довела до залавянето на Левски, не е дадена от турчин, а от българин. Макар да знаят къде ще отседне Апостола, турските власти не го задържат в Ловеч или на излизане от града, защото подозренията тогава със сигурност ще паднат върху човек от града; самите заптиета на Пази мост може да патрулират с цел да потвърдят маршрута на Апостола и да остане впечатлението, че те са разпознали Левски, а не че е предаден от българин.
В този контекст може да се обясни и последвалото изпращане на Левски в Търново за официално разпознаване. Ако то бъде извършено в Ловеч, трябва да се оформи писмено свидетелство и тогава самоличността на предателя щеше да бъде безспорна. Най-вероятно в ловешкия конак информаторът е извършил т. нар. оперативно разпознаване - неофициално е потвърдил самоличността на заловения. Може да се допусне, че този информатор е бил значим за турците най-вече със съдействието да бъде заловен Левски, а не с информация за комитетската дейност и дейци в Ловеч. Турската власт вече е знаела за тях, и то с подробности.
Извършителят е познавал добре Левски
и вероятно се е ползвал с доверието му. За предателството вероятно има лични мотиви, свързани с елиминирането на Левски като източник на заплаха за самия него. Този страх е имал екзистенциален характер и е бил свързан с опасения за сериозни щети и цялостна промяна на житейския статус и перспективи. Затова може да се допусне, че извършителят е имал семейство - жена и деца, имоти и обществено положение. С други думи, имал е какво да губи. От друга страна, страховете му са се усилвали и от очакванията за брутално отношение на турците към него като съучастник в заверата за вдигане на бунт в цяла България. Вероятно е бил викан и разпитван във връзка с предателствата на Димитър Общи или се е опасявал, че предстои на свой ред да бъде задържан и съден.
Освен мотивите от личен характер вероятно извършителят е проявил себесъхранително малодушие предвид арестите на други комитетски дейци и предателството е негов илюзорен опит да оцелее. Във връзка с мотивацията за този акт е важно и обстоятелството, че към онзи момент Васил Левски не е бил безспорен авторитет за всички комитетски дейци и че някои от тях открито са оспорвали неговите изисквания и нареждания. Замесването му в две убийства, без оглед на обстоятелствата и причините за тях, вероятно също е използвано от извършителя за оформяне на комплекса от мотиви за предателството. Такава по-широка мотивационна основа е необходима, за да може извършителят
по-успешно да оправдае пред себе си своята постъпка,
като включи и причини, натоварващи жертвата с вина.
Основен фактор в този комплекс от мотиви е потребността от оцеляване и избягване на загуби. Тя драстично влияе на поведението във възраст, когато житейските перспективи и очаквания все още са големи и предстои реализация. Това заедно с допускането, че повечето от комитетските дейци са в активна възраст, обосновават предположение, че извършителят на предателството е мъж на възрастта на Левски или малко по-възрастен от него.
Вероятността в патриархалния свят на Османската империя предателството да е извършено от жена е незначителна. Почти невъзможно по онова време е жена да се среща незабелязано с турски управници и полицаи. Дори е било забранено жени да бъдат задържани в конака.
Практиката на криминалните разследвания показва, че хората, които извършват даден тип престъпления, имат и други подобни прояви. Моделите на човешкото поведение се формират в индивидуалния опит и отразяват устойчиви характеристики и нагласи на личността.

Как стана позорно да обаждаш

Дали случаят "Левски" е от компетентността на профайлър от МВР? С други думи, дали на предателството на Васил Левски по онова време, не днес, се е гледало като на престъпление.
Освен това дали е имало затвърдена обществена нагласа, че да издадеш на турската власт някой комита или хаирсъзин и дори самия Апостол Васил Левски е позорно действие.
Може би не.
По-скоро не
По време на предаването и залавянето на Левски той изобщо не е бил такава легендарна личност, каквато е днес. По-добре още сега да пренебрегнем внушенията и клишетата, подхвърлени от Вазов и Захари Стоянов и използвани в сериала "Демонът на империята". Не, Левски е бил толкова силен и обаятелен само за хората, които са го познавали отблизо. И то не за всички. Само за онези от тях, които хем са имали сетива да усетят неговата сила и обаяние, хем са им се поддали. За възхитената Наталия Каравелова той е бил "сила-човек", докато за палача му Иванчо Хаджипенчович е бил "нехранимайко".
Днешната масова представа за предателството, нагласите ни, че то е
крайно гнусен
и подъл акт,
че е най-отвратителна изява на човешката низост и че е най-тежко престъпление - синоним на измяната - са доста пресни. Те започват да се формират от 1881 г. и добиват завършен вид за 70 години. Първи тласък на този процес дава осмислянето на едно конкретно предателство - на Васил Левски. То става еталон и максимален синоним на всички предателства.
А щом е така, Левски е влязъл във вътрешния свят на всички българи и е закрепил завинаги една много важна промяна в ценностната им система. Онова конкретно предателство, на което той става жертва, се генерализира до най-презряната човешка постъпка и попада на дъното в йерархията на нашите ценности. Днес ние мерим низостта на всяко предателство с аршина "предателство на Левски". И това участие на Апостола в днешния наш светоглед е смайващо потвърждение на безсмъртието му. То буквализира метафората, че Апостола и сега живее във всички българи.
Началото на обрата в публичното отношение към предателите поставя Иван Вазов с великата ода "Левски", първа в цикъла "Епопея на забравените".
Тя е създадена през 1881 г., приживе на визирания в нея поп Кръстьо, и бързо става широко известна. Патосът в тази стихотворна биография (всъщност житие) на Апостола става най-силен и въздействащ в частта, която клейми предателя. А поантата "И тоз човек йоще живей между нас!" създава мисловна матрица за търсене, разпознаване и изобличаване на предатели "между нас" оттогава, та до днес. Тя става част от българския начин на мислене.
Няколко години преди одата обаче
отношението на българите към издайничеството
е било доста различно
Към него има дори стремеж. Доказват го многобройните актове на предателство на самия Левски, както и хилядите предателства на хайдути, четници, съзаклятници и въстаници.
Турската власт всячески е насърчавала разцъфването на предателски нагласи. Предлагала е и е раздавала щедри парични награди и стимули, обещавала е и е осигурявала снизхождение и дори безнаказаност за "пропели" съучастници във всякакви престъпления. Това е била обичайна практика при следствията и в съдилищата. Делото срещу Левски, увещаването на Пъшков в конака да "изкаже" и разпитите на заловени след обира в Арабаконак дават обилни доказателства за тази практика. Но те показват и нещо повече - че предателството се е възприемало като "заслуга" и в юридически смисъл. То е
изваждало предателя
от кръга на провинилите се
и го е поставяло на пиедестала на достойните. Отглас на такова отношение се съдържа в шифрованата телеграма на Мазхар паша от 24 ноември 1872 г. Там пише, че да се правят доноси за комитета, е "една похвална дейност за народ и държава".
Друго доказателство, че издайничеството е юридически закрепено в османското правораздаване, е поведението на даскал Иван Фурнаджиев. Той се домогва да получи статут на предател. На разпита му предлага да води заптиетата по градове и села и да сочи: "Фанете тогоз, тогоз, тогоз..." Казва, че издава, "за да си спечеля заслугата на доносчик", и очевидно гледа не просто да отърве кожата. Той пледира освен за оневиняване и за парична награда, похвала, почит и престиж с оглед известна му обичайна практика. Затова добавя: "Възнаградете ме. Ето аз издавам!"
Впрочем практиката да се дават стимули за предателство е налице в правораздаването и днес. Тя се разпознава в институтите на "защитения свидетел" и на "съдебния имунитет".
В спонтанните предателства по самоинициатива се съдържа и мотивът да се покажеш благонадежден, да се подмажеш на властта, да застанеш в грашава ситуация на правилната страна. Те са и проява на далновидност, която не само осигурява самосъхранение, но и предвкусва възнаграждение и косвени ползи в бъдеще. Те са плод на създалия се за 500 години
верноподанически нюх на българина,
който му е помагал да оцелява. Можем да наречем тази нагласа робска, предвъзрожденска. И все пак тя не е била преобладаваща дори сред най-простия народ.
Но покрай робския възглед за предателството като хитра, изгодна и морално неутрална постъпка е имало и друг. За голяма част от издигнатите, просветени и образовани българи от възрожденския елит на нацията предателството е било мерзък акт. Тази етична конотация е възприета от европейската култура и най-вече от литературата.
Тя навлиза и в българската книжнина. Например драмата на Васил Друмев "Иванко, убиецът на Асеня" разработва българска версия на класически, шекспировски сюжет на подла измяна и е добра илюстрация за възрожденската нагласа. Тя е по-близка до съвременната и визира предателството като акт, предизвикващ морална погнуса, но не и като наказуемо деяние по смисъла на установен регламент.
Такъв, трети, възглед за предателството като абсолютно недопустимо във всякакъв смисъл и като заслужаващо сурово наказание също е бил налице сред българите по времето на Левски.