- Кито, ти си един от сценаристите на "Отчуждение", който ще бъде представен във Венеция през септември за първи път от 20 години насам.
- Процесът на писане беше много дълъг. Като добър приятел на режисьора Милко Лазаров съм в течение с нещата от самото начало. Знаех какво му харесва и какво не.
Но в един момент стана така, че се доверяваше на хора, които не го разбират. Решихме да седнем двамата и да го напишем. Договорихме се от самото начало, че ще бъде неговата идея и ако не му допадат някои неща, ще ги променя по свой вкус.
- Какви проблематики ти се въртят в главата? Затова ли започна да пишеш?
- Чух един виц наскоро. На изпит за писатели се явява чукчи (северна народност в Русия) и изпитващият го пита: "Чели ли сте Достоевски? - Не.
- Толстой? - Не.
- Ами, вие нищо не сте чели..
- Аз искам да съм писател, не читател."
Та и моята история е малко такава. Със сигурност има автори в киното, може би и в писането, които не са чели много. В един киносценарий не е важен стилът на писане. Дори по някакъв начин е важно да нямаш такъв. Трябва в сегашно просто време да разкажеш история, без да вкарваш емоция - тя трябва да дойде от действието, което си заложил.
- Имаше ли колебание в теб, когато реши да кандидатстваш в НАТФИЗ?
- Нямах избор, чакаше ме казарма. За мен това е изгубено време. Бях на косъм да вляза. Първо учех в Нигерия, защото баща ми работи там.
- Струва ли си да избягаш от казармата и да отидеш в Нигерия?
- И там го има моментът с оцеляването, но по друг начин. Има толкова болести и чудеса най-различни, от които можеш да умреш, но спира да ти пука. Учиш се да живееш без страх.
- Сега страх ли те е от смъртта?
- Явно не са ми стигнали тези 3 години, за да го преодолея. Когато човек остарява, се натрупват повече страхове. Едно е да си млад, да те вдъхновяват разни емоции и да си готов да се жертваш за любов или кауза, като да маршируваш в редиците на фашистка армия с пълен план, без дори да знаеш защо го правиш, а друго е да си зрял човек на 50-60 г.
- Склонен ли си на компромиси?
- Склонен съм, но тук имам един проблем - дали заради егоизма правим добри неща или не? Във всяко нещо има "Аз". В спартанската армия всеки е гледал да пази другия, затова са били толкова мощни. Това се е загубило във времето, както и дребните неща в общуването. Но аз съм оптимист. Мисля, че на хората в България им е писнало от лошотията и лека-полека пробват да бъдат по-добри. У всеки има желание да види какво е да бъде доволен и щастлив от живота. Наскоро си говорехме с един приятел колко е хубаво в Гърция. Хората там имат усещане за уют. Създават си атмосфера, а у нас е зима и вой на вълци.
- Лично ти как си създаваш уюта?
- Кафенце, цигарка, приятели... и така някак си. Да комуникираш с хората, е голямо щастие, но без да влагаш интерес в това освен приятното изкарване. Дори и да имаш среща с някого, от когото очакваш полза, не бива да подхождаш по този начин с него. Това, че би могъл да ти помогне, е хипотеза. Все едно, ако срещнеш Копола, би могло да снимаш филм с него... Човек не трябва да се мазни, а да бъде себе си.
- Попадал ли си в такава ситуация?
- Минал съм и през това целенасочено да се запознавам с хора, които биха могли да ми помогнат с нещо, може би все още го имам това усещане на авторитет, но не бива да е така. Боря се с това. Рядко се случва вече да очаквам възможност от някое запознанство. Този подход никога не е водел нещата в моя полза. Хората усещат и започват да се дразнят. Трябва да се опознаем и да разберем дали имаме общи интереси, за да работим заедно, но това няма как да се случи, ако сме фалшиви в разговора. Всичко в моя живот се е случило случайно.
- Как се запознахте с жена ти?
- Чрез общи приятели, на рожден ден. Тя е адвокат, юрист консулт към МВР. Професията й е много близка до актьорската - има сцена и публика, която трябва да накараш да ти повярва. Три месеца след като се запознахме, се оженихме, а след още три - забременя. Много исках да се случи така. Бракът е обвързване пред Господ, той е свещен. Тогава и сексът е оправдан - вече не е грях.
- Моногамен ли си?
- Ами, да. Не съм имал големи изкушения, че да проверя дали ще удържа докрай. Пожелавал съм друга, слаб съм в това. Тя знае, споделяли сме си тези неща, а и тя е пожелавала.
- Имаш интересен поглед над живота.
- Това е погледът на християнството.
- Защо избра тази религия, а не друга?
- Минал съм през различни неща и стигнах до християнството. Ходел съм на курсове за екстрасенси. Трима приятели отидохме на курса, но имаше нещо като изпит и само двама влязохме, защото имахме биополе.
Мога да кажа за някои неща, които правехме, че стават със сигурност. Двама човека гледат в една посока, но единият е пред другия, и този, който е зад гърба на другия, го управляваше с ръце, без да го докосва. Това се случваше реално. Всичко е въпрос на вяра. От малък имам любопитството към чудната страна на света. Той не е прост, има неща, които са извън нас и това е Бог. В търсенето му съм минал през различни варианти.
- А с исляма сблъсквал ли си се?
- Не, но имам много приятели, които изповядват тази религия. Юдеизма, християнството и исляма се кланят на един и същи Бог. Тук важни са детайлите и кой кого почита. Виждал съм в къща на мюсюлмани икона на Исус Христос и Дева Мария.
- Искал ли си да живееш другаде?
- Искам да живея в Близкия изток, никъде другаде. Много ми харесва в Сирия. Баща ми работеше и там като строител. Бил съм в Белгия, Сирия, Нигерия и Сърбия. В Сирия взаимоотношенията между хората ме втрещиха от удоволствие, въпреки че бях за месец там. Не ми хареса само клюкарстването. Там всеки знае всичко за останалите. Имат някакъв кодекс, останал от древността, който се е развил. Всички норми, които ние сме имали, но сме загубили, като уважението към по-възрастните примерно, те са ги съхранили.