• Това беше най-трудният момент за заснемане. Дотогава я беше страх да го направи и не знаехме как ще реагира, казва режисьорът на "Оглушителна тишина" Станислав Дончев
• Хората, правили опити за самоубийство, чувстват неудобство, срам, желание да изтрият този спомен, посочва сценаристката проф. Петя Александрова

От няколко дни по кината се върти документалният филм “Оглушителна тишина”. Той проследява пътя на възстановяване и връщането към живота на световната шампионка по художествена гимнастика Цветелина Стоянова, която направи опит за самоубийство през 2016 г. Лентата изследва проблемите на хора като нея, които по някаква причина са посегнали на живота си, и как може да им се помогне. Във филма, освен че тя се връща в онзи фатален ден, са включени и психиатри и свещеник, които обясняват проблемите пред тези хора и защо не трябва те да губят надежда. Как е създаден “Оглушителна тишина” и какво послание носи, разказаха в интервю пред “24 часа – 168 истории” режисьорът Станислав Дончев и една от сценаристките проф. Петя Александрова.

- Как решихте да започнете работа по такъв филм? Кога се появи тази идея?

- Станислав Дончев: Усетихме, че сме се замислили върху това какъв ли е животът на хората, опитали се да сложат край на живота си, но са останали живи. Какъв е пътят на тяхното възстановяване, на приемането им в обществото. Разбрахме, че тази тема повдига въпроси, които нас ни вълнуват дълбоко, а са и важни за обществото, даже изключително важни - какъв по-висок залог от живота и смъртта? Но посоката на нашата работа винаги е към светлината. Затова и посланието на “Оглушителна тишина” е, че животът е ценен, независимо в каква трудност е изпаднал човек в момента. После се запознахме с Цвети, която ни мотивира допълнително да искаме да направим точно този филм.

- Колко време ви отне създаването на филма? Имахте ли трудности?

- Петя Александрова: Да, трудностите бяха в намирането въобще на героите ни. Първоначално имахме идеята за филм, който не е точно за самоубийствата, а как се излиза и оцелява след тях. Но герои още нямахме – повечето отказваха да застанат пред камерата по ред причини. С експертите също не беше лесно, макар да тръгнахме по каналния ред – институции, психиатри, психотерапевти…

- Защо се спряхте точно на Цвети Стоянова?

- С.Д.: Цвети за всички нас се оказа изключителна. Както казах, първо се появи желанието да говорим по темата и запознавайки се с различни материали, попаднахме на случая на Цвети. Той беше общоизвестен. Решихме чрез нея да разкажем онова, което искаме, и че тя ще ни даде възможността да подходим към темата по начин, който не е депресиращ. Опазил ни бог вместо да помогнем, да подстрекаваме към нещо такова. Цвети беше пример за това как човек може да излезе от тежък момент и да заживее нов живот. Тя е обичана от много хора, популярна е и беше идеална да предаде посланието на филма. Още повече че самата тя го иска – да помогне на другите.

- Как се свързахте с нея и как реагира тя на идеята ви?

- П.А.: При първата среща тя ни изслуша мълчаливо. Мълчанието ѝ беше дълго. После задаваше въпроси за цялостната ни визия за филма. И накрая разпитваше за собственото си участие. Тя е много сериозен и отговорен човек, не би подвела никого в работата си. Имаше момент, когато беше на път да се откаже (това беше и една от причините да се забавим, защото изчакахме, така да се каже, да “узрее” за участието си). Бях сигурна, че въпреки отказа си, тя продължава да размишлява по въпроса – така се и оказа, след няколко месеца вече снимахме.

- Какво най-много ви впечатли у нея?

- С.Д.: Съвсем видно е, че Цвети е впечатляваща с изтънчената си красота. Но освен това тя има още много изключителни качества. Лично мен най-много ме респектираха две неща – нейната дисциплинираност и най-вече желанието ѝ, въпреки собствените ѝ проблеми, да помага на другите хора.

- Как се чувстват в обществото хора, опитали да се самоубият? Подкрепяни ли са, или са осъждани?

- П.А.: Не съм категорична, че са осъждани, по-скоро не са достатъчно подкрепяни в този дълъг процес на възстановяване (не говорим за клинични случаи, когато това се лекува с медикаменти или въобще е невъзможно да се лекува). Експертите добре обясняват какво чувстват хората, които са правили опити: неудобство, срам, желание да изтрият този спомен, несигурност в бъдещето, липса на подкрепа и разбиране… Обществото се отнася към тях най-вече с мълчание (затова и филмът се нарича “Оглушителна тишина”) – все едно няма такъв проблем, няма такива хора, най-добре е да си мълчим по темата. Поведението на щрауса.

- Важно ли е да не вървим по чужд път и да не сбъдваме неосъществените мечти на родителите, каквато теза е заложена във филма?

- С.Д.: Не може толкова еднозначно да замахнем и да отсечем трябва или не трябва. Отговорността на родителите е да осъзнаят дали възпитават добре децата си и докъде трябва да ги притискат с изборите им. Същевременно децата трябва да почувстват достатъчно доверие и сигурност спрямо родителите си, за да възприемат техните напътствия. Подрастващите трябва да имат избор, но и да следват съветите на майка си и баща си. При тях се усеща една силна атака от страна на интернет медиите. Там те биват подстрекавани да гонят илюзорни стандарти, които не са им нужни въобще. Щастието не се крие там. От друга страна, има лоши хора, които ги манипулират и ги карат да правят опасни за тях действия. Така че отговорността от страна на родителите там е задължителна. Както казва във филма една от консултантките ни: “Интернет е една голяма заплаха за нашите деца”.

- Какво ви озадачи най-много, когато се задълбочихте в тази деликатна тема – човек да посегне на живота си?

- П.А.: Бях по-подготвена за опити в изблик на гняв, болка, разочарование, самота, тежка болест, бедност, невъзможност да се решат лични или парични проблеми. Но се смутих от онези случаи, които са свързани с меланхолията и безразличието към живота. В тях няма агресия и силни емоции, но има пустота, която не може да се запълни с никое чувство – и обикновено тези опити са успешни, те се повтарят, ако не се получи първия път.

- Колко е голям този проблем у нас?

- П.А.: По статистиките сме някъде в средата по показатели в европейските страни. Не знам дали количествено е голям проблем, но необръщането на внимание в семейна среда и от институциите го прави сериозен.

- Кой беше най-трудният момент за заснемане?

- С.Д.: Най-труден беше моментът, в който Цвети реши да излезе на балкона, от който е скочила през 2016 година и на който я беше страх да излезе дотогава. Не знаехме как ще реагира.

- Защо решихте във филма да включите психиатри и свещеник?

- П.А.: Защото са специалистите по въпросите на душата. Самоубийството често е нараняване на тялото заради страданията на душата. А някои лекомислено я пренебрегват, въпреки гръцката (и в спорта) традиция на “здрав дух в здраво тяло”.

- Колко важна е вярата в Господ при хора, които са изпаднали в депресия или имат суицидни мисли?

- С.Д.: Вярата в Господ и християнството са помогнали и помагат на много хора, изпаднали в трудност. Мисля, че тук ще се припознаят доста хора. Вярата ни учи да сме по-добри, да се борим с демоните си и да вярваме, че Бог има план за всички нас. Силата, която идва от това, е голяма. Самоубийството е голям грях, всички знаем това. По този начин църквата опитва да възпрепятства тези мисли и действия. Дори мисълта за това е грях (макар вероятно на много хора е минавало през главата). Както казва отец Методи Корчев: “Ако допуснем такива мисли, дори за миг, в един момент може да се съгласим с тях”. Самата Цвети е много религиозна и е намерила упование в Бог. Не се съмнявам, че това е част от силата, която я е върнала към живота.

- Каква беше визията на филма от самото начало?

- С.Д.: Мислих каква да бъде визуализацията на една толкова теоретична и философска материя. Освен разказа на Цвети и нейните архиви, тя се впуска в търсене на специалисти, които да помогнат в разясняване на проблема, и за да не стоят техните думи прекалено директно, реших да включа импресии от улицата, от живота, които да подсилят емоционалното възприятие. Целта ми беше да събера ярки моменти, които същевременно носят визуална естетика, но са в тон с материята и са минорни. Включих дъждове и дъждовни улици, мъгла, която чаках дни наред. Тя се появява сутрин и след като закарвах сина си на училище, обикалях с колата, за да търся подходяща локация и да я използвам. Чаках разлистването на цветовете през пролетта и тяхното падане. Феерията на падащи цветове подсеща, че природата се стреми към живот. Семената без никакво самосъжаление търсят къде да покълнат. Един дълъг процес, който придава мощ и завършеност на разказа за един човешки живот.

- Как това прекрасно момиче Цвети Стоянова надскочи себе си и страховете си и излезе смело на балкона, от който е скочила?

- П.А.: Най-ценното качество на нашата героиня в драматургичен аспект е възможността нейното развитие да се случва в кадър. Опитахме се да го проследим грижовно, без да я насилваме (сълзите ѝ са съвсем истински). Решението беше нейно – почувства се готова. Зная, че повечето зрители очакват да разберат защо е направила опит за самоубийство. Но нашият филм се занимава с това какво има “след това”. А за Цвети “след това” има много перспективи в личен и професионален план, дай боже да ги реализира. А ние започнахме с преодоляването на травмите – и самото ѝ съгласие да участва е едно добро начало в тази посока.

- Какво е посланието на филма? За какво трябва да се говори, за да се предотвратят случаите на самоубийства, които, за съжаление, зачестяват?

- С.Д.: Трябва да говорим за това, за проблемите на близките ни. Ако забележим промяна или депресия у някого, да се опитаме да разберем проблема и да подкрепим човека, доколко ни е възможно. Да им припомним, че не бива да се прибързва с действия, които не може никой да промени след това. Също да напомним на човека (а се надяваме и чрез филма), че хората не бива да се страхуват от проблемите на психиката и душата си. Ще завърша с думите на Христо Хинков: “Животът е ценен сам по себе си”.