- Къде бяхте за празниците?
Деси: Бяхме в едно село в Еленския Балкан, където Вельо има къща. Прекарахме си страхотно с децата. Направо не ни се връщаше.
- Палави ли са много?
Деси: Колкото повечето деца на тяхната възраст. За мен е мит, че момчетата са по-палави от момичетата. Всяко дете има своята индивидуалност.
Велислав: Двамата имат много различни характери. Забелязва се братска конкуренция помежду им, но и много си играят заедно. Често си показват и рогцата, разбира се.
- Как комбинирате професионалния с личния живот?
Д: През седмицата се движим по ясен график. Сутрин ги водим на детска градина, след това всеки си отива на работа. Вечер се прибираме, излизаме за малко на двора, за друго време не остава.
Събота и неделя са дните на дългите разходки. Напоследък много им харесва в Борисовата градина. В гората е приятно, става за тичане и дивеене, а и те много обичат да скачат и да се пързалят на надуваемия замък.
- А вие двамата как се запознахте?
Д: Покрай работата. Тогава и двамата работехме във в. "Сега". Аз стартирах в международния отдел като абсолютно начинаещ през 1998 г. След това се прехвърлих във вътрешния отдел.
Екипът тогава беше много задружен и приятен. Имаше отношения, които сега трудно се намират по редакциите. Прекарвахме много време заедно и извън работата и нещата се случиха постепенно.
В: Когато дойде при нас, ми направи силно впечатление. Изключително свежа, готина, стоеше малко встрани от екипа. Беше непознат метеорит.
Д: Никога не съм била от свръхсоциалните хора.
- Как дойде предложението за брак?
Д: Заедно сме от 2000 г., но се оженихме през 2006 г. Бракът дойде като естествено продължение на нещата. Не сме му придавали излишно значение. Де факто нищо не се промени заради това, че вече сме официално женени.

Организирахме си един хубав купон

Никога не съм си падала особено по подобни церемонии, но сватбата се получи изненадващо добре, дори за мен самата.
В: Живеехме заедно и в един момент решихме да узаконим връзката си. Няколко години по-късно се родиха и близнаците. Беше голям кеф тогава.
- Не беше ли малко плашеща новината, че ще имате две бебета вкъщи?
Д: Зарадвахме се много. В началото човек въобще не си дава сметка за трудностите, които са свързани с отглеждането на две деца едновременно. По-късно се разбират някои неща.
Имахме много трудни моменти в началото. Стефо и Краси не бяха лесни за гледане, бяха доста емоционални и темпераментни бебета.

Първата година от живота им мина с доста ревове,

трудно заспиване и бързо събуждане и все неща, които са сериозно изпитание за нервите на всеки родител.
Сега е голям купон у дома, защото те вече са изградени личности на по 4 годинки, с които можеш да поговориш, да се разбереш, да потърсиш изход от ситуацията. Като са бебета, човек може само да гадае за какво плачат. Сега нещата са съвсем различни.
- Кой е по-строг от двама ви с децата?
Д: Честно казано, аз го играя лошото ченге. Вельо е много по-търпелив от мен. Способен е да запази самообладание в ситуации, в които аз не бих могла.
- Искате ли още деца?
Д: Говорели сме си с Вельо, но две ни стигат. Всяко дете си е сериозен ангажимент, изисква внимание, грижи, посвещение. За да му дадеш достатъчно, се иска много време и енергия. Предпочитам да се съсредоточим върху Краси и Стефан.
- Предимство ли е това, че практикувате една и съща професия?
В: В професионален план ни вълнуват сходни неща, и двамата си обичаме работата много и е предимство за връзката ни. Обсъждаме често случващото се в страната.
Гледаме по три новинарски емисии на вечер на различни телевизии. Следя коя медия как отразява новината, за да си направя анализ за себе си.
- Какви са ви впечатленията от протестите на Орлов мост?
В: Хубаво е, че имаше протести, лошото е, че кухи хора ги организираха и застанаха начело. Някои от тях прочетоха конституцията, след като протестите бяха започнали да прегряват.
Хубаво е да има още протести, за да измием калта пред Европа
но само ако в тях участват смислени хора. Лошото е, че при нас недоволството на хората не променя нищо.
Протестът на пролетариата не е най-добрият вариант, защото той няма интелектуалния багаж да направи промени.
Д: Изключително грозен беше начинът, по който протестиращите се разцепиха и изплуваха личните им амбиции.
- Гласувахте ли на изборите?
В: Аз, да.
Д: Аз, не. Исках, но така и не успях да стигна до секцията.
- Искаш ли да се върнеш отново в политическата журналистика?

Д: Чувствам се много уютно в сегашната си роля и по никакъв начин не ми липсва.
- Винаги ли си искала да бъдеш журналист?
Д: Не бих казала, че ми е детската мечта. Когато завърших гимназия, трябваше да реша какво да кандидатствам. Тогава нямаше нещо конкретно, с което да искам да се занимавам, но пък винаги съм обичала да пиша и затова избрах да кандидатствам журналистика. Не ме приеха от първия път и записах полска филология. Изкарах 2 години в тази специалност, след което се прехвърлих във факултета по журналистика, който завърших паралелно с работата си във в. "Сега".
В: Спомням си, че се върна от морето, за да си защитава дипломната работа. Планът ни за почивка съвпадна с нейното завършване.
- Пътувате ли много?
Д: Едно време да, но откакто се родиха децата сме се поспрели малко. Сега поотраснаха и се надявам отново да можем да пътуваме повече.

Винаги сме обичали да ходим на море

Пътували сме по 3-4 пъти всяко лято, за да почиваме по дивите плажове на нашето Черноморие, които намаляват с годините. В чужбина съм пътувала много по работа, когато бях в "Би Ти Ви Новините". За удоволствие не сме ходили заедно извън България, но никога не ми е липсвало. Имах един период, в който постоянно бях в командировка някъде. Тогава винаги очаквах с нетърпение момента, в който ще се върна и ще отидем на някое спокойно място.
В: Деси с най-голям кеф ходеше в Либия (смее се).
Д: Случаят със с медицинските сестри ми беше ресор и ми се е налагало няколко пъти да ходя. Либия е една много различна държава. В началото на групата български журналисти ни беше трудно да се впишем и да разберем какво може и какво не може да се прави там. Спомням си, че тръгнахме с доста изкривени представи и излишни опасения.
Преди първото заминаване ходих да си купувам дълги поли и забрадки
но впоследствие се оказа, че са излишни. Накрая ни стана като второ вкъщи. Заседанията по процеса бяха през няколко седмици и прекарахме доста време в Триполи и Бенгази.
- А ти, Вельо, отразявал ли си конфликти от горещи точки по света?
В: Ходил съм в Сърбия по време на войната. Имаше много емоции тогава. Бях единственият български журналист в Косово малко преди да стартира конфликтът. Две седмици преди да започне да се лее кръв, обиколих Косово.

На всеки 20-30 км си сменяхме номерата на колата

в зависимост от района, през който минавахме. Имахме немски, италиански, сръбски номера. Така се предвижвахме малко по-безопасно. Ако минехме с кола със сръбски номера през някоя размирна община, можеха да ни нападнат. Усещаше се напрежението непосредствено преди започването на партизански и военни действия, гражданска война. Комуникирал съм и с косовари, и със сърби. Силно впечатление ми направи тогашният косовски лидер Ибрахим Ругова, с когото имах дълъг разговор. Ходих и когато бяха бомбардировките в Белград. Навсякъде имаше силно военно и полицейско присъствие.
- Арестуваха ли те?
В: След бомбардировките ме арестуваха на сръбската граница. Имах командировка до българските територии, но ме задържаха, защото в паспорта си имах печат от Косово. Не ме пуснаха, съпроводиха ме до нашата граница, биха ми черен печат и повече не можех да влизам в Сърбия.
- Някога искали ли сте да напуснете България?
Д: Имаше един период, в който обмислях дали да не отида да уча в Щатите, но се отказах още тогава. Всички хора, на които държа, и нещата, които обичам, са тук. Мисля, че никъде другаде не бих могла да се чувствам толкова добре, колкото тук, независимо от нещата, които понякога ме дразнят.
В: Брат ми живее в Щатите, но не съм имал желание да ходя да живея там. Бил съм за около месец там, една седмица след 11 септември. Видял съм САЩ в стресова и в спокойна ситуация. Не ми харесва начинът им на живот, нито как възприемат нещата. Уредена държава са, но отношенията между хората там не ми допаднаха. Те са изкуствено усмихнати.
- С какво се занимаваш в момента?
В: Занимавам се с интернет медии. Опитваме се да възстановим "София прес". Това е една стара информационна агенция, която има традиции. Засега приключих с вестниците, защото не съм доволен от сегашната ситуация в изданията.
- Деси, ти си работила и като редактор в женско списание.
Д: През 2007-а ме поканиха да стана заместник главен редактор на AMICA. До онзи момент бях репортер в "Новините". Двете сфери са в тотален контраст и точно това ме заинтригува.

Имах нужда да забавя оборотите за известно време

Чудесно е да имаш няколко седмици, за да си разработиш темата. Този подход е немислим в новините, където всеки ден имаш по 1-2 обекта, работиш по различни теми, всичко е задъхано, кратко и трябва да се случва бързо. В списанията е много различно. После пък така се случи, че се върнах в телевизията.
- Защо първоначално си отказала на предложението да си водеща на "Преди обед"?
Д: Никога не ми е било цел в живота да ставам телевизионна водеща. В началото бях редактор в "Преди обед" и съчетавах работата с ангажиментите си в списанията. Бях намерила една добре работеща за мен формула и не исках да променям нещата, затова се колебаех. В крайна сметка и хора, и обстоятелства ме убедиха да приема предложението да стана водеща и не съжалявам за това. Жоро Тошев беше човекът, който пръв ме видя в ролята на водеща и периодично ме е тласкал в тази посока. Той заедно с още няколко души, включително Вельо, изиграха ролята да приема в края на краищата.
- Лесно ли се сработихте с Александър Кадиев?
Д: Напасвахме се в движение. И за двамата това беше нова роля. Да си водещ, е много по-различно от всичко, което бях правила до онзи момент. Разбира се, предишният ми опит в телевизията ми помогна много, но живото предаване си беше ново предизвикателство.
- Стават ли гафове в ефир?
Д: Чак гафове, не бих казала. Има непредвидени ситуации, но това е нормално за едно предаване на живо. Примерно ранното ставане е предизвикателство за хората на изкуството, но не сме имали тежки ситуации, в които да не можем да отреагираме.