1 април е по-специален ден за фамилия Малееви. На тази популярна иначе по друг повод дата през 1975 г. в София е родена Магдалена. Най-малката от сестрите, които създадоха българското явление в тениса, хваща дървената ракета като каките си на изчезналите в резултат на “мъдро” управление кортове на несъществуващия в момента легендарен стадион “Народна армия”. Магдалена започва професионалната си кариера през 1989 г. и стига до №4 в световната ранглиста при жените - на 29 януари 1996 г., когато пред нея са Щефи Граф, Аранча Санчес-Викарио и Кончита Мартинес. Има 10 титли поединично, а в турнирите от “Големият шлем” е участвала 51 пъти. Четвъртфиналистка на US Open през 1992 г.

- Как се чувствате на 50?

- Чувствам се много добре. Чувствам се млада - все едно животът сега започва и мога да правя много неща. От друга страна, 50 е стабилна цифра и хората на тази възраст имат сериозен житейски опит, защото са минали през мното неща и различни предизвикателства. Комбинация от зрялост и енергия - това чувствам в момента.

- Смятате ли, че се отказахте навреме от спорта?

- Мисля, че го направих в най-точния момент, защото тогава не се чувствах достатъчно силна психически, за да продължа със същия начин на живот. Иначе физически бях в може би най-добрата си форма. Играех по-добре от всякога, но нямах повече желание да пътувам и да продължавам да тренирам. Просто бях емоционално изтощена и спрях точно когато трябваше. Не исках да продължавам да живея от куфара, а да имам дом и да съм на едно място без постоянни пътувания.

- Имало ли е момент, в който ви е писвало от тенис?

- Да, много пъти, особено след големи разочарования е имало моменти, в които не съм искала да продължавам. Но тези периоди са били кратки и дори когато през 1998 г. ме оперираха, не играх много дълго време и не се знаеше дали чисто физически ще се възстановя и ще играя отново, не спрях.

Явно съм искала да докажа нещо на себе си

Винаги целта ми е била да напредвам и да се подобрявам. Точно по тази причина не съм спирала въпреки някои неуспехи. Да, писвало ми е, но желанието да продължа да играя е било по-силно.

- Много или малко е да станеш №4 в света? Можехте ли да постигнете повече?

- Страшно много е. Успехите ми са невероятни и съм изключително благодарна, че съм имала възможността да ги постигна. Можех да играя по-добре на турнирите от “Големият шлем” и точно на тях да стигна по-далече. Но явно в онези моменти съм била в състояние да постигна точно толкова. Може би в някои случаи не съм била по-смела или да контролирам по-добре емоциите си. Вероятно

е трябвало по-отрано да започна да работя с психолог

и да съм по-наясно за нещата, които ми пречат. Но нямам никакви, никакви съжаления.

- Почувствахте ли облекчение, че спирате? Или ви се играеше още?

- Изпитах истинско облекчение, че спирам. Бях готова за това, имах си партньор, исках да си имам и деца. Почти бяхме решили, че ще живеем в България, имахме някакви планове и гледах напред към всички нови проекти. Ако е имало някаква носталгия по тениса, тя дойде след време, но подобни моменти бяха малко и по-скоро се чувствам щастлива, че съм спряла.

- С кой успех се гордеете най-много?

- С това, че имах дълга и успешна кариера - не само с едно нещо. Гордея се с предизвикателствата, с които се справих, с това, че толкова дълго време играх на такова ниво. Също с това, че мечтата ми бе да играя здрава, а след операцията 7 години бях в много добра физическа форма.

- Какво си спомняте от мача с Мартина Навратилова на US Open през 1992 г.?

- Не мога да забравя невероятното чувство на следващия ден, защото мислех, че съм покорила света. Просто

имах чувството, че ходя по небето

- толкова бях щастлива. На 17 години да победиш Мартина Навратилова на централния корт на US Open, бе нещо абсолютно неописуемо. Мога да го сравня с чувството, когато се роди първото ми дете. В такъв момент си мислиш, че си най-великият човек на света.

- Какво ви даде и какво ви отне тенисът?

- Даде ми страшно много уроци. Тенисът е едно училище и съм научила да се справям с различни предизвикателства, да възприемам нови неща, да продължавам, когато ми е трудно. Също да приемам, че грешката е нещо нормално и част от процеса. Какво ми е отнел? Не мога да кажа, може би като по-малка

са ми липсвали приятели и възможността да живея като нормален тийнейджър

Вероятно най-трудно ми е било да се справям с голямото напрежение. Това е една безкрайна въртележка с постоянни мачове и пътувания, непрекъснато трябва да си в много добра форма, да спазваш хранителен режим, да внимаваш кога си лягаш. Нямаш възможност просто да се отпуснеш. Не знам дали мога да кажа, че тенисът ме е лишил от нещо, но напрежението наистина бе огромно.

- Гледате ли мачове сега? Какво мислите за съвременните състезателки?

- Да, гледам с голямо удоволствие. И мъжкият, и женският тенис са ми страшно интересни. Възхищавам се на новите играчи и истински се забавлявам. Едното ми дете играе тенис и с нея много обичаме да гледаме мачове.

- Кога решихте да се занимавате със странични проекти? Мислили ли сте за нещо подобно, докато още играехте?

- Да, аз още от малка съм много ангажирана и

винаги ми е интересно какво се случва по света

и около мен Интересът ми към екологията започна още докато играех, а от тийнейджърските ми години четях за правилното хранене. Всички проекти, които започнах след края на кариерата ми - като “Горичка”, “Хармоника”, по някакъв начин съм ги обмисляла още като състезателка. За мен не бе достатъчно да бъда само тенисистка. Често съм се чувствала не съвсем на място, защото

тенисът е сравнително егоистично занимание и правиш неща само за себе си

А аз винаги към мислела, че човек трябва да дава нещо повече и да има отговорност към заобикалящия го свят. Така започнахме с биохраните - когато се върнахме в България, искахме да се храним точно с такива неща. Открихме едно кисело мляко и желанието ни бе просто да е възможно да се доставя в София, за да е в нашето меню. След това открихме първите биомагазини, създадохме марката “Хармоника”, която вече има повече от 100 продукта. Това е много успешен проект и съм изключително горда с всичко, което моят съпруг постигна и продължава да прави. Да, марката се наложи на пазара и предлагаме неща с много високо качество. “Горичка” започна със засаждане на дървета, посадили сме хиляди. Основната тема на проекта са климатичните промени и аз продължавам да работя за това повече хора да разберат, че проблемът е изключително сериозен и всички ние сме отговорни да вземем мерки, за да може нашите деца да живеят в свят, който наистина е подходящ за живот. “Горичка” е голямата ми страст.

- Марката ви Capasca тръгна добре, какво стана? Липса на клиенти, които могат да си позволят подобно облекло ли?

- Capasca започнахме с мои приятели от детството, от тениса. Фирмата още съществува и работи добре, единственото, което в един момент спряхме, бе собствената марка. Целият екип продължи и всички шивашки фабрики се развиха добре. Трудно бе и имаше голяма конкуренция. И това бе страхотен проект, от който ми останаха много добри спомени и много уроци.

- Децата промениха ли отношението ви към нещата?

- Научиха ме на страшно много неща. Не знам дали са ме променили, защото, докато човек расте, нещо в него постоянно се променя. Просто цялото преживяване да имам деца бе нещо страшно интересно, любопитно и съм много благодарна за този житейски опит.

Страхотно е да съм майка

и да си живеем с тези трима, които вече станаха големи и са изключително интересни и забавни.

- Лесно ли се живее с три деца в България?

- Има много неща в България, които не ми харесват. Колкото до децата - все още се приема за нещо нормално тази култура на насилие към тях, да им се говори грубо. Мисля, че

образователната ни система се променя бавно

Светът се променя бързо, а тя е малко неадекватна за нуждите на децата и това може би е най-голямото предизвикателство. Системата трябва да подготвя правилно децата за живота, който ги очаква. В София въздухът е доста мръсен, градът не е подходящ за пешеходци, а за движение с автомобили. Всички тези неща не ми харесват от гледна точка на това да живееш с малки деца в столицата. Градът не е добре организиран. Всеки, който е бил във Виена или Амстердам, знае колко по-достъпно за деца е там.

- Обиколихте света, защо се върнахте да живеете в София?

- Не го реших изведнъж. Към края на кариерата ми - в последните 1-2 години, много се чудех къде да се установя. Не съм си мислела, че ще се върна и ще остана. По-скоро смятах, че ще се прибера за малко, за да видя как ще се чувствам, след като 2 години почти постоянно бях извън България. Но

когато се прибрахме, се почувствах страшно добре, родителите ми тук вече бяха на възраст, исках да съм близо до тях. Започнахме сравнително бързо строежа на тенис клуба - едно страхотно нещо, което направихме. Гордея се с това място, което създадохме. После другите проекти, родиха се децата и повече не се и замислих да бъда някъде другаде. Човек се чувства най-добре на мястото, където се е родил. По много причини.

- Интересувате ли се от политика?

- Да, доста. От българската, както и от това, което се случва по света. Бих искала политиците ни да са на друго ниво, да обсъждат полезни неща,

а не да се чудят как да останат във властта

Струва ми се, че голяма част от хората в българската политика в момента не работят за това да подобрят живота на хората, а за други цели и това е много жалко. Смятам, че има острови на нормалността и политици, които наистина искат да подобрят нещата в България, но са малцинство. Много ми се иска всичко това да се промени. Живеем в съдбовни времена, светът явно отново е изправен на кръстопът и трябва да избираме между диктатура и демокрация и много силно се надявам, че в България повечето хора ще разберат, че демокрацията безспорно е по-добрият вариант. Надявам се, че няма да се връщаме в тъмните времена, в които хората не са свободни да говорят и да казват какво мислят. От нас зависи и предстоящите години ще са ключови. Надявам се, че Европа ще се подготви за опасността, която идва от Изток и е очевидна за всички. Да останем част от този невероятен Европейски съюз. Въпреки всичките му недостатъци това е най-доброто.

- Съжалявате ли за нещо?

- Не.