Раковски прави подредбата на трибагреника ни, 40 години парите на държавата се секат и печатат в чужбина

На 22 март 1879 г. депутатите от Учредителното събрание решават важните въпроси за символите на България.

Най-напред обсъждат герба. В глава 4 и член 20 от проекта се казва: “Българский държавен белег е златен коронован лъв на тъмно червен щит. Над щита княжеска корона.”

Подпредседателят Симеон, Варненски и преславски митрополит, предлага “белег” да се замени с “герб”, което е и прието. Никола Михайловски обаче репликира, че са “изпуснати националните бои”. Намесва се и Петко Каравелов, депутат от Търново като председател на Търновския губернски съд, и казва, че “хералдическата боя не е тъмночервена, ни зелена”. Не се съобразяват с него и златният коронован лъв остава на тъмночервен фон.

Този герб влиза твърде малко в употреба, предимно на държавните печати, на документи на министерствата, съдилищата, държавните и общински управления. Още през октомври 1879 г. петербургският вестник “Пост” цитира руската имперска канцелария, която предлага нов герб: “Българският герб се състои от щит, подразделен на четири полета, праволинейни, с кръст. Първото и четвъртото поле са червени, с изображение на златен коронован лъв, второто и четвъртото – зелени, с изображение на златен български кръст. Девизът е “Deus nobiscum” (Бог с нас). Този герб не влиза в употреба.

Княз Александър I Батенберг променя еднолично утвърдения в Търновската конституция герб,

като добавя фамилния си знак и опълченския кръст. След абдикацията му и този герб отпада и остава приетият от Учредителното събрание.

Цар Фердинанд също прави промени в герба, като нарежда да се свърже с фамилните му знаци. И след неговата абдикация през 1918 г. българската държава отново се завръща към първообраза.

На 4 юни 1924 г. комисия от професорите Георги Златарски и Богдан Филов, директора на Народния музей Андрей Протич, уредника при същия музей Никола Мушмов, преподавателя в Художествената академия Хараламби Тачев и началника на углавното управление Вл. Аврамов трябва да изработи герб. Членовете ѝ се събирали, но нищо не свършили, защото разбрали, че още на 3 октомври 1918 г., едва изчакал абдикацията на баща си, цар Борис III еднолично е изменил дотогавашния български герб и както е констатирала комисията му, “извадил чуждиците орнаменти.” 

Промени по него впоследствие правят доста наши, а и чужди художници. Едва през 1930 г. промените са преустановени и до 1947 г. той не е променян.

С Димитровската от 1947 и Живковската конституция от 1971 година най-напред е премахната короната, най-отгоре е поставена червена петолъчка, добавени са зъбни колела, но неизменни остават житните класове, и според старите традиции – лъвът.

След промените през 1989 г. България нямаше герб в продължение на 7 години,

докато през лятото на 1997 г. Народното събрание прие Закон за националния герб на България. В него лъвовете са три, като централният е на тъмночервено поле и това е завръщане към първообраза. Двата отстрани са стъпили върху дъбови клонки с жълъди, между които е надписът “Съединението прави силата”, а най-отгоре е корона, която символизира всички български владетели и препраща към далечната ни история. Проектът е на Георги Чапкънов.

На Учредителното събрание не стават почти никакви дебати относно българския национален флаг и този въпрос се разглежда проформа –

знамето вече е било създадено. 

Каравелов предлага зеления цвят да се замени със син, защото бил по-близо до националния флаг на Франция, тъй като тя била “люлката на демокрацията”. Консерваторите се подиграват на това му предложение. Още по време на първите заседания депутатите носели на дрехите си трицветни значки с бяло, зелено и червено.

Още през 1854 г. италианецът Андреа Сако рисува Георги Сава Раковски със знаме, на което белият, зеленият и червеният цвят са разположени хоризонтално. Тази подредба избира сам българинът и го прави по подобие на италианското знаме. Причината е възхищението му от Джузепе Гарибалди. Сам Раковски пише, че той бил “чист, добър юнак, чието име превъзхожда всеки орден и титла.”

В червеното открива символа не само на борбата за обединение на Италия, но и на революция и свобода. По това време този цвят е бил доста популярен в България и народът го наричал “Гарибалди боя”.

Картината на Сако се разпространила сред българската емиграция в Румъния. Там пък я видял ямболията Иван Параскевов, който избягал от родния си град, защото бил член на тайно братство, което отмъщавало на османците само с нож и намирали труповете им в Тунджа. В Браила наел склад, завъртял търговия и се позамогнал. Като чул, че ще започва Руско-турската война, заръчал на дъщеря си Стилияна, по това време 14-годишна, да ушие знаме с подредбата на цветовете от картината. Върху него тя извезала златен лъв, а под него изписала “България”. По поръчение на баща си добавила и надпис най-отдолу върху червен фон “С божия воля и силата на славного руского царя Александра II-о напред”. В историята ни то е останало с името Браилско знаме. На 8 май 1877 г. при прегледа на войските на руската Дунавска армия това знаме било връчено от браилските хъшове.

Великият княз Николай Николаевич, командващ войската, благословил знамето и предложил на Стилияна да отиде да учи на императорски издръжки в Петербургския пансион за благородни девици. Бащата обаче гордо отвърнал, че той бил заможен човек и с жена му можели сами да решат къде да отиде да учи дъщеря им. А тя отива да учи в освободената България. Семейството се преселва в София. Със съпруга си, адвоката и дългогодишен народен представител Илия Вълчев, са едни от най-големите дарители на благотворителното дружество на Йорданка Филаретова “Майка”.

Знамето на Стилияна обаче остава цяло през всички етапи на Руско-турската освободителна война и след нея е съхранявано в двореца. Малко преди смъртта ѝ е разрешено да отиде да го види. Днес е в специална камера на Националния военноисторически музей.

Пак на 22 март 1879 г. депутатът Яков Геров, председател на Варненския губернски съд, пита:

“Българският княз не ще ли има право да сече пари?”

Отговорът на митрополит Симеон е: “Правото на сечене на монети са разбира от конституцията ни. А какъв белег ще има на връх монетите, зависи от Княза”.

Всъщност този въпрос не е решен. В първите месеци след март 1879 г. България представлява едно своеобразно, но и хаотично улично чейнджбюро, в което участвали всички. В обращение се въртели всякакви пари, а по улици, дюкяни и кръчми се правели договорките по какъв курс да става размяната. Плащало се с останали и дълго кътани “алтъни” - златни турски лири, и по-малката им сестра, сребърната меджидия, сребърни руски рубли, а ходилите по Европа плащали с германски марки, австрийски фиорини и унгарски мангъри, както са се наричали в онова време. Из градовете пък често в оборот влизали френски франкове. 

На 25 януари княз Дондуков подписва първия устав за създаването на БНБ. На 4 юни 1880 г. княз Батенберг подписва първият Закон за правото на рязане и сечене на монети. В него той определя: “Монетната единица в България е левът, който се подразделя на сто стотинки. Левът има една тежест от 5 гр. и обема в себе си четири грама и сто седемдесет и пет хилядни чисто сребро. Български монети има златни, сребърни и медни. Златни монети ще има по двадесет и десет лева, сребърни монети ще има по пет лева, два лева, един лев и по половин лев – 50 стотинки. Медни монети ще има по десет стотинки, пет стотинки и две стотинки.”

Българският княз определя и как да изглеждат монетите.

На всяка от едната страна ще е показан номиналът. На другата за златните ще е неговият лик и изписано около него: “Александър I Български”, на сребърните и медните – българския герб с корона, а около него два лъва, които с единия си крак държат герба, а с другия – българското знаме. В горния край ще се чете “България”, а в долния - “Съединението прави силата”.

В закона е предвидено да се изсекат 10 000 по двадесет лева и 20 000 по десет лева златни монети и сребърни 500 000 по пет лева, 2 000 000 по два лева, 4 500 000 по един лев и 3 000 000 по петдесет стотинки. Медните с различните номинали са в количества от 5 000 000 до 15 000 000. 

Първите български монети са отсечени на следващата година в Англия. След още година в Русия са направени сребърни монети от един и два лева. Закон от 1885 година за реформата на БНБ позволява и печатането на банкноти. Първите купюри са от пет, десет, двадесет, петдесет и сто лева. Те са в обращение почти 20 години. Следващата емисия е печатана в Петербург през 1903 г. С оформлението се заема руският полиграфист изобретател Иван Орлов и затова банкнотите от тая поредица са наречени “орловки”. Те имат и техническа защита срещу фалшифициране.

Следващите емисии са наричани “военни”, защото са печатани в Германия през 1916 и 1917 година. Те не изтрайват дълго. През 1922 г. при управлението на земеделците е печатана нова емисия, този път в Ню Йорк. Обявен е конкурс, който печели колектив с името ... “Фалшификатор”. Зад него обаче се крият художниците Димитър Гюдженов и Никола Кожухаров. Откупени са проекти и на Антон Митов и Александър Божинов. За пръв път български банкноти се печатат в София през 1924 г. Заради следвоенната инфлация тази емисия включва номинали от 200, 500, 1000 и 5000 лева. Такива номинали имаше и през 1996 година. 

Ликовете на левчетата – от овчари до цар Борис и Георги Димитров

На първите банкноти са картини от бита. На тях се появяват орачи, розоберачки, овчари, запладнили стадата си. Тази тендеднция се засилва в емисията през 1922 г., когато заедно с трудовите сцени, наред с овчарите, се появяват и пчелни кошери, коне, крави и домашни птици. В първата емисия е изобразена и майка с детето си. После идва времето на картини, изобразявани на купюрите. Така се появяват “Жътва” на Иван Ангелов на банкнотата от 50 лева и “На пазар в София” на Антон Митов от емисията през 1924 г. Любопитното е, че има и картини на двама чужди художници. Единият е Феликс Каниц с “Розоберачка”, на която е нарисувал жена, носеща две кошници с рози, която върви през полето. Другият е Ярослав Вешин с “Орач” на банкнотата от 500 лева. Традицията с българските художници продължи пък през 1999 г. с картината на Владимир Димитров-Майстора “Българската мадона” и Иван Милев със сегашните пет лева.

Три са и гроздоберачките на български банкноти, но те са от снимки. Първата от тях е Евдокия Ковачева от пернишкото село Дивля и е на банкнотата от 500 лева през 1942 г. Следващата е Стефка Ковачева от Лясковец на стоте лева от емисията от 1951 г. и третата е Кина Гърбова от Сухиндол на двата лева в емисията от 1962 г., което ѝ спечелва и едноименния прякор.

През 1924 г. на банкнотата с най-висок номинал дотогава, 5000 лв., се появява образът на Христо Ботев и тя е наричана “ботевка”. В следваща емисия на български банкноти от 1929 г. вече е и Отец Паисий. Изобразен е отново и на банкнотите от 1999 г. През 1929 г. обаче на купюрите преобладават природни пейжази от Искърското дефиле, връх Мусала, Търново и Рилския манастир. Интелектуалци, просветители и писатели се появиха доста отчетливо в последните години. На емисията от 1999 г. до Паисий са и Пенчо Славейков на 50-те лева и Петър Берон – на 10-те. Днес пък на 100-те лева е Алеко Константинов.

Най-изобразяван върху лицевата страна на българските банкноти обаче е цар Борис III. Това става в четири емисии – 1917, 1925, 1940 и 1942. В Първата емисия е търсена приемственост и той си “другарува” с цар Симеон Велики. На всички банкноти от 1942 г. пък грее ликът на малкия тогава Симеон Сакскобургготски. И при него е потърсена историческата връзка. На банкнотата от 200 лева наред с него е сложена и снимка на хълма Царевец.

На царската фамилия съперничи Георги Димитров, изобразяван неизменно в емисиите от 1947, 1952 и 1962 г.

 

Къде се развява за пръв път националният трибагреник?

Ден преди откриване на Учредителното събрания княз Александър Дондуков е в Севлиево. Там е посрещнат от три девойки, облечени не в народни носии, а в бели, зелени и червени дрехи, които му поднасят цветя. На площада се вее българският трибагреник. Същата картина се повтаря по-късно и при посещенията му в Ловеч и Русе.

На 17 април 1879 г. Александър Батенберг е избран за български княз. На 24 юни той пристига с кораб във Варна. Още на пристанището е посрещнат от хилядно множество, което обаче размахва гирлянди и развява червени знамена. После с железницата отива в Русе. И там на воля и с ентусиазъм се веят червени знамена, сякаш русенци са забравили как са посрещнали княз Дондуков. На 26 юни полага клетва като български княз в коронацията си пред представителите на Учредителното народно събрание в Търново. Едва там в негова чест се развява българският трибагреник. Както поетично пише кореспондентът на в. “Марица”: “В града навсякъде руски и национални пряпорци милваха пешеходците по главите”. Тържествата продължават на Марно поле, тогава край града, днес погълнато от центъра му, до късна нощ националният ни флаг “милва главите” и на представителите на Великите сили, пристигнаи специално за коронацията.

Същата нощ обаче като зла поличба пламва пожар в Търново, който унищожава 38 къщи, 53 дюкяна и 6 хана.