ДИМЧО

За пръв път го прочетох, когато бях на 13.

„Помниш ли, помниш ли тихия двор,

Тихия дом с белоцветните вишни..."

Това стихотворение ме погали.

Усетих го като нежна въздишка.

Като копнеж към онези сладостни мигове от детството ни, в които майчиният глас ни е унасял преди заспиване...

Разправят, че Димчо бил бохем. Веселял се в шумни компании, прекалявал с виното, влюбвал се безутешно в недостижими красавици.

Докато дошла Първата световна война.

И Димчо, като сърцат човек, се записал доброволец.

Поетът захвърлил писалката и грабнал пушката.

Отишъл да се бие за отечеството си.

И там, на фронта, в битка с англичаните край Демир Хисар, подпоручик Димчо Дебелянов срещнал смъртта.

Едва на 29.

Бил съм много пъти в родната му къща в Копривщица.

Една мъничка синя къщичка, сгушена в зелените склонове на Средна гора.

В двора под белоцветните вишни стои изумителният паметник на майката на Дебелянов, направен от великия скулптор Иван Лазаров (прочетете, моля, за него, той е голям българин).

Ако някой път отидете в Копривщица, отделете няколко минути за Димчо.

Оставете едно цвете на гроба му.

Прочетете някое от стихотворенията му на децата си.

Кажете им, че някога в тая страна е имало поети.

(от книгата "Моите вдъхновители")

*От фейсбук