Разочарование след Първата световна война,
бомбардировки и тоталитарна пропаганда провокират вълни на американофобия у нас в последните 100 г.

Резките обрати в позициите на Доналд Тръмп, свързани с войната в Украйна и конфликта в Близкия изток, които напоследък шокираха Европа, предизвикаха вълна от възмущение и у нас. Но някои от реакциите срещу изказванията на американския президент бяха доста крайни и непремерени и напомниха за един позабравен феномен в новата българска история – омразата към Америка.

Макар през десетилетията поводите за тези изблици да са различни и понякога провокирани от външни сили, няма спор, че те са били често явление и сега, изглежда, сме изправени пред поредната подобна кампания. Истината е, че у нас в миналото много пъти се е случвало да бъдем не само много

критични, а дори

и враждебно настроени

към "Страната на неограничените възможности". И то въпреки многото добрини, които сме получили от американците като народ и държава. 

Тези дни не друг, а номинираният за "Оскар" и световноизвестен наш анимационен режисьор Теодор Ушев призова за бойкот" на всичко, което идва от САЩ.

"Не гледайте холивудски филми (те не струват така или иначе), не водете децата си на "Дисни" продукции. Кажете "не" на американските реакционисти, на американския фашизъм!", написа в профила си във фейсбук живеещият в Канада български творец. По негово мнение, за да можем да се противопоставим ефективно на "американските реакционисти" и "американския фашизъм", ние ще трябва да се откажем и от всички продукти на известни американски брандове – от "Тесла", "Нетфликс" и "Амазон" до "Кока Кола" и "Макдоналдс", за да накараме политиците отвъд океана "да се осъзнаят". Призивът за "икономическо затъмнение", който включва дори дезактивиране на профили в социалните мрежи "поне за ден", е насрочен за 28 февруари, става ясно още от посланието на Ушев, което се радва на широко одобрение.

За някои може да е учудващо, но същата е била ситуацията у нас и преди 100 години. За това свидетелства в книгите си писателят Стоян Ватралски, който, като завършил Харвардския университет, често е изпитвал недоброжелателното отношение на сънародниците си към всичко американско. В своите спомени от 1925 г. той пише: "най-потресно впечатление ми направи

една категория българи

– подозрително злобните

Те съставляват по-голямата част от народа и дават тон на българските нрави. Всъщност ми се видяха толкова много, та човеку се понякога струва, че всички българи са такива... Всред подобни люде фактът, че съм бил в Америка и че говоря възторжено за американците, възбуждаше необяснимо раздразнение. Като чуеха да говоря нещо добро за тях, те се нахвърляха с невежи клевети и злобни нападки против американците, като същевременно изригваха всевъзможни измислици и върху мен. Без срам и стеснение те ме наричаха "чужди агент", бил съм "подкупен", понеже съм отричал техните против Америка и американците хули и клевети. И никой освен мене не им възразяваше! Такива оскърбления аз срещах често по улици и трамваи, особено ожесточени в първите месеци след завръщането ми."

Преди век харвардският възпитаник предлага и свое обяснение за

неприятното явление, което

е изпитал сам на гърба си

"Не е ли наистина странна и всячески чудовищна тая злоба, която много българи проявиха против мен само поради факта, че съм ходил в Америка, и че с гореща признателност говоря за този народ? От Америка, доколкото зная, България никога не е виждала и изпитвала друго освен добро. При всяко наше нещастие американците са били първи да ни се притичат на помощ. Как да обясним това злобно раздразнение против американците, освен, може би, защото те са народ силен, богат и великодушен, а ние сме – обратното? Или проф. Балабанов е прав, че завистта е главна българска черта?"

Но вероятно в онзи исторически момент може да се намерят и други по-сериозни основания за такива настроения сред българите. Огорчението от злощастните последици на Първата световна война за България, която въпреки че не е била пряко в състояние на война със САЩ,  все пак е воювала на противоположната страна.

Не е без значение и фактът, че според тогавашните представи една от причините да сложим оръжие са били обещанията на американския президент Удроу Уилсън, който в своите прословути 14 точки предвижда самоопределение за всички народи. Нещо повече - Уилсън назначава анкетна комисия, която да проучи възможната бъдеща карта на Балканите и

нейните заключения

са в наша полза

С право българите виждат в тези декларации надеждата, че САЩ ще гледат с добро око на връщането на техните територии.

Много скоро възторгът е заменен от огромно разочарование и надеждите ни са попарени. По времето, когато окончателният мирен договор между Съюзниците и България е подписан в Ньой, президентът Уилсън се е върнал в родината си, където се сблъсква с яростна опозиция на предложенията си. За беда малко по-късно нашият благодетел получава инсулт, а през март 1921 г. Уорън Хардинг става президент и Съединените щати се оттеглят в политика на изолационизъм от европейските и балканските въпроси.

През 1929 г. със САЩ се свързва и Голямата депресия, а в стремежа си за справедлив реванш България постепенно отново се оказва в противниковия лагер. Сближаването с Третия райх и подписаното на 1 март 1941 г. присъединяване към силите на Оста във Виена премиерът Богдан Филов мотивира с това, че то ще "осигури на нацията възможност за мирно развитие, ще укрепи нейното благосъстояние и ще осигури справедлив и траен мир".

И ако за този акт управляващите наистина са били под силен германски натиск, то няма никаква логична причина кабинетът на Филов на 13 декември същата година да обяви война на САЩ. Тогава отново

избликват яростни

антиамерикански чувства

у част от българите. В съгласие с официалната политика е въведена и строга цензура – забрана на иначе любимите на народа американски филми и вкарването на проамерикански политици като Никола Петков в затвора.

Още повече че оправдаваната като "символична" война води до съвсем несимволични последици. Печатът от онези години също е впрегнат в кампанията и е пълен с карикатури на "чичо Сам", заел хищническа поза, и охранени "американски милиардери", които си играят със съдбата на света. Печалните факти са известни – половин година по-късно, на 6.VI.1942 г., САЩ обявяват война на България. В резултат на фаталното решение на управниците ни тежките американски бомбардировачи сриват центъра на София и други български градове с бомбени килими, от които загиват 1828 българи и близо 2400 са ранени.

Така, под благосклонното око на правителствената пропаганда, вече

има и широко поле

за омраза срещу Америка

Трагичните последствия от обявяването на войната намират кулминация в провеждането на антиамерикански демонстрации. Допълнително агентите на полицията разпалват негативните чувства, като разпространяват различни слухове, насочени срещу Вашингтон. В тази връзка сред народа умишлено се разнася невярната мълва, че американските пилоти и шпиони тайно пускат детски играчки с взривни вещества в тях, "за да избиват децата ни".

След 9 септември 1944 г. краткият период на разведряване на отношенията, докато действа Съюзническата комисия, бързо е прекъснат и американците отново се превръщат в най-черни врагове. Тон за новата вълна американофобия дава самият Георги Димитров, който в своя реч през 1946 г. казва: "Американският империализъм е най-големият враг на мира и демокрацията в света. Той се стреми да наложи своето господство над всички народи и да унищожи свободата и независимостта на държавите."

Преследванията на властта срещу невинни хора - представители на опозицията, религиозни дейци, селяни и всички инакомислещи - допълнително създават условия за конфронтация със САЩ. Чашата прелива, когато във връзка с процеса срещу Трайчо Костов през декември 1949 г. сталинисткият режим на Вълко Червенков не се поколебава да обвини пряко американската легация като шпионски център за сваляне на правителството. По време на процеса за държавна измяна американският пълномощен министър Доналд Хийт често се споменава като контакт на Костов. В отговор на безпочвените обвинения, на 22 февруари 1950 г. САЩ прекъсват дипломатическите отношения с България, а Хийт и четиридесет и тримата членове на американската легация се качват на Ориент експрес заминават за Турция. Най-невероятни обвинения в шпионаж с американско участие са изфабрикувани и в процесите срещу католици и протестанти, а през 1951 г. дори репресираният партизански командир Славчо Трънски е обвинен, че искал

"американските

империалисти да хвърлят

атомни бомби

над България".

Тодор Живков, който управлява България от 1954 до 1989 г., също използва антиамериканската риторика като част от официалната пропаганда и в речите си често повтаря фрази от рода на: "САЩ са центърът на световния империализъм, който експлоатира трудовите маси по целия свят и се стреми да подчини свободолюбивите народи". Такива изказвания се изострят особено по време на международни конфликти като Виетнамската война или Карибската криза, където на САЩ неизменно е отредена ролята на агресор. За дълъг период под диктовка отгоре започват да се организират и антиамерикански прояви по конкретни поводи. Не само в София и големите градове, а и по села и паланки "трудови колективи" са впрегнати в демонстрации срещу политиката на Вашингтон. Така задълго у нас в "любимец" на агитаторите се превръща президентът Ричард Никсън, който по съветски образец е окарикатуряван по всякакви начини в печата и на агитационните табла в предприятията.

Освен партийните активисти, видни представители на културата също са принудени да се включат в мащабни

акции по оплюването

и заклеймяването

на американската политика и начин на живот. След работа изморените работници насила трябва да слушат или да повтарят като папагали спуснатите като директиви антиамерикански словоизлияния. Те се засилват особено с идването в САЩ на власт на заклетия антикомунист Роналд Рейгън, който е обявил Съветския съюз за империя на злото. По предприятията и на обществени сгради често се четат антиамерикански лозунги. Нерядко се стига и до комични ситуации като прословутия надпис на стената на стопанска постройка в Североизточна България: "Роналд Рейгън - враг номер едно на Тутраканската селищна система".

Но има и далеч по-груби антиамерикански нападки, например когато на 1 септември 1983 г. съветски изтребител сваля "Боинг 747" на южнокорейската авиокомпания КАЛ и загиват всички 269 души на борда. Въпреки че сред жертвите е и американският конгресмен Лари Макдоналд, у нас пропагандната машина обявява полета за шпионски и набеждава американската администрация в провокация; по нареждане отгоре се организират "спонтанни" публични протести.

Шансът за истински добри взаимоотношения и промяна в обществените нагласи идва едва след 1989 г. Оттогава до настоящия момент американците отново са сред най-активните и могъщи наши приятели и партньори, както е било и в забравеното минало.